Стивън Кинг
Под купола (91)

11.

Бе почти полунощ.

Линда Евърет лежеше на нейната половина от леглото и спеше дълбоко; бе преживяла адски изморителен ден, утре трябваше да става рано (заради „еее-вааа-кууу-ааацията“) и дори тревогите й за Джанел не можаха да я задържат будна. Обаче въпреки изтощението не хъркаше, а по-скоро издаваше някакъв тих, наподобяващ мъркане звук.

Ръсти също бе имал не по-малко тежък ден, обаче не можеше да заспи, и то не защото се тревожеше за Джан. Беше убеден, че дъщеричката му ще се оправи и поне за известно време няма да има проблеми. Знаеше как да я предпази от следващи пристъпи, стига нещата да не се задълбочат, естествено. Дори болничните запаси от заронтин да свършеха, щеше да си набави нужните медикаменти от дрогерията на Сандърс.

Мислите, които не му даваха покой, кръжаха около доктор Хаскел. И Рори Динсмор, разбира се. В паметта му непрекъснато изплуваше разръфаната и окървавена очна ябълка на хлапето. И отекваха думите, с които Рон Хаскел се бе обърнал към Джини: „Не съм умрял. Исках да кажа заспал.“

Сякаш бе искал да каже именно умрял.

Ръсти се завъртя на една страна, опитвайки се да прогони тези спомени, и когато най-сетне успя, на мястото им изникна бълнуването на Рори, че вече е Хелоуин. То автоматично бе последвано от писъка на дъщеря му: „Всичко е заради Страшната тиква! Трябва да спрете Страшната тиква!“

Дъщеря му бе получила пристъп, а момчето на Динсмор — куршум в окото и костица в мозъка. Какво ли означаваше това?

Нищо. Какво казваше шотландецът Дезмънд от сериала „Изгубени“? „Не взимай съвпадението за съдба?“

И навярно беше прав. Да, най-вероятно бе точно така. Сега обаче „Изгубени“ му се струваше застинал толкова далеч назад във времето, че шотландецът като нищо можеше да е казал: „Не вземай съдбата за съвпадение.“

Ръсти се завъртя на другата страна и в съзнанието му изпъкнаха черните букви от заглавието на извънредния брой на „Демократ“: „В ПРЕГРАДАТА ЩЕ БЪДАТ ВЗРИВЕНИ ЕКСПЛОЗИВИ!“.

Положението бе отчайващо. Поне за момента сънят явно бе недостижим и най-лошото нещо, което можеше да стори в подобна ситуация, бе да продължава да се опитва със зъби и нокти да се докопа до него.

На долния етаж имаше от прочутия портокалов сладкиш с боровинки на Линда; видя го на кухненския плот, когато се прибра. Хрумна му, че няма да е зле да седне на кухненската маса, да си отреже парче от него и да разгледа последния брой на „Американски семеен лекар“. И ако някоя статия за магарешката кашлица не го накара да заспи, значи нищо не е в състояние да му помогне.

Той се изправи — едър мъж, който вместо пижама носеше синя лекарска униформа, — и излезе на пръсти от спалнята, за да не събуди Линда.

На средата на стълбището ненадейно се спря и се заслуша в мрака.

Одри едва доловимо скимтеше. Звукът идваше от стаята на момичетата. Ръсти се приближи до вратата и я открехна внимателно. Златният ретривър, който изглеждаше като сянка между леглата на децата, вдигна глава към него и отново изскимтя.

Джуди лежеше на една страна, пъхнала ръчичка под бузата си, и дишаше бавно и спокойно. При Джанин положението бе съвсем различно. Момиченцето се въртеше трескаво в кревата, като отмяташе завивките и говореше насън. Ръсти прекрачи кучето и приседна на ръба на леглото, точно под плаката на най-новите любимци на Джанин — поредната момчешка попгрупа.

Детето сънуваше. И, съдейки по измъченото му изражение, сънят изобщо не бе хубав. Приглушеното й бълнуване звучеше като отчаяно възражение срещу нещо… Ръсти се опита да различи отделните думи, ала дъщеря му замлъкна, преди да е успял да разбере каквото и да било.

Одри отново изскимтя.

Нощничката на Джан бе измачкана. Ръсти я приглади, оправи завивките и отметна влажната косица на момиченцето от челото му. Очите й се въртяха трескаво под клепачите, обаче той не забелязваше нито признаци на гърчове, нито потрепване на пръстите, нито характерното примлясване на устните. По-скоро повърхностен, REM-сън, отколкото пристъп, което повдигаше любопитния въпрос могат ли кучетата да надушват кошмарите.

Ръсти се наведе и целуна Джан по бузата. Когато го направи, очите й се отвориха, обаче той не бе съвсем сигурен дали го виждат. Това можеше да е симптом на начална епилепсия — така наречените petit mal или „малки припадъци“, но, честно казано, не му се вярваше. Виж, скимтенето на ретривъра беше нещо, което не можеше да отрече.

— Заспивай, миличка — прошепна й Ръсти.

— Той има златна бейзболна топка, тате.

— Знам, миличка, заспивай сега.

— Това е лоша топка, тате.

— Не е така. Бейзболните топки са добри, особено златните.

— Ох… — въздъхна момиченцето.

— Заспивай.

— Добре, тате.

Тя се завъртя на другата страна и затвори очи. Намести се набързо под завивките и се успокои. Одри, която лежеше на пода с вирната глава, ги наблюдаваше внимателно, след което зарови муцуна под лапите си и също заспа.

Ръсти поседя известно време на ръба на леглото, заслушан в дишането на дъщеря си, като не спираше да си повтаря, че всъщност няма от какво да се притеснява, че хората често говорят насън и в това нямаше нищо стряскащо. Каза си, че всичко е наред — само един поглед към спящото куче бе достатъчен, за да го потвърди, ала в потискащия среднощен мрак не бе никак лесно да си оптимист. Когато оставаха дълги часове до изгрева, лошите мисли лесно се сдобиваха с плът и тръгваха да бродят в тъмнината. Мъртвилото на нощта ги превръщаше в ходещи мъртъвци.

Накрая реши, че не иска от знаменития портокалов сладкиш с боровинки на Линда. Единственото, за което копнееше в момента, бе да се гушне до приятно затопленото тяло на жена си. Преди да напусне стаята, той погали коприненогладката глава на Одри.

— Стой нащрек, момичето ми — прошепна в мрака. Ретривърът отвори големите си очи и погледите им се срещнаха.

„Златен ретривър — премина през ума му. И веднага след това: — Златна бейзболна топка. Лоша топка.“

Тази нощ, въпреки наскоро откритото от момичетата желание за лично пространство (явно порастваха), Ръсти остави вратата на стаята им отворена.