Джон Голсуърти
Над всичко (21)

XV

Десети юли беше през тая година първият летен ден. Имали бяха много хубаво време с източен или северен вятър, днес обаче, след две седмици дъжд, слънцето се показа топло, задуха топъл вятър и въздухът се напои с уханието на цъфналите липи. Под дърветата в края на градината шиеше Бети, а детето до нея спеше утринния си сън. Джип стоеше пред една леха цъфнали шекерчета, крехки, нежни малки цветя, чиито телени тризъбци се поддаваха от плоските цветни листа като пипала на насекоми.

Стъпки по пътеката я накараха да вдигне очи. Розек се зададе от салона. Той се поклони и каза:

— Густав още не е станал. Но искам първо с вас да поговоря. Може ли?

Джип се поколеба за миг, докато сваляше градинските ръкавици.

— Разбира се. Тук ли? Или в салона?

— По-добре в салона.

Някакви тръпки я пронизаха, обаче тя мина напред и седна така, че да може да вижда Бети и детето. Розек се спря до нея. Неговата елегантност сериозността на хубаво очертаните му устни възбуждаха у нея, против волята й, възхищение.

— Какво има?

— Нещо неприятно. Трябва да се направи веднага нещо. Аз се опитах да уредя работите, но не искат да чакат. Заплашват, че ще секвестират къщата.

— Почти всичко тук е мое! — извика Джип възмутена.

Розек поклати глава.

— Наемният договор е на негово име. Хората могат да направят това, уверявам ви. А тъкмо сега не мога да му помогна.

Джип поклати спокойно глава.

— Не, разбира се. Не трябваше изобщо никак да му помагате. Не приемам това… Колко дължи всичко?

— Около хиляда и триста лири. Не е много, наистина. Но имаше нещо.

— По-лошо?

Розек кимна.

— Вие пак ще мислите, че искам да правя капитал от това.

Джип поклати глава.

— Не, кажете, моля ви!

— Има един човек, някой си Уег, предприемач на погребения, баща на едно лице, което познавате…

— На Дафне Уинг!

— Да. Тя очаква дете. Принудили я да признае. Това, разбира се, означава за нея, че ще си изгуби мястото — и още много работи…

— Можете ли, моля, — каза Джип бавно, — да ми кажете какво може да направи тоя господин Уег.

— Той е побеснял, а един бесен от тая класа е опасен. Ще струва много пари, може би и кръв.

Той се приближи бързо до нея и каза съвсем тихичко:

— Джип, година е, откак ви говорих. Тогава не ми повярвахте. Казах ви, че ви обичам. Днес ви обичам сто пъти повече. Стойте спокойно! Отивам при Густав.

Той се обърна и Джип помисли, че наистина отива, обаче той се спря, върна се пак. Лицето му изразяваше такъв копнеж, че тя за миг почувствува състрадание. Това навярно се изписа по лицето й, защото той бързо я сграбчи, опита се да я целуне по устата; тя се дръпна и той докосна само шията й. После пак тъй бързо я пусна, наведе глава и излезе без да продума.

Джип изтри с ръка целувките му от шията си и помисли: „Какво съм сторила да се отнасят така с мене? Какво съм сторила?“ — и ярост против всички мъже пламна в нея. Като отиде към писмената си маса, тя взе адресната книга и погледна за името: Уег — улица Франкланд, Фълхем. Тя взе малката си чанта, сложи в нея чековата си книжка и, като пазеше да не прави шум, излезе в хола, взе чадъра си и излезе.

Тя тръгна бързо. Беше излязла без ръкавици и влезе в първия магазин, за да си купи един чифт. Докато ги избираше, забрави тревогата си, обаче на улицата тя пак я обхвана. А денят беше тъй хубав, слънцето грееше, небето беше синьо, облаците ослепително бели. От горния кат на омнибуса тя виждаше всичко това. Спомни си за мъжа, който на първия й бал я беше целунал по ръката. А сега това! В нейния гняв се смесваше някакво неволно съчувствие, някакво чувство на другарство към глупавото, гладно за любов момиче, което — чрез нейния съпруг — беше изпаднало в такова лошо положение. Във Фълхем тя слезе на първия ъгъл и тръгна по една широка улица, оградена от тесни сиви къщи, докато стигне търсения номер. Пред новоизмития праг без малко не се обърна да побегне. Какво собствено търсеше тук?

Вратата се отвори от една небрежно облечена слугиня. Овнешко месо. Миризма на овнешко месо — точно, както беше разказвало момичето.

— Госпожица… Госпожица Дафне Уинг в къщи ли е?

— Да, госпожица Дези е тук. Искате да я видите? Какво име да кажа.

После, като отвори първата от двете кафяви врати, тя каза:

— Седнете! Ще я извикам.

Всред стаята за ядене Джип се мъчеше да свикне с неприятната миризма, от която й се повръщаше. Масата, на която се подпря, беше покрита с червена покривка. На бюфета стояха шишенца с оцет и дървено масло, и едно зелено блюдо с червени ябълки. Пред камината беше изправен сенник от бамбукови пръчки. Столовете бяха облечени с червена кожа, завесите кафявочервени, стените зелени, по тях бяха окачени прости маслени копия. Тъжното настроение на Джип се засили от това съчетание от червено и зелено. Изведнъж погледът й падна върху една малка, тъмносиня китайска паничка, която стоеше празна на една черна подставка на камината. В тая стая, изпълнена с миризма на овчо месо, тая купичка беше от един друг свят. Дафне Уинг, — не Дези Уег — сигурно я беше сложила тук! И това трогна Джип като някакъв символ на потисната красота, на всичко, което момичето се беше постарало да излее пред нея преди една година приблизително. Купичката беше от фин източен порцелан, наистина красива. Странно, че й бяха позволили да оскверни тая стая.

Една въздишка я накара да се обърне. Облегнато на вратата, пред нея стоеше момичето с бледно, изплашено лице. Джип помисли: „Трябва много да е страдало“ и й протегна ръка.

Дафне Уинг въздъхна: „Ох, госпожо Фиорсен!“ — и целуна ръката й. Джип видя, че новата й ръкавица се измокри. После момичето пак се дръпна към вратата. Джип пак бе обхваната от яд към мъжете и от другарски чувства към една, която трябваше да изтърпи същото, що и тя беше прекарала.

— Добре, добре, — каза тя кротко. — Какво трябва да се направи?

Дафне Уинг закри бялото си лице с ръце и захълца, полека, но тъй сърцераздирателно, че Джип едва се сдържа да не се разплаче и тя. Това беше отчаянието на едно същество, на което бяха отнели всяка сила, всяка надежда, преди всичко обаче любовта. Тя плачеше, както плачат страдащите, когато усетят другарско съчувствие. Гняв против Фиорсен, който беше взел това момиче само за свое удоволствие, а после го беше захвърлил, изпълни Джип. Струваше й се, че го вижда как отблъсва Дафне, когато тя засити чувствата му и дразни само нервите му, как я отблъсва с присмех да понесе сама последиците от своето увлечение. Тя свенливо сложи ръката си на рамото, което още се тресеше.

Момичето каза сломено:

— О, госпожо Фиорсен, толкова много го обичам!

Едно мъчително желание да се изсмее обхвана Джип и я разтърси от глава до пети. Дафне Уинг видя това и продължи: — Зная, отвратително е, но аз все пак… а той сега! — Тихото, но страшно хълцане започна пак и пак Джип започна да я тупа по рамото. — И тъй ужасна се показах към вас! О, госпожо Фиорсен, простете ми, моля ви!

— Да, да, няма нищо! Недейте плака!

Полека хълцането затихна, но момичето все още закриваше лицето си и беше навело глава. Червенозелената стая, миризмата на овнешко месо!

Най-после част от бялото лице се показа, устните, които вече не жадуваха за любовни ласки, промърмориха:

— Той, той обича само вас… само вас през всичкото време. А вие… не го обичате… това е тъй чудно. О, госпожо Фиорсен, да можех само да го видя! Той ми каза да не идвам вече… и аз не смеех… Не съм го виждала от три седмици… откак му казах за това… Ох, какво да правя?

Джип почувствува състрадание и силно възмущение, че едно момиче иска да се върне пълзейки към мъжа, който го е отритнал.

— Изглежда, че нямам гордост — каза Дафне Уинг плачевно. — Все ми е едно какво ще направи или какво ще ми каже, само да го видя.

Състраданието у Джип надви възмущението й.

— Колко време има още?

— Три месеца!

— Три месеца, в това бедствено състояние!

— Ще направя нещо отчаяно! Не мога повече да танцувам, и те знаят, много е ужасно! Ако можех само да го видя, всичко друго би ми било все едно. Но зная, че той вече не ме иска! О, госпожо Фиорсен, по-добре да бях умряла!

Една дълбока въздишка се изтръгна от Джип; тя внезапно се наведе и целуна момичето по челото. От косата или кожата му се носеше още миризмата на портокалов цвят, както когато беше питала дали да си намери любовник или не, както когато, подобна на пеперуда, излетя измежду сенките на дърветата и се понесе в лунната светлина, а сянката й трептеше пред нея. За да прекъсне напрегнатото състояние, Джип посочи вазичката и каза:

— Сигурно вие сте сложили това тук?

— О, искате ли я? — отвърна момичето с трогателно усърдие. — Вземете я. Граф Розек ми я даде. Ох, ето баща ми. Ще влезе тук!

Джип чу, че отвън се кашли някакъв мъж и че някакъв чадър се поставя на закачалката. Момичето се сви пак към бюфета. Вратата се отвори, влезе господин Уег, нисък, дебел, в късо черно палто и черни панталони, с прошарена брада. Той изглеждаше точно като това, което беше: усърден посетител на черквите, хранен с вино и овнешко месо, който си бе пробил път в живота. Чертите на лицето му, чиито цвят издаваше болест на черния дроб, бяха дебели, както тялото му, но не изглеждаха злобни; само в малките му сиви очи блесна някакъв гняв. Той попита с рязък, но пропит от професионална учтивост глас:

— Да-а? С кого имам…?

— Госпожа Фиорсен!

Чуваше се ясно тежкото му дишане. Той дръпна един стол:

— Седнете, моля ви.

Джип поклати глава.

По лицето на господин Уег почтителността се бореше с някакво по-примитивно чувство. Като извади една голяма кърпа с черен ръб, той се изсекна, изтри челото си и се обърна към дъщеря си:

— Върви си горе!

Момичето бързо се обърна и излезе. Господин Уег се изкашли пак.

— Мога ли да зная на какво дължим честта?

— Дойдох да видя дъщеря ви.

Очите му се местеха от лицето до краката й, после от верижката на часовника му до ръцете му, които беше почнал да трие една о друга, — пак до гърдите й, по-високо не смееше да ги издигне. Неговото смущение порази Джип. Струваше й се, че го чува да мисли: „Как мога да говоря за тая работа с тая привлекателна млада дама, жена на онзи вагабонтин, който опропасти дъщеря ми? Деликатна тема — това е то!“ После каза с пресипнал глас:

— Неприятна работа, госпожо! Не зная какво да кажа. Наистина не зная. Много неприятно.

— Вашата дъщеря е крайно нещастна, — отговори Джип спокойно — и в това състояние това може да й напакости много.

Дебелата фигура на господин Уег като че още повече се поду.

— Извинете, госпожо, — избухна той, — но трябва да нарека вашия съпруг престъпник. Съжалявам, че съм неучтив, но не мога другояче. Да беше пред мене, не зная, дали бих могъл да се владея, наистина не зная.

Той схвана едно движение на Джип като израз на съчувствие и продължи хрипкаво:

— Неприятно е да се казва това пред една дама и то пред дама, която също е пострадала, обаче и аз имам чувства. От самото начало казвах, че не танците са противни на Провидението, но жените нямат мозък колкото едно яйце! И майка й беше с нея! Кариера! Хубава кариера! Казвам ви, госпожо, че съм крайно разгневен. Ако тоя злодей ми се изпречи пред очите, той ще ме запомни — не съм вече млад, но ще ме запомни! Дъщеря ми да постъпи така! Сега името й ще бъде зацапано с кал. Казвам ви откровено, че се надявах, че вие няма да се научите. Момичето вече си получи наказанието. Но едно бракоразводно дело е ужасно нещо за почтени хора. Няма да позволя на дъщеря си да се омъжи за тоя престъпник, дори и да се разведете от него. Не, нека си понесе позора без никакво възмездие!

Джип издигна глава и каза:

— Няма да бъде публичен позор, господин Уег, освен ако вие не го направите такъв. Ако изпратите Дафне — Дейзи — някъде, докато всичко се свърши, няма нужда никой да узнае.

Господин Уег разтвори полека устата си; дишането му навярно се чуваше чак на улицата.

— Искате ли да кажете, че няма да заведете дело, госпожо!

Джип наведе глава.

Господин Уег стоеше мълчаливо. Лицето му се изкриви.

— Добре, — каза той най-после, — това е повече отколкото тя заслужава, но няма защо да крия, че за мене е голямо облекчение. И трябва да кажа, че за една млада дама като вас и при това хубава, то показва християнски дух. — Джип пак поклати глава. — Да, да, така е! Като човек, който е толкова стар, че може да ви бъде баща, и редовен посетител на черквата…

Той протегна ръка. Джип сложи своята в неговата.

— Много, много съжалявам. Моля, бъдете добри към нея.

Господин Уег стоеше натъжен, търкайки си ръцете.

— Аз съм къщовник човек, — каза той изведнъж, — със сериозна насока в живота и никога не съм мислил, че такова нещо ще стане в семейството ми, никога! То беше… да, не мога да ви кажа, какво беше!

Джип взе чадъра си. Чувствуваше, че трябва да си върви; всеки момент той можеше да каже нещо, което тя не може да понесе; при това миризмата на овчо месо се засилваше!

— Съжалявам — каза тя, — сбогом! — Като тръгна към вратата, тя го чу, че диша тежко. Той я настигна и сложи ръката на дръжката на вратата, за да й отвори. Малките му свински очи я гледаха почти срамежливо.

— Радвам се, че съм имал честта да се запозная с вас, — каза той. — И ако смея да кажа, имате моето най-сърдечно съчувствие. Сбогом!

Джип въздъхна дълбоко. Страните й пламтяха; търсейки закрила, тя отвори чадъра си. Но бялото лице на момичето беше пред очите й, тя чуваше думите му:

— О, госпожо Фиорсен, по-добре да бях умряла.