Джон Голсуърти
Над всичко (41)

XIV

Когато влезе разтреперана в трапезарията, Фиорсен стоеше до бюфета и държеше детето на ръце.

Той дойде право към нея и го сложи в ръцете й.

— Вземи го, — каза той, — и прави каквото искаш! Бъди щастлива!

Като притисна детето към себе си, Джип не отговори нищо. Тя не би могла да каже нито дума, дори ако трябваше чрез това да спаси живота си; благодарна, смутена, засрамена, тя инстинктивно чувствуваше нещо преходно и недействително в неговия алтруизъм. Дафне Уинг! Каква сделка беше това?

Фиорсен инстинктивно угади мислите й и извика:

— Ти никога не си вярвала в мене, не си ме мислила способен за добро!

Джип се наведе, за да скрие треперенето на устните си.

— Съжалявам, много съжалявам.

Фиорсен я погледна право в лицето.

— Кълна се, страх ме е, че никога няма да те забравя, никога!

Очите му се наляха; Джип го гледаше развълнувана, потресена, но все с недоверие.

— Сбогом, Джип! Не съм толкова лош!

Тия думи направиха Джип да се опомни. Дори и в момента на върховно себеотрицание той мислеше за себе си.

Щом като Бети взе малката Джип на ръце, Джип седна и написа на Съмерхей:

„Мили,

прекарах ужасни дни. Той ми открадна детето, додето бях при тебе. Писа, че ще ми я върне, ако се откажа от тебе. Но не можех да се реша на това, дори и за детето си, не. А сега ми я донесе сам. Утре отиваме в Милденхем, но много скоро, ако още ме искаш, ще дойда с тебе, дето поискаш. Баща ми и Бети ще пазят моето съкровище, докато се върна, а после, може би, старата червена къщичка, която видяхме. Но сега още имаш време да се оттеглиш. Не се влияй от глупаво състрадание — или чест — обмисли, заклинам те! О, провери се, провери се, аз всичко ще разбера. С всяка частица на тялото си мисля така! А сега лека нощ, и може би, сбогом!

Твоя Джип.“

Тя прочете писмото пак. Наистина ли вярваше, че би понесла да я остави, ако — гледайки в далечното бъдеще, той намери, че не е достойна за него?

Тя запечата писмото. Защо човек има толкова леко сърце?

След десет дена, на малката Милденхемска гара Джип държеше ръката на баща си, но едва го виждаше през сълзите си.

— Сбогом, мила! Пази се добре! Телеграфирай от Лондон и после от Париж! Той е щастлив, аз не бях!

Сълзите й капнаха по ръкавицата му.

— Не се бави много, Джип!

Тя притисна малката си буза до неговата. Влакът тръгна, но тя го виждаше да маха с шапка, после седна, заслепена от сълзи. Не беше плакала, когато го остави след венчавката си, а плачеше сега, когато го оставяше, за да отиде към щастието си.

Обаче сърцето й между това се беше пробудило!…