Джон Голсуърти
Над всичко (28)

I

Джип отиваше в града. Цялата зима и цялата пролет беше прекарала в Милденхем, заета с язда и музика, без да вижда чужди лица; това отиване в Лондон я изпълваше с чувства, каквито имаше през април, когато небето е синьо с бели облачета и тревата по полята е за първи път топла. В Уидрингтон носач внесе в купето една пътна чанта, палто и няколко щеки за голф; пред вагона се беше спряла една малка група. Джип забеляза една висока жена, чиято руса коса се беше вече прошарила, едно момиче, което водеше бяло кученце на синджир и един младеж, обърнат гърбом към вагона, с друго куче под мишница. Момичето целуна това куче по главата.

— Сбогом, стари Оси! Колко, е добър! Тумбо, долу! Ти няма да отиваш!

— Сбогом, милото ми момче! Не се преуморявай!

Отговорът на момъка не се чу, но бе последван от смях и думите:

— О Брайян, наистина си… Сбогом Оси, сбогом, сбогом!

Младият човек се качи и влакът потегли. Джип видя как младежът махаше с шапка през прозореца. Той беше нейният познайник от миналогодишния лов, господин Брайян Съмерхей, същият, който беше купил нейния кон. Като го видя, че откачва палтото си, за да го постеле на кучето си, Джип помисли: „Обичам мъже, които най-напред мислят за кучетата си“. Кръглата му къдрокоса глава, широкото чело, остро очертаните устни пак я накараха да се замисли: „Къде съм виждала някого като него?“ Той затвори прозореца и каза:

— Бихте ли искали!… О, вие ли сте? Ние сме се срещали на лов. Вие навярно не си спомняте за мене?

— О, много добре! Вие купихте моя кон миналата година. Как е той?

— Чудесно. Забравих да питам как му е името, нарекох го Огнян! Щом види ограда, не може да се сдържа.

Те млъкнаха, усмихвайки се. Джип погледна кучето и каза:

— Много е мило. На колко години е?

— Дванадесет. Жалко, че кучетата тъй бързо остаряват.

Пак настъпи тишина. Той я гледаше с ясните си очи.

— Веднъж идвахме с майка ми у вас — беше миналата година през ноември. Някой беше много болен.

— Да, аз.

— Много бяхте болна?

Джип поклати глава.

— Чух, че сте омъжена… — Гласът му беше провлечен, като да заглади неуместното в забележката му. Джип вдигна очи.

— Да, но малката ми дъщеря и аз живеем сега пак при баща ми.

— Така ли?… Ах, какъв хубав галоп беше тогава!

— Чудесен. Майка ви ли беше на гарата?

— Да, и сестра ми Едит. Уидрингтон е много скучно място, навярно и Милденхем е така?

— Да, много е тихо, но аз го обичам.

— Как се казвате сега?

— Фиорсен.

— Ах, да! Цигуларят! Животът е хазартна игра, нали?

Джип не отговори на тая странна забележка. Той извади от джоба си една малка червена книжка.

— Познавате ли тия стихове? Всякога ги нося със себе си, когато пътувам, няма по-хубаво нещо.

Книгата — Шекспировите сонети — беше отворена на тия редове:

„На верни сърца съюзът не познава

Прегради, пречки; не е любов тая,

Която, променлива, с времето отлетява

И вярна не остава до края“.

Джип продължи:

„Не е на времето играчка любовта,

Макар че младостта под неговите удари гасне.

Любов не се изменя с дни и часове,

Но трае вярно, дор до вечността“.

Слънцето низко на запад грееше почти хоризонтално над бяло-зелената равнина, по която беше пръснат добитък. Сноп лъчи паднаха през прозореца и позлатиха прашинките във въздуха. Джип му подаде книгата през цялото това сияние и попита полека:

— Четете ли много стихове?

— За жалост повече юридически книги. Но поезията е най-хубавото нещо на света, нали?

— Не. Музиката.

— Вие сте музикална? Така изглеждате.

— А вие?

— Обичам операта.

— Тая най-низка форма на музиката?

— Именно за това. А вие не я ли обичате?

— Да. Затова отивам сега в Лондон.

— Наистина ли? Абонирана ли сте?

— За тая зима.

— И аз също. Тогава ще се видим.

Джип се усмихна. Отдавна не беше говорила с човек на своята възраст, отдавна не беше виждала лице, което да възбуди интереса й и възхищението й, отдавна от нея самата никой не се беше възхищавал. Слънцето сега я заливаше със своята топлина и пробуждаше у нея някакво неопределено блажено чувство.

Много нещо може да се каже през два-три часа пътуване с железница! А след това остава някакво чувство на приятна топлота. Шумът от колелетата затруднява хората да се чуват, но ги прави близки, приятелството се завързва по-скоро отколкото след няколко седмично запознанство. Джип слушаше с удоволствие словоохотливия младеж. Неговият малко проточен глас я пленяваше, приятно й беше неговото остроумие, неговият необуздан смях. Той й разкри своето минало, разказа й за ученическите си и университетски години, за старанието си в адвокатското си поприще, за своите цели и амбиции, за своите вкусове, дори и за лудориите си. В тая непресторена откровеност имаше нещо ласкателно за нея, тя чувствуваше, че той се възхищава от нея. После той я запита дали играе пикет.

— Да, почти всяка вечер играя с баща си.

— Да изиграем ли една игра?

Тя разбра, че той иска да играе само защото щеше да може да седи по-близо, да е свързан с нея чрез вестника разгънат на коленете им, да й подава картите, случайно да докосне ръката й, да я погледне направо в лицето. И на нея това не беше неприятно; правеше й удоволствие да го гледа в лицето, което имаше някакъв чар, нещо леко, безплътно, което често липсва на хубави лица.

Когато си вземаха сбогом, тя неволно отвърна на неговото ръкостискане. Той каза:

— Значи ще ви видя в операта и на язда, а може и да дойда някога у дома ви, бива ли?

Джип кимна и тръгна с колата си из морната лондонска вечер. Понеже баща й още не се беше върнал, тя се качи в стаята си. След свежия полски въздух Бъри Стрит й се стори извънредно задушна. Тя облече една домашна дреха и започна да четка косата си, за да я изчисти от пушека на железницата.

Цели месеци, след като беше напуснала Фиорсен, тя изпитваше само облекчение. Едва сега беше почнала да си дава сметка за новото си положение на женена, обаче все пак неженена жена; разочарована, но копнееща с всеки час, в които узряваше нейното сърце и нейната красота, за истински другар. Гледайки лицето си, което се отразяваше, сериозно и тъжно в огледалото, тя съзна както никога до сега всичката тежест на своето положение. Каква полза, че беше хубава? Хубостта й не беше от полза за никого! Още нямаше двадесет и шест години, а вече беше като в манастир! Тя изтръпна и се уви по-плътно в дрехата си. Миналата година поне още беше в пороя на живота. И при все това — по-добре така, отколкото да се върне пак при тогова, когото все още виждаше прострял ръце към спящото й дете с пръсти свити като ноктите на хищник.

След нейното бягство Фиорсен я беше преследвал цели седмици, в града, в Милденхем, дори в Шотландия, дето беше отишла с баща си. Но тя не се разколеба в своето решение и най-после той се обезкуражи и замина за чужбина. От тогава не беше чувала нищо за него, получи само няколко безумни, отчаяни писма, писани вероятно в пияно състояние. После и те спряха и от четири месеца вече нищо не знаеше за него. Навярно я беше вече прежалил.

Тя сложи четката на коленете си и си припомни оная сутрин, когато беше дошла през пусти, тихи улици, в ранната октомврийска мъгла, пред тая врата, когато бе чакала, уморена до смърт, докато й отворят. По-късно често се бе чудила как би могъл страхът й да я накара да се реши на това. Баща й и леля Розамунд я караха да поиска развод. Обаче инстинктът й я възпираше да разкрие пред други своите тайни и мъки, противеше се против лъжата, че го е обичала, когато това не беше вярно. Тя беше виновна, защото се беше омъжила без да люби.

„Не е любов тая

Която, променлива, със времето отлетява.“

Каква ирония — да беше знаял само нейният спътник!

Тя се озърна из стаята, в която беше спала като момиче. Значи той си спомняше за нея! Това не беше среща с някой непознат. Те не бяха чужди един за друг. И изведнъж тя видя на стената пред себе си неговото лице. Разбира се! Колко глупаво, че не се бе сетила изведнъж! Там, в кафява рамка висеше едно копие от прочутата „Глава на млад човек“ от Ботичели или Мазачио от Националната Галерия. Преди години се беше влюбила в тая картина и от тогава тя висеше на стената й. Само че живият модел беше английски, а не италиански, имаше повече хумор, повече роса, по-малко поезия. Колко ли щеше да се смее той, когато му разкажеше, че е тоя селски клисар с къдравата коса и надиплената яка! Усмихвайки се, тя заплете косата си и си легна, но не можа да заспи, чу баща си да се връща и да влиза в стаята си, чу часовника да бие полунощ, после един, два. Беше покрита само с тънка ленена завивка и пак й беше горещо. В стаята се носеше мирис като от цветя. От де идеше? Тя стана и се приближи до прозореца. Там зад пердето имаше една ваза с цикламини. От баща й — колко мило!

Тя зарови лицето си в цветята и си спомни за първия си бал. Може би и Брайян Съмерхей да е бил там! Ако тогава се бяха запознали, ако беше танцувала с него, вместо с оня мъж, който й беше целунал ръката, може би нямаше да е такава спрямо всички мъже? И ако той се беше възхищавал от нея както през тая вечер, може би щеше да й стане симпатичен, дори нещо повече. Или може би шеше да погледне и на него, както на всичките си обожатели преди срещата си с Фиорсен — като на нощни пеперуди около една свещ. Може би й беше нужен един урок, трябваше да бъде унизена.

Тя взе една циклама и се приближи до картината. Можеше да види само очертанието на лицето и очите, които я гледаха. В сърцето й нещо се раздвижи съвсем полека, сякаш падна някакъв лист или трепна крило. И тя притисна ръката си с цветето към гърдите си, дето сърцето й пак биеше с нежен свенлив трепет.

Беше късно, не, рано! — когато заспа. Присъни й се странен сън. Яздеше своята кобила през едно поле, покрито с цветя. Облечена беше в черно, а на главата й имаше корона от светлозаострени кристали. Тя яздеше без седло, коленете й бяха свити така, че едвам усещаше гърба на кобилата; юздите й бяха дълги преплетени стъбла от кози лист. Яздейки, тя пееше, очите й блуждаеха през полето, нагоре към синьото небе; тя се чувствуваше лека като перо. И докато препускаше, кобилата обръщаше главата си и захапваше цветовете на юздата й, после изведнъж кафявата глава на коня се преобрази на Съмерхей, който я гледаше усмихнат. Тя се събуди. Слънцето грееше ясно през завесите, които беше дръпнала, за да търси цветята.