Джон Голсуърти
Над всичко (46)

V

Лятото премина, а в сърцата им все остана по една малка, скрита рана. Дългите светли дни станаха по-дълги, прехвърлиха най-висшата точка, почнаха бавно да намаляват. В събота и неделя те отиваха, понякога придружавани от Уинтон и малката Джип по Темза, която за Джип никога не изгуби чара на онзи пръв следобед. През цялата седмица тя се радваше на тия часове, като че ли водата я пазеше от един свят, който можеше да й го отнеме, а също и от оная страна на неговия характер, която тя преди много време беше нарекла „старомодна“. Веднъж се бе осмелила да влезе в съда, за да го види в адвокатска тога и перука. Под тая сива маса над широкото му чело той изглеждаше така твърд и умен — като от някакъв свят, към който тя никога не можеше да принадлежи, един блестящ, надут свят. Тя притежаваше и познаваше само една част от него. На реката той й принадлежеше изцяло — обичен, ленив, дръзко любящ, сложил глава на скута й, или скачащ във водата, за да я пръска или да плува, каращ бавно лодката надолу и пеещ. Блаженство беше за нея да се освободи за няколко часа от все по-засилващото се чувство, че не може изцяло да го притежава. Но въпреки всичко малката рана растеше.

Когато настъпи голямата ваканция, тя взе героичното решение да го накара да замине сам за един месец. Докато Бети е на морето с малката Джип, тя щеше да придружи баща си на неговите бани. Беше непоколебима в това свое решение и след много протести той сви рамене и каза:

— Много добре, щом ти е толкова важно да се отървеш от мене!

Да се отърве от него! Тя задуши чувствата си и каза усмихната: „Най-после! Ето едно добро момче!“ — Дано само се върне при нея точно такъв, какъвто беше! Не го попита къде и с кого ще отиде.

Тънбридж Уелс, това прекрасно чистилище за самотни, които приготвяха душите си за още по-голяма самотност, бленуваше по своите хълмове, покрити с примитивни вили. Неговите ливади и гори не бяха обгорени от слънцето, затова обитателите му не го бяха напуснали, за да избягат на морето. Те бродеха по хълмовете, играеха голф в парковете; канеха се на чай и посещаваха многобройните черкви.

Уинтон живееше в един хотел, дето можеше да прави бани и да пие минерална вода, без да се изкачва по хълмовете. За пръв път от Висбаден, преди шест години, Джип го придружаваше. Тя се чувствуваше съвсем променена. Тогава животът за нея значеше да пие от различни искрящи пития; сега беше дълга глътка, за да уталожи неутолима жажда…

Тя живееше само за пощата и ако по някоя случайност не получеше всекидневното си писмо, сърцето й замираше. Пишеше всеки ден, понякога два пъти дневно, после късаше второто писмо, припомняйки си причината, поради която беше настоявала за тая раздяла. През първата седмица неговите писма показваха известна равномерност; през втората станаха разпалени, през третата издаваха променливи настроения, радост пред скорошната среща, тъга, лошо настроение; станаха и по-къси. През третата седмица дойде и леля Розамунд. Тя беше упорита защитница на новия живот на Джип, понеже намираше, че Фиорсен заслужава това; за мъжете имаше долно мнение, още по-долно съществуващите брачни закони; всяка жена, която им се противопоставяше, беше в нейните очи героиня, макар че Джип съвсем не желаеше да им се противопоставя. Аристократичната и бунтовническа кръв на леля Розамунд кипеше от омраза и към ония еснафи, които смятаха, че жената е собственост на мъжа. И тя се бе постарала да не изпадне в това положение.

Тя донесе една новина.

— Минавах през Бонд Стрит, мила, тъкмо край сладкарницата с оня хубав кафе-крем, и кой излиза от там? — Мис Дафне Уинг и нашият приятел Фиорсен — изглеждаше много омърлушен. Той веднага дойде при мене, а тя ни гледаше от страна изпитателно. Наистина, мила, дожаля ми за него: изглеждаше като гладен, тя навярно му граби всичкото ядене. Той ме попита как си. — Като я видите, — каза, — кажете й, че не съм я забравил и никога няма да я забравя. Но тя беше права: това е жената, към която подхождам! — И хвърли страшен поглед към момичето, поклони ми се и те тръгнаха. Тя беше много весела и доволна. Наистина ми стана жал за него.

— Няма какво да ти е жал, лельо, — каза Джип спокойно, — той сам доста се съжалява!

Леди Розамунд млъкна, малко изненадана: добрата госпожа не беше живяла с Фиорсен.

Същия следобед Джип седеше на поляната и си повтаряше все същата, едничка мисъл: „Днес е четвъртък! Още единадесет дена!“ Три фигури се зададоха към нея; един мъж, една жена и нещо, което трябва да е било някога куче. Любов към красотата и човешки права му бяха смазали носа, бяха го лишили от половината му уши и му бяха оставили само три пръста опашка. То имаше задух и се влечеше бавно и омърлушено. Един глас каза:

— Стига, Мария. Тук ще седнем на слънце!

По тоя глас, който беше пресипнал от стоенето пред толкова много гробове, Джип позна господин Уег. Той си бе остригал брадата и имаше бакенбарди, а госпожа Уег беше напълняла. Те седнаха до Джип.

— Тук седни, Мария, да не ти блести слънцето в очите.

— Не, Роберт, тук съм добре. Ти седни там.

— Не, ти ще седнеш тука!

— Не, тук ще стоя. Ела Дъки!

Кучето, което още стоеше на пътеката, гледаше към Джип. Господин Уег също погледна натам.

— О! — каза той, — каква изненада! — Той докосна сламената си шапка, изтри другата си ръка в ръкава си и я поддаде. Кучето се приближи и легна на краката й. Госпожа Уег също протегна облечената си в лъскава ръкавица ръка.

— Това е голямо удоволствие, — промърмори тя. — Кой е мислил, че ще ви срещнем. О, не давайте на Дъки да седи на хубавата ви рокля. Ела, Дъки!

Дъки се притисна до краката на Джип.

— Да не сте дошли да живеете тук? — каза господин Уег изведнъж.

— О не! Аз съм с баща си зарад баните.

— Никога не съм ви виждал. Ние сме тук от една година. Хубаво място.

— Да, много хубаво, нали?

— Търсехме природа. Въздухът ни понася, макар че е… хм… съдържа доста желязо. Но тук хората живеят дълго. Ние доста дълго търсихме подходящо място.

Госпожа Уег прибави:

— Първо мислехме за Уимбледон, но на господин Уег тука по̀ харесва. Тук може да се разхожда и… като че ли обществото е по-отбрано. Имаме доста приятели. Черквата е много хубава.

Господин Уег поклати глава.

— А как сте вие, госпожо? Често говорим за вас. Изглеждате добре.

Лицето му беше като червен портокал, а това на госпожа Уег като на не много хубаво цвекло. Джип каза спокойно:

— Днес ми разказваха за Дези. Тя имала голям успех.

Госпожа Уег въздъхна. Господин Уег погледна настрана и каза:

— Това е болното ни място. Тя печели по четиридесет до петдесет лири на месец, всички вестници пишат за нея. Голям успех наистина. Няма да ми е чудно, ако идващата година спести хиляда и петстотин лири. Аз, в най-добрите години, когато върлуваше инфлуенцата, не съм изкарвал нито хиляда. Тя има успех.

Госпожа Уег добави:

— Видяхте ли портрета й, дето стои между две ортензии? То беше нейна идея.

— Радвам се всякога, — прибави господин Уег изведнъж, — като дойде с автомобил да ни види. Но аз съм се оттеглил тук за спокоен живот и предпочитам да не говоря за нея — особено пред вас, госпожо. Наистина, така е.

Последва мълчание. Господин и госпожа Уег гледаха надолу, Джип гледаше кучето.

— А, тука ли си? — Уинтон се показа зад храстите. Джип не можа да сдържи усмивката си. Баща й и господин Уег бяха пълна противоположност. Сякаш самото провидение бе поискало да съпостави тия две крайности на социалния тип.

— Господин и госпожа Уег — баща ми.

Уинтон повдигна шапката си. Джип продължаваше да седи, а кучето все още лежеше на краката й.

— Радвам се, господине. Навярно се чувствувате добре от водата. Казват че била много лековита.

— Не е по-страшна от другите. Пиете ли я?

Господин Уег се усмихна.

— Не! — каза той, — ние живеем тук.

— Така ли? Има ли работа тук за вас?

— Ние дойдохме тук, за да почиваме. На всеки две седмици правя по една гореща баня — намирам я много освежителна, разтваря порите.

— Изглежда, че това много помага на мъжа ми, — прибави госпожа Уег.

— Да, — промърмори Уинтон. — Ваше ли е това куче? То е цял философ. — Госпожа Уег отговори:

— Голям немирник е, нали Дъки?

Кучето усещаше, че всички погледи са устремени в него, и се изправи. Джип използува случая да стане.

— За жалост, трябва да си вървим. Сбогом! Много ми беше приятно да ви видя пак. Моля поздравете Дези от мене.

Госпожа Уег изведнъж извади една кърпичка от чантата си, господин Уег шумно се изкашли. Кучето бавно се повлече след тях. Джип чуваше, че госпожа Уег го вика.

Уинтон каза тихичко: — Значи на тия двамата принадлежи онова прекрасно чедо. Разбира се, че няма много раса. Според леля ти, тя все още е с нашия приятел.

Джип кимна. — Дано е щастлива.

— Той като че ли не е, но пада му се!

Джип поклати глава: — О, не, татенце!

— Е да, не трябва да желаем на другите нещо по-лошо, отколкото им се пада. Но когато някои се осмеляват да те гледат с презрение, аз…

— Няма значение, мили татко!

— За мене има значение. — Устата му се сви в гневна усмивка. — Ние впрочем сме все същите, когато е въпрос да осъждаме ближните си.

През тия няколко дни в Тънбридж Уелс те бяха много по-откровени един към друг, отколкото от години. Дали баните бяха стопили до нейде кората му или въздухът, който господин Уег намираше много… железен, упражняваше върху него противното действие, но Уинтон малко изостави това, което беше първия дълг на един мъж, а именно да крие чувствата си.

През последния следобед на техния престой те дълго се разхождаха из гората. Развълнувана от красотата на облените от слънце дървета, Джип не можеше да говори. Но Уинтон, който сега щеше да я изгуби, беше словоохотлив. Той започна за неприятните промени в света на състезанията, който беше станал много плутократичен и беше възприел ред американски обичаи; после почна да се оплаква изобщо от всичко. Парламентът беше изгубил самоуважението си, тъй като на членовете му сега се плащаше, градовете поглъщаха замята, ловът беше застрашен, силата на пресата страшна, всички като че ли се бояха да проявяват добри обноски и раса. Докато порасте малката Джип, всички ще са под контрола на наблюдателни комисии, ще живеят в градински градове, ще трябва да дават сметка за всяка стотинка, за всяка минута от времето си. Конете ще са измрели и ще се виждат само на тържествени шестия. Но той ще е умрял до тогава. И изведнаж той прибави: — Какво мислиш, че става с нас след смъртта, Джип?

— Нищо, татко. Мисля, че само се връщаме назад.

— И аз това мисля.

Джип пошепна:

„La vie est vaine —

Un peu d’amour

Un peu de haine

Et puis bon jour!“

Нещо, което не беше усмивка, се изтръгна от устните на Уинтон.

— А какво е това, което наричат Бог? Доколкото виждам, само най-доброто, което човек може да извлече от себе си. Едно нещо обаче, Джип, най-много ми е правило да си блъскам главата. Цял живот съм жадувал за едно-единствено сърце. После дохожда смъртта и аз изчезвам. Защо съм обичал, ако няма никаква среща след това?

Може би да обичаш някого или нещо с цялото си сърце е само по себе си всичко.

Уинтон се вгледа пред себе си.

— Да — каза той най-после. — Набожните хорица пестят парите си, за да ги заложат на един кон, който никога няма да препуска. Индийските йоги седят и все им е едно дали светът ще пропадне. Вярват, че ще са по-добре в бъдещия свят. Но ако няма такъв?

Джип сложи ръката си на неговата, притисна се до него.

— Татко, ти и аз ще отлетим с вятъра и слънцето, с дърветата и водите, като Прокрида, на моята картина.