Джон Голсуърти
Над всичко (42)

І

Малката Джип, вече на четири години и половина, стоеше на първи май пред една леха с лалета и мамеше две пуйки, които си бяха пъхнали главите между цветята. Тя приличаше много на майка си, същото овално лице, тъмни извити вежди, големи, ясни кафяви очи. Обаче тя имаше вид на модерно дете; къдравата и коса беше късо отрязана, стройните й мургави крака бяха голи до коленете.

— Пуйки! Не сте ли послушни? Елате! — Тя им простираше ръцете си и се дърпаше бавно назад. Пуйките влачеха бавно краката си, крякаха полекичка и я следваха, мамени от обещанието на мургавите, празни ръчички. Косо падащите слънчеви лъчи осветяваха малкото шествие — тъмносинята рокля на малката Джип, златистия блясък на кестенявата й коса, тревата, осеяна с маргаритки, тъмните птици с червените висулки на гушите и подрязаните опашки, червените и жълти лалета. Като изкара пуйките до отворената врата, малката Джип се протегна и каза:

— Ух, колко сте глупави! Ш-ш-ш! — тя затвори вратата след тях. После отиде под ореха, единственото голямо дърво в оградената със зид градина, дето лежеше едно старо куче. Тя седна до него, започна да го гали по бялата муцуна и каза:

— Оси, Оси, обичаш ли ме?

После, като видя майка си на вратата, тя скочи и извика: „Оси! Оси! Тичай!“, впусна се към Джип и прегърна краката й, а старото куче я следваше бавно.

Трите години малко бяха променили Джип. Лицето й беше по-меко, по-сериозно, фигурата й по-пълна, косата по-тъмна, гладко очесана около главата като някакъв шлем.

— Иди, миличка, при Петънс да сложи прясно парче сяра в паничката за вода на Оси и да му нареже месото по̀ на дребно. Можеш да дадеш на конете по една бучка захар, после ще излезем. Тя коленичи, раздели козината на старото куче, разгледа пъпките му и помисли; „Ах, миличко, миришеш на лошо! Не, не по лицето!“

Един раздавач й подаде телеграма. Тя я отвори със същия лек страх, който изпитваше, когато Съмерхей не беше при нея.

Задържан. Идвам с последния влак. Утре не отивам в града. Брайян.

Когато раздавачът си отиде, тя се наведе и погали кучето по главата.

— Утре господарят ще е тука целия ден, Оси, целия ден.

Един глас от пътеката каза: — Хубава вечер, госпожо!

Старият Петънс стоеше пред нея; ставите на краката му бяха по-вдървени, лицето му по-сбръчкано, устата му имаха по-малко зъби, тъмните очи премрежени. Зад него стоеше малката Джип, протегнала един крак, както беше правила и тя като дете. Те бяха сериозни.

— Петънс, господин Съмерхей ще си бъде утре цял ден тука и ще направим дълга разходка на кон. Като излезете, моля спрете до хотела и кажете на господин майора, че го очаквам за вечеря.

— Да, госпожо. Видях едно пони тъкмо като за малката госпожица Джип. Сиво пони, петгодишно, здраво, добронравно. Казах на човека: „Не се мъчи да ме лъжеш, аз на кон съм се родил!“ Поиска двадесет лири. Дадох му десет. „Е, Петънс, каза той, няма смисъл да се пазарим; дай петнадесет.“ „Прибавям още една, казах аз, ако искаш“. „Ах, Петънс, каза той, умееш да купуваш коне. Хайде дай дванадесет!“ Кончето струва петнадесет, госпожо. И господин майорът го видя. Ако искате да го вземете.

Джип погледна малката си дъщеря, която стоеше, без да каже нещо, впила очи в майка си, и помисли: „Милата! Никога не проси нищо!“

— Добре, Петънс, вземи го!

— Да, госпожо! Много добре, госпожо. Прекрасна вечер, госпожо. И като си тръгна, влачейки краката си, той си помисли: „Две лири остават в джоба ми!“

Десет минути по-късно Джип тръгна с детето и кучето за вечерната си разходка. Те отидоха към реката, към оная местност, която наричаха „пущинака“ — две ливади, обрасли с тръстика, заобиколени с дъбове и ясени. Между двете ливади се издигаше каменна развалина, обрасла с бръшлян. Това място между добре обработените ниви, буковите гори и ливади, имаше свой живот и беше любимо свърталище на птици и други животни. Неотдавна малката Джип беше видяла тука два заяка. От един дъб, чиито листа бяха много малки, за да могат да я скрият, кукаше кукувица, и те се спряха да я слушат, докато тя отлетя. Пението на птиците всред златисто зелените дървета, цветята, които цъвтяха всред тръстиката — всичко това изпълваше Джип с някакъв възторг към живота, който вечно преминава и пак зачева от смъртта. Когато стояха до развалината, една птица се изви с рязък крясък над тях. Тя изглеждаше тревожна. Малката Джип стисна яко ръката на майка си.

— Бедната птица! Нали е бедна птица, мамо?

— Може би другарчето й е ранено.

— Кой й е другарче?

— Птицата, която живее с нея.

— Страх я е от нас.

— Да отидем да видим какво й е.

Птицата продължаваше да описва кръгове, като издаваше все същите пронизителни крясъци. Малката Джип каза:

— Мамо, да й кажем ли, че няма да й направим нищо?

— Опитай се, миличка, но тя е много плашлива.

Малката Джип почна да пищи като птицата.

— О, виж! Спуща се към земята, ето там й е гнездото. По-добре да не отиваме нататък!

— Има гнездо! — повтори полека малката Джип.

Те се промъкнаха към вратичката на срутената колиба, а птицата все обикаляше и пищеше над тях.

— Радваме се, че другарчето й не е ранено, нали, мамо?

— Да, миличко, много се радваме, — отговори Джип потрепервайки. — А сега да отидем ли да поканим дядо на вечеря?

Малката Джип подскочи. И те се опътиха към реката.

От две години Уинтон държеше стаи в хотела до реката. Той беше отказал да живее с Джип, искаше обаче да е наблизо, когато тя има нужда от него. Когато Съмерхей беше в града, той яздеше с нея, посещаваше селяните, правеше планове да осигури положението й и изпълняваше прищевките на малката Джип. За него, за когото животът без коне нямаше значение, беше свещен момент, когато внучката му почна да се учи да язди. Като ги гледаше уловени за ръка, Джип си мислеше: „Татко я обича толкова много, колкото и мен обича“.

Самотната вечеря в хотела беше за него цяла мъка, която той грижливо криеше от Джип, а поканата й прие с радост.

Освен пианото, в червената къща нямаше нищо от първия дом на Джип. Мебелите бяха от дъбово дърво, стените бели, а по тях копия от техните любими картини. Уинтон се спогаждаше със Съмерхей, но предпочиташе да е сам с дъщеря си. Тая вечер беше особено доволен, че е сам с нея, в последно време тя му се виждаше много сериозна и разсеяна.

— Би трябвало да се събираш повече с хора — каза той.

— О, не, татенце!

— Не си чувала нищо за Фиорсен, нали?

— Ни дума. Но четох, че тоя сезон ще свири пак в Лондон.

— Хората ще се радват. — И той помисли: „И това не е причината на нейната мъка. Но има нещо!“

— Чувам, че Брайян напредва. Неотдавна срещнах един познат, който говореше за него като за адвокат с бъдеще.

— Да, с работата си е добре. — Ухото на Уинтон долови една лека въздишка. — Намираш ли го много променен, откак го познаваш татко?

— Не е така весел.

— Да, изгуби смеха си.

Тия думи, макар полека и спокойно казани, поразиха Уинтон.

Не може да бъде другояче, когато ден след ден трябва да наднича във вътрешността на хората, повечето пъти съвсем гнила.

Като си отиваше в лунната нощ, той съжаляваше, че не беше запитал: „За него ли се безпокоиш или хората се държат зле с тебе?“

През тия три години той несъзнателно беше станал все по-враждебен към хората от собствената си класа и все по-приветлив към бедните. Посещаваше работниците, селяните, дребните търговци, помагаше им, колкото можеше, даваше пари на децата. Той не забелязваше, че те не могат да си позволят лукса да имат морални предразсъдъци, виждаше само, че бяха почтителни и внимателни към Джип и това сгряваше сърцето му, което се беше озлобило спрямо някои от тамошните семейства и парвенюта от вилите край реката.

Когато дойде най-напред тука, най-големият земевладелец, с когото се познаваше от години, го покани на обед. Той прие, за да разбере какво мислят, и използува първия случай да спомене дъщеря си; каза, че тя обича цветя и има в Червената къща хубава градина. Жената на познатия му отговори с нервна усмивка: „О да! Разбира се!“ После настъпи мълчание. От тогава той поздравяваше това семейство с ледена учтивост. Не беше отишъл у тях с намерение да изкопчи и за Джип покана, но да покаже, че не ще позволи безнаказано да се държат зле към дъщеря му. Обаче светски човек до върха на пръстите си, той знаеше, че жена, която невенчана живее с един мъж, не се признава от хора, които имат претенцията да са почтени. А Джип не принадлежеше дори и към ония, които са се развели и пак оженили. Обаче любовта и предаността бяха по-силни и той беше готов всеки миг да се сражава с вятърни мелници, за да я защити.

Изпущайки последния дим от цигарата си преди да си легне, той си мислеше: — Какво не бих дал за старото време и за възможността да натрия носа на някои от тези простаци!