Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beyond, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
iConevska (2015)

Издание:

Джон Голсуърти. Над всичко

Превод: Живка Драгнева

Художник: Богдан Мавродинов

 

Фототипно издание

Печати се по второто издание на романа „Над всичко“, излязло у нас през 1947 г. в библиотека „Златни зърна“ на редактора-стопанин Славчо Атанасов.

 

„Витраж“ — София, 1991 г.

 

Печат ИПК „Родина“

Подвързия ДФ „Георги Димитров“

Цена 11 лв.

История

  1. — Добавяне

V

Като се върна в Англия, Джип скоро изгуби това чувство почти напълно. Фиорсен щеше скоро да намери друга жена, която да бъде за него същото като нея. Смешно е да се предполага, че зарад нея той ще се откаже от своите лудости, че тя има наистина някаква власт над него. Но дълбоко в душата си тя не вярваше това.

Уинтон, който сега си отдъхна, побърза да се върне с нея в Милденхем. Той й беше купил нов кон. Пристигнаха тъкмо на време за лова на лисици. И за една седмица поне, страстта й към лова и яздата погълна всичките й мисли. После, когато в Лондон почна сезонът, тя усети безпокойство и скука. Милденхем беше мрачен, есенният вятър стенеше из дърветата. Малкото й кафяво ловджийско куче, което беше вече старо, умря. Джип се укори, че толкова време го беше изоставила, когато беше болно. Тя си спомняше за всичките дни, когато то я бе чакало, бе поглеждало за нея — Бети й бе разказала всичко това с оная радост, която наивни души чувствуват при тъжни описания — и Джип почувствува, че е била жестока. При такива случки тя беше много чувствителна и много строга към себе си. Няколко дена беше като болна и когато стана по-добре, разтревоженият Уинтон я изпрати в града при леля Розамунд. Нейното общество му липсваше, но ако беше добре за нея, ако я изтръгнеше от тъжните й мисли, щеше да е доволен. Когато след три дена той отиде в края на седмицата в Лондон, намери я, за своя голяма радост, по-весела и си замина успокоен.

В деня, след като баща й се върна в Милденхем, Джип получи едно писмо от Фиорсен. Той й пишеше, че се е върнал в Лондон, че не е забравил нито един от погледите, които му беше подарила, нито една от думите, които беше казала; че няма да се успокои, докато не я види пак. „Дълго, преди да ви видя, — свършваше писмото, — бях мъртъв, изгубен. Целувам ръцете ви и съм ваш верен роб — Густав Фиорсен“. Тия думи, които, писани от друг мъж, биха й се сторили смътни, пробудиха у Джип трепетното, боязливо-радостно чувство, че не може да избегне от неговите преследвания.

Тя му отговори, че леля й ще се радва да го види у себе си някой следобед между пет и шест часа, и се подписа: Гита Уинтон. Употреби доста време, за да напише тия няколко думи, чиято къса формалност й хареса. Беше ли наистина господарка, над себе си и над него, можеше ли да постъпва както иска? Това кратко писмо беше доказателство, че е така.

Не беше лесно да се отгатнат чувствата на Джип по лицето й и дори Уинтон често се лъжеше. Начинът, по който подготви леля Розамунд за посещението на Фиорсен, беше много ловък. И той също схвана, когато дойде, нуждата от голяма предпазливост и поглеждаше Джип, само когато никой не го гледаше. Но когато си тръгна, той й пошепна: „Не така, не така, трябва да ви видя насаме, трябва!“ Тя се усмихна и поклати глава. Обаче виното в чашата на нейния живот пак почна да кипи.

Вечерта тя каза спокойно на леля Розамунд:

— Татко не обича господин Фиорсен, не може да оцени неговото свирене.

Тая дискретна забележка накара леля Розамунд, която по много коректен начин жадуваше за музика, да не спомене в следното писмо до брата си новия посетител. През следните две седмици той идваше почти всеки ден и носеше и цигулката си. Джип го придружаваше на пианото и макар че понякога неговите погледи я изгаряха, тя не би искала да се лиши от тия часове.

Но когато дойде Уинтон, тя се намери в задънена улица. Да признае ли, че Фиорсен беше тук, след като бе пропуснала да го спомене в писмата си? Да не казва нищо и да го остави да се научи от леля Розамунд? Изплашена, тя не направи нито едното, нито другото, каза само че много й се иска да язди. Баща й взе това за добър знак и я заведе веднага в Милденхем. Тя изпитваше някакво странно усещане: беше й леко, но се разкайваше, като човек, който току-що се е избавил от опасност, но знае, че скоро пак ще я търси. На следния ден ловът беше далеч, но тя настоя да отиде; старият Петънс, някогашен жокей, който служеше като коняр в Милденхем, трябваше да й доведе още един кон. Беше благоприятен вятър, из далечината долиташе мирис на дъжд. Уинтон и Джип намериха едно кътче, дето можаха да се сгушат без да ги видят другите — цяло щастие, тъй като останалите ловци само гледаха да тръгнат след едноръкия конник в избелелия червен фрак, на черната кобила с подрязана опашка, който беше все пръв. Един от пикьорите, един нисък, мургав човек с опърлено от слънцето лице и пламтящи очи, излезе от храсталака, поздрави и отмина. Една сврака прелетя с пронизателен крясък, описа дъга, върна се. Заяк премина през браздите, светлокафявото му тяло едва се отличаваше от земята. Високо из въздуха летяха гълъби към гората. Виковете на пикьорите цепеха въздуха, отвреме-навреме изскимтяваше някое от кучетата, които увираха муцуните си в тревата и бурените.

Джип, стискайки юздите между пръстите си, дишаше жадно. Миришеше чудесно, свежо и леко под нежносиньото небе, по което се носеха светло сиви бързи облаци. Вятърът, който горе беше силен, тук беше тих, достатъчно силен, само да обрули листата от дъбовете и буките, разредени от мраза. Само да се покажеше някоя лисица сега и те щяха да имат полето за себе си, сами с кучетата. Една се приближи, издигна кафявобялата си глава, погледна с меки укорителни очи към коня на Джип. Един рог изсвири и тя изчезна в храсталака.

Новият кон на Джип наостри уши. Един млад човек в сива дреха, високи ботуши, яхнал ниска алеста кобила, се приближаваше. Дали ще дойдат и другите? Джип погледна пришелеца ядосано, той свали шапка и се усмихна. Тая дръзка усмивка беше тъй заразителна, че и Джип се усмихна. Кой беше той? Изглеждаше щастлив и весел. Тя не можеше да си спомни за лицето му, но той имаше нещо познато, едно широко, гладко избръснато лице, тъмни къдрави коси, странно ясни очи, смел, весел, хладнокръвен израз. Къде беше виждала някого, който да прилича на него?

Един сподавен вик на Уинтон я накара да обърне глава. Там, под храстите изпълзя лисица. Погледът на Джип се устреми към лицето на баща й. То беше твърдо като стомана. Никакъв звук, никакво движение, сякаш човек и кон бяха станали на метал. Няма ли да даде знак? Но ето, устните му се раздвижиха, чу се вик. Джип се усмихна на младия човек, който се показа тъй тактичен, да предостави на баща й да даде знак. Кучетата наизскачаха едно след друго из гъсталака. Защо баща й не се помръдна?

После черната кобила прелетя край нея и, с един скок, нейният кон я последва. Младият човек на алестата кобила тръгна на ляво от тях. Само те тримата и един пикьор! Чудесно. Кафявият кон прескочи оградата много бързо и Уинтон извика: „Спирай го, Джип, дръж го!“ Но тя не можеше, пък и нямаше значение. Пред нея имаше само трева, три големи ливади! Чудесна лисица, как тичаше направо! Всеки път, когато конят й се готвеше да скочи, тя си мислеше: „Колко е хубаво! Щастлива съм!“ Никое чувство на света не можеше да се сравни с това. Когато татко води, кучетата се движат свободно, полето се простира безкрайно. По-хубаво отколкото да танцуваш, по-хубаво — да, по-хубаво отколкото да слушаш музика! Да можеше да прекараш живота си в препускане, да летиш над оградите! Новият кон беше цяло съкровище, макар че се теглеше.

Следната ограда тя прескочи заедно с младия човек, чиято малка кобила имаше хубав, правилен ход. Сега шапката му беше съвсем нахлупена, лицето решително, но устните му все още се усмихваха. Джип си мислеше: „Той има добра стойка, силен е, но изглежда самоуверен. Никой не язди като татко, с такова чудесно спокойствие.“ Уинтон наистина имаше съвършена стойка. Хайката описа един кръг, сега беше съвсем близо до тях. Каква бързина! Никаква лисица не може да изтрае дълго!

И внезапно тя я видя, че бяга в бясна бързина. Като светкавица през ума й премина мисълта: „Ох, не давай да те хванат! Бягай лисичке, бягай!“ Наистина ли се бяха втурнали всички след това малко червено-кафяво животинче, всичките тия стотина големи създания: коне, мъже и жени, и кучета — всички след една-едничка лисица! Но после дойде пак една ограда, още една и при насладата от скока разминаха разкаянието и състраданието й. Една минута по-късно лисицата изчезна в една дупка на няколко ярда от кучетата и Джип се зарадва. Колко пъти бе виждала как ограждат лисицата — ужасно! Обаче галопът беше чудесен. Задъхана, щастливо усмихната, тя погледна дали ще може да изтрие лицето си преди да дойдат другите, без да я види младият човек.

Той се разговаряше с баща й, свали шапка, когато тя се приближи, погледна я право в лицето и каза:

— Чудесно яздихте!

Гласът му беше доста висок, но приятен, малко провлечен. Джип се поклони леко.

— Искате да кажете новият ми кон?

И тя пак помисли: къде съм виждала някого, който толкова му прилича?

Те продължиха лова не в същия галоп. Тя не видя повече младия човек, но узна, че бил Съмерхей, син на леди Съмерхей, която живееше в Ридвиичтон, на десет мили от Милденхем.

През целия път назад тя беше щастлива, освежена от въздух и радост. Дървета и поля, плевни, огради и езера край пътя се губеха в гаснещата дневна светлина. Прозорците на селските къщички светеха, въздухът миришеше на смолист пушек. За пръв път днес тя помисли за Фиорсен, спомни си с някакъв копнеж за него. Да можеше да бъде тука, в приветливия стар салон, да свири за нея, докато тя седи замечтана, почти задрямала, до камината, от която се разнася мирис на горящи цепеници, да й свири Моцартовия менует или онази къса раздираща сърцето мелодия от Поаз, която бе свирил, когато го чу за пръв път! Това би било такъв хубав край на тоя прекрасен ден. Нужни бяха само жар и топлина, за да бъде съвсем съвършен — жар и топлина от музика и обожание!

Тя побутна леко кобилата си и въздъхна. Безполезно беше да се мечтае за Фиорсен и музика тук, тъй далеч от него. Дори помисли, че не би имала нищо против, ако той постъпваше както тогава във Висбаден, в дъжда под брезите. Толкова беше приятно да бъдеш обожавана! Старата кобила, която яздеше от шест години, почна радостно да пръхти, подушила обора. Ето последният завой, буковата алея, която водеше до къщата — старата, приветлива, просторна къща, малко тъмна, с широки, плоски стълби. Тя беше уморена, но започна и да вали. Утре ще е съвсем схваната. В светлината на отворената врата стоеше Марки и докато тя търсеше из джобовете си захар за конете, чу го да каза: „Господин Фиорсен, един господин от Висбаден, иска да говори с господин Уинтон“.

Сърцето й затуптя силно. Какво значи това? Защо беше дошъл? Как се бе осмелил? Как може да я издава така?!… Ах, нали той не знаеше, че е скрила всичко от баща си! Това беше наказанието й. Тя се завтече направо в къщи, изкачи се горе, и гласът на Бети: „Банята ви е готова, госпожице Джип!“, я накара да се опомни. Тя извика: „Бети, мила, донеси ми чая горе!“ — и влезе в банята. Тук беше сигурна, можеше в благодатната топлина да обмисли положението.

Това можеше да значи само едно. Той беше дошъл да поиска ръката й! И внезапно тя се успокои. Така е по-добре, няма да има вече тайни от баща й. И той ще стои между нея и Фиорсен, ако тя реши да не се омъжи за него. Мисълта я уплаши. До там ли беше стигнала, без да се сети? Но и още по-далеч. Фиорсен няма да приеме един отказ, дори и ако тя го изрече. Но щеше ли тя да откаже?

Тя обичаше горещите бани, но никога не беше оставала тъй дълго във ваната. Животът беше тъй приятен тук, а вън тъй тежък! Почукването на Бети я накара да стане най-после и да отвори. Тя носеше чая и съобщението: „Госпожица Джип да слезе, когато е готова“.