Джон Голсуърти
Над всичко (35)

VIII

Джип прекара безсънна нощ. Въпросът дали да каже всичко на Фиорсен разбърка мислите й. Дали ще поиска развод, като узнае това? Презрението му към това, което наричаше „буржоазен морал“, неговото непостоянство, това, което в случая нараняваше суетността му, ще го възпре. Не, той няма да поиска развод, тя беше сигурна, освен ако му трябва легална свобода, което не беше вероятно. Какво тогава щеше да спечели със своето признание? Биваше ли да успокои съвестта си, ако чрез това се увреди любимият? И не беше ли смешно да се говори за съвест, когато се касае за човек, който още през първата година на брака си беше взел метреса, който дори не беше пощадил дома, издържан от жена му? Не, ако каже на Фиорсен, то щеше да е само от гордост, че върши нещо, което трябва да прикрива.

Тя слезе на закуска без да е взела някакво решение. Нито тя, нито баща й не споменаха снощния си разговор и Джип се прибра в стаята си да нарежда дрехите си. Към обяд се почука на вратата; тя отвори и видя Марки.

— Извинете госпожо!

Тя го повика да влезе и затвори вратата.

— Господин Фиорсен, госпожо. Вмъкна се, щом отворих вратата, когато се позвъни. Не можех да го спра да не влезе.

— Тук ли е баща ми?

— Не, госпожо. Господин майорът отиде в клуба.

— Какво му казахте?

— Че ще видя, но мисля, че няма никого в къщи. Да се опитам ли да го изпратя, госпожо!

Джип поклати глава.

— Кажете, че никой не може да го приеме.

Марки я погледна тъжно. Той отвори вратата, за да излезе, но Фиорсен, който беше отвън, веднага влезе. Тя видя, че Марки издигна ръка, като да го хване за кръста, и каза спокойно:

— Марки, почакайте отвън, моля!

Когато вратата се затвори пак, тя се дръпна към тоалетната си маса и погледна към съпруга си, а сърцето й биеше до пръсване.

Той си беше пуснал къса брада, бузите му изглеждаха по-пълни, очите му по-зелени, иначе изглеждаше както по-рано. Първата й мисъл беше: „Защо съм го съжалявала? Той няма да умре от скръб или пиянство — у него има живот за двадесет души!“

Неподвижната нервна усмивка изчезна от устните му, погледът му блуждаеше по обикновения си, малко див, малко боязлив начин из стаята.

— Е, Джип, — каза той и гласът му малко трепереше. — Най-после! Няма ли да ме целунеш?

Колко глупаво! Изведнаж тя се почувствува съвсем спокойна.

— Ако искате да говорите с баща ми, няма го.

Фиорсен сви гневно рамене.

— Слушай, Джип! Вчера се върнах от Русия. Спечелих там много пари. Върни се при мене! Ще бъда добър — кълна се! Ах, Джип, върни се! Ще видиш колко добър ще бъда! Ще те заведа в странство, и теб, и малката. Ще отидем в Рим, дето искаш. Само се върни при мене!

Джип отговори ледено:

— Говорите безсмислици.

— Джип, кълна се, че не съм виждал жена, която да може да се сравни с тебе. Бъди още тоя път добра към мене! Тоя път няма да те измамя. Опитай се! Опитай се!

Трагичният му тон й се чинеше ту детински, ту престорен. Сега тя почувствува колко силно беше новото чувство. И колкото по-силно го усещаше в сърцето си, толкова по-твърди ставаха лицето й и гласът й.

— Ако това е всичко, което имате да ми кажете, моля, идете си! Няма да се върна никога при вас. Моля, разберете това веднаж завинаги.

Неговото мълчание й направи по-силно впечатление отколкото молбите му. С едно от своите бързи, котешки движения той се приближи до нея така че лицето му почти докосваше нейното и каза:

— Ти си моя жена. Искам те обратно. Ако не се върнеш, или ще се убия или теб ще убия.

И внезапно ръцете му се обвиха около кръста й. Тя сподави един вик, взе бързо едно решение и каза:

— Пуснете ме! Седнете и ще ви кажа нещо.

Тонът на гласа й го накара да я пусне, за да може да види лицето й. Джип се откопча от ръцете му, седна на един стар дъбов сандък и му посочи да седне до прозореца. Сърцето й биеше ужасно, тя се чувствуваше физически зле. Когато се беше доближил до нея, беше усетила миризмата на коняк. Чинеше й се, че е в някоя клетка сама с някой звяр или някой безумен. Споменът за ръцете му, хищно прострени към детето, оживя в нея дотолкова, че тя едва го виждаше да седи тук и да чака какво ще му каже. Като впи очите си в неговите, тя започна студено:

— Вие казвате, че ме обичате, Густав. Аз се помъчих да ви обикна, но не можах — от началото още. Много се мъчих, не бе възможно. А за вас не ще е безразлично какво чувствува една жена, дори ако тя е ваша съпруга.

Тя видя, че лицето му трепна и продължи:

— Когато разбрах, че не ви обичам, почувствувах, че нямам право над вас.

Лицето му пак затрепери и тя продължи, още по-бързо:

— Но вие не можете да очаквате, че ще прекарам живота си, без да обичам, вие, който толкова пъти сте обичали? — Тя стисна ръцете си и прошепна, учудвайки се сама на себе си: — А сега аз обичам. И се отдадох!

Той издаде някакъв странен плачевен звук и скри лицето в ръцете си. Дали щеше да скочи и да почне да я души? Да се втурне ли към вратата и да извика? Един дълъг, нещастен миг тя го наблюдава как седи до прозореца с лице заровено в ръцете му. После той скочи, притисна ръката си към устата и излезе.

През отворената врата Джип видя Марки, който стоеше като прикован и се раздвижи, когато мина Фиорсен. Тя заключи вратата и си легна. Сърцето й биеше страшно. Ако след това сътресение той почне да пие, какво ли щеше да стане? Той се беше заканил. С какво право проявява тоя гняв и ревност? Тя стана, отиде пред огледалото и треперейки, си оправи косата. Чудно й беше, че беше останала здрава и читава.

В три часа трябваше да се срещне със Съмерхей на пейката в парка. Но всичко беше различно сега, трудно и опасно! Трябваше да почака, да се посъветва с баща си. Но ако не отиде, той щеше да се безпокои, да мисли, че нещо й се е случило, може би — о колко глупаво! — че е забравила или се разкайва за любовта си. Какво би помислила тя самата, ако той не сдържи първото си обещание, след ония блажени дни? Че се е разколебал, намерил, че е недостойна, че не струва да жертвува живота си за една жена, която може тъй скоро да се отдаде.

В тая жестока несигурност тя прекара следните два часа, докато стана почти три. Ако не отиде на срещата, той сигурно ще дойде тук, което е още по-опасно. Тя си тури шапката и се запъти бързо към парка. Като се увери, че не я следят, тя се окуражи. Закъсняла беше с десет минути и го видя как се разхожда пред пейката и обръща постоянно главата си, за да не я пропусне. Като се поздравиха с престореното равнодушие на влюбени, което обаче не може никого да измами, те тръгнаха навътре из парка. Тя му разказа за баща си, а за Фиорсен, едва когато ръката му под чадъра й улови нейната.

Той изведнъж пусна ръката й и попита:

— Докосна ли те, Джип?

Въпросът я порази. Да я е докоснал? Да?

Един сподавен звук се изтръгна из устните му. Ръцете му и зъбите му бяха стиснати. Тя каза полека:

— Не, Брайян! Не дадох да ме целуне!

Той сякаш насилваше очите си, за да я погледне.

— Добре!

Тя седеше неподвижна, засегната право в сърцето. За него беше опетнена, покварена. Но сърцето й беше недокоснато, то му принадлежеше изцяло. Обаче това не стига на един мъж, трябва му още и недокоснато тяло! Това тя не можеше да му даде, той трябваше по-рано да е размислил, не сега! И наскърбена, нещастна тя гледаше пред себе си.

Едно малко момче се спря пред тях и я загледа с широко разтворени очи. То държеше в ръка хляб, намазан с мармелад, бузите и устата му бяха изцапани. Една жена извика: „Джеки, ела!“ — и то си тръгна, като се обръщаше и протягаше ръката си с хляба, сякаш искаше да предложи на Джип една хапка. Ръката на Съмерхей се обви около кръста й.

— Вече мина, мина. Никога вече — обещавам ти!

Ах, той можеше да обещава, да сдържи обещанието си, но щеше да страда, винаги да страда при мисълта за другия! И тя каза:

— Ти можеш да ме имаш само каквато съм, Брайян. Не мога да стана нова зарад теб. Исках да бих могла, о, да бих могла!…

— Не мисли за това! Ела у дома да пием чай. Няма никой. Ела.

Той улови ръцете й и Джип чувствуваше сега само радостта, че е близо до него.