Стивън Кинг
Под купола (336)

14.

Беше полунощ, розовата луна се снишаваше към Таркърс Мил; щеше да се навърта там до изгрева, когато постепенно щеше да се превърне в призрак и да се стопи.

Джулия вървеше през овощната градина към мястото, където парцелът на Маккой се спускаше по западната страна на Блек Ридж. Не се изненада, когато видя тъмна сянка до едно от дърветата. Някъде отдясно кутията, обозначена с извънземен символ, примигваше на всеки петнайсет секунди — най-малкия и най-странен фар на света.

— Барби — прошепна тя. — Как е Кен?

— Отиде на гей парада в Сан Франциско. Знаех си, че това момче е обратно.

Джулия се засмя, после пое ръката му и я целуна.

— Приятелю, страшно се радвам, че вече си в безопасност.

Той я прегърна и я целуна по двете бузи. Продължителни целувки. Истински.

— И аз, приятелко.

Тя пак се засмя, по тялото й премина тръпка. Разпозна я, макар че не бе изпитвала подобно нещо от дълго време. Каза си: „Спокойно, момиче. Той можеше да ти е син. Е, да… ако бях забременяла на тринайсет.“

— Останалите спят — каза Джулия. — Дори Хорас. Той е при децата. Караха го да носи пръчки, докато езикът му не увисна до земята. Обзалагам се, че мисли, че е умрял и е отишъл в рая.

— Опитах се да поспя, но не успях.

На два пъти се беше унасял, но и двата пъти се озоваваше в Кафеза пред Рени Младши. Първия път Барби се беше препънал при опита си да се хвърли надясно и се беше стоварил върху леглото, превръщайки се в прекрасна мишена. Втория път Младши беше мушнал през решетките невероятно дългата си изкуствена ръка и го беше задържал, за да може да се прицели по-точно. След този кошмар Барби беше напуснал хамбара, където спяха мъжете, и беше дошъл тук. Въздухът миришеше като стая на заклет пушач, но все пак беше по-добър от този в града.

— Много малко лампи светят там долу — каза тя. — В обикновена нощ щяха да светят десет пъти повече, дори в този час. Уличните лампи щяха да приличат на двоен наниз от перли.

— Имаме това обаче. — Барби вдигна ръка и посочи блестящия пояс. Ако го нямаше Купола, който го „прерязваше“, той щеше да има кръгла форма. Сега приличаше на подкова.

— Да. Защо според теб Кокс не ни е споменавал за него? Сигурно са го видели на сателитните снимки — каза замислено тя. — На мен поне не е споменавал. А на теб?

— Не, но не би пропуснал подобно нещо. Което означава, че не го виждат.

— Според теб Купола… какво? Прави подбор?

— Нещо такова. Кокс, журналистите, външният свят — те не го виждат, защото няма нужда да го виждат. А ние, предполагам, трябва да го виждаме.

— Ръсти прав ли е според теб? Някакви жестоки деца ни измъчват с помощта на лупа, все едно сме мравки? Възможно ли е интелигентна раса да позволява на децата си да се отнасят така с друга интелигентна раса?

— Ние се смятаме за интелигентни, но дали те са на същото мнение? Знаем, че мравките са социални насекоми и че са отлични строители и архитекти. Те работят здраво, също като нас. Те заравят мъртвите, също като нас. Дори водят расови войни — черни срещу червени. Ние знаем всичко това, но не смятаме мравките за интелигентни.

Тя се сгуши в него, въпреки че не беше студено.

— Интелигентни или не, не трябва да се постъпва така.

— Съгласен съм. Повечето хора също биха се съгласили. Ръсти е стигнал до този извод още като дете. Но повечето деца не осъзнават, че има морални норми. Трябват им години, за да го разберат. Когато пораснем, обикновено преставаме да се държим като деца, преставаме да горим мравките с лупа и да изскубваме крилата на мухите. Техните възрастни вероятно също не се държат инфантилно. Впрочем, възможно е те изобщо да не ни забелязват. Кога за последен път си се навеждала, за да разгледаш хубаво някой мравуняк?

— И все пак… ако намерим мравки на Марс, или дори микроби, ние няма да ги унищожим. Защото животът във вселената е ценен. Другите планети в Слънчевата система са пусти, за Бога.

Барби си помисли, че ако онези от НАСА намерят живо същество на Марс, биха го убили без никакво угризение, само и само да могат да го разгледат подробно под микроскоп.

— Ако бяхме по-напреднали научно — или по-напреднали духовно, а това може би е по-важно, когато става въпрос за пътувания в космоса, — вероятно щяхме да видим, че навсякъде има живот. Толкова много населени планети и интелигентни форми на живот, колкото са мравуняците в този град.

„Дали сега ръката му не е до гърдата ми? Май да.“

Отдавна мъжка ръка не се бе озовавала там, затова сега й беше много приятно.

— Сигурен съм, че съществуват и други светове, освен тези, които виждаме с жалките си телескопи от Земята. Или дори с Хъбъл. А и… те не са тук, нали? Не ни нападат. Просто гледат. И… може би… си играят.

— Знам какво е да си играят с теб — каза тя.

Той я гледаше в лицето. Беше близо, аха да я целуне. Тя нямаше нищо против да бъде целуната.

— Какво имаш предвид? Рени?

— Вярваш ли, че в живота на човек има повратна точка — момент, след който всичко се променя?

— Да — отговори той и се сети за червената следа, която войнишката му обувка беше оставила върху задника на иракчанина. Върху обикновения задник на човека, разделящ се с обикновения си живот. — Вярвам.

— Този момент при мен дойде в четвърти клас. В началното училище на главната.

— Разкажи ми.

— Няма да ми отнеме много време. Онзи следобед беше най-дългият в живота ми, но иначе историята е кратка.

Той зачака.

— Единствено дете съм. Баща ми притежаваше местния вестник, беше наел двама репортери и един рекламен агент, но основно той движеше нещата, защото така му харесваше. Никой не се съмняваше, че аз ще поема вестника, когато той се пенсионира. Той вярваше в това, майка ми вярваше в това, учителите ми вярваха в това, аз също вярвах в това, разбира се. Образованието ми в колеж беше предварително планирано. Никакъв Мейнски университет, не и за момичето на Ал Шамуей. Момичето на Ал Шамуей щеше да влезе в Принстън. Аз бях четвъртокласничка, но знаменцето на Принстън вече висеше над леглото ми. Куфарите ми на практика бяха стегнати. Всички — в това число и аз — боготворяха земята, по която стъпвах. Всички, с изключение на съучениците ми. По онова време не разбирах причините, но сега се чудя как съм могла да бъда толкова неориентирана. Седях на първия ред и винаги вдигах ръка, когато госпожа Коно зададеше въпрос. Винаги отговарях правилно. Гледах да предавам домашните си по-рано и исках да ми възлагат допълнителни задачи. Учех се добре и си падах малко подмазвачка. Веднъж, когато се върна в клас, след като ни беше оставила сами за пет минути, госпожа Коно видя, че носът на малката Джеси Вейкън е разкървавен. Госпожа Коно заплаши, че ще ни накара да останем след часовете, ако никой не й каже кой го е направил. Аз вдигнах ръка и казах, че Анди Манинг е ударил Джеси, защото тя не му е услужила с гумичката си. Не смятах, че върша нещо нередно, защото това беше самата истина. Картинката ти е ясна, нали?

— Напълно.

— Този малък епизод преля чашата. Няколко дена по-късно, докато пресичах общинския парцел на път за вкъщи, от Моста на мира изскочиха шест момичета, които се струпаха около мен. Предвождаше ги Лайла Страут, която сега е Лайла Килиан — тя се омъжи за Роджър Килиан. Точно такъв мъж заслужава. Ако някой ти каже, че детската злоба се стопява с времето, не му вярвай. Заведоха ме на естрадата. Отначало се съпротивлявах, но две от тях — Лайла и Синди Колинс, която е майка на Тоби Манинг — ме удариха. Не по рамото, където обикновено удрят децата. Синди ме прасна по бузата, а Лайла заби юмрука си в дясната ми гърда. Страшно ме заболя. Гърдите ми растяха и изпитвах болка дори при най-лекото докосване. Разплаках се. Това обикновено е сигналът — поне при децата, — че нещата са стигнали твърде далеч. Не и тогава. Когато се разпищях, Лайла каза: „Млъкни или ще стане по-лошо.“ Нямаше кой да ми помогне. Беше студено и ръмеше, така че общинският парцел беше пуст. Само ние бяхме там. Лайла ме удари толкова силно по носа, че ми потече кръв. След това каза: „Дребна сврака клюкарка! Кучета ще те излагат като попарка!“ Другите момичета се засмяха. Казаха ми, че всичко е заради това, че съм издала Анди. Тогава и аз си мислех така, но сега знам, че е имало и много други неща, като се стигне чак до стилните ми поли, блузи и панделки. Те носеха дрехи, а аз — одежди. Анди беше просто капката, преляла чашата.

— Какво ти направиха?

— Удряха ми шамари. Дърпаха ми косата. И ме… плюха. Всички. Това стана, когато коленете ми се подкосиха и се свлякох на естрадата. Ревях, та се късах, криейки лицето си с ръце, но ги усещах. Плюнките са топли, нали знаеш?

— Да.

— Казваха, че съм любимката на учителите, добричкото бонбонче и госпожичката, чиито лайна не миришат. И тогава, тъкмо когато си мислех, че са приключили, Кори Макинтош каза: „Да й събуем панталоните!“ В онзи ден носех хубави панталони, избрани по каталог от майка ми. Харесвах ги много. Такива панталони носят студентките в Принстън. Поне така си мислех тогава. Започнах да се съпротивлявам още по-ожесточено, но те, разбира се, спечелиха. Четири от момичетата ме притиснаха към пода, за да могат Лайла и Кори да ми свалят панталоните. Тогава Синди Колинс прихна да се смее, като ме сочеше с пръст и крещеше: „Майчице, на гащичките й е щампован Мечо Пух.“ Така беше. И Йори, и Ру също така. Всички избухнаха в смях и… Барби… аз ставах все по-малка… и по-малка… и по-малка. Докато подът на естрадата не се превърна в огромна пустиня, а аз — в дребно насекомо. Дребно насекомо, умиращо сред тази пустиня.

— С други думи, чувствала си се като мравка под лупа.

— О, не! Не, Барби! Беше студено, а не топло. Треперех от студ. Кожата на краката ми беше настръхнала. Кори каза: „Хайде да й свалим и гащичките!“ Това обаче явно им се стори прекалено. Но пък Лайла направи друго „геройство“ — взе хубавите ми панталони и ги хвърли на покрива на естрадата. След това те си тръгнаха. Лайла си тръгна последна, като преди това ми каза: „Ако и този път се раздрънкаш, ще взема ножа на брат ми и ще ти отрежа носа.“

— Какво стана? — попита Барби. Да, ръката му наистина беше до дясната й гърда.

— Какво би направило едно уплашено момиченце. Седях на естрадата и се чудех как да се прибера вкъщи, без половината град да види глупавите ми бебешки гащички. Чувствах се като пълно нищожество. Накрая реших да изчакам да се стъмни. Майка ми и баща ми щяха да се тревожат, може би дори щяха да се обадят в полицията, но мен не ме беше грижа за това. Щях да изчакам да се стъмни, а после щях да мина по страничните улички и да се промъкна вкъщи. Щях да се крия зад дърветата, ако се появеше някой… Вероятно съм задрямала, защото изведнъж пред мен се появи Кайла Бевинс. Тя бе една от тях, и също като тях ме бе удряла, скубала и плюла. Не беше говорила колкото останалите, но беше участвала във всичко. Беше ме държала, докато Лайла и Кори ми сваляха панталоните, а когато те видяха, че единият от крачолите виси от покрива, Кайла се качи на перилата и го преметна назад, за да не мога да го достигна.

Джулия замълча за момент.

— Помолих я да не ме удря. Вече не мислех за такива неща като гордост и достойнство. Помолих я да не сваля бельото ми. След това я помолих да ми помогне. Тя просто стоеше пред мен и слушаше, сякаш не представлявах нищо за нея. Аз не представлявах нищо за нея. Тогава го разбрах. Бях позабравила тази истина, но си я припомних, когато поживях няколко дена под Купола. Накрая престанах да бърборя, просто седях на естрадата и подсмърчах. Тя ме гледа още известно време, после съблече пуловера, който носеше. Беше кафяв и развлечен и стигаше чак до коленете й. Тя беше едро момиче, затова и пуловерът беше голям. Хвърли го върху мен и каза: „Облечи го, ще прилича на рокля“… Само това каза. И въпреки че още осем години учихме заедно, никога повече не разменихме и дума. Понякога в сънищата си я чувам да казва: „Облечи го, ще прилича на рокля.“ И виждам лицето й. На него не са изписани нито омраза и гняв, нито съжаление. Нейният мотив не беше нито съжалението, нито страхът, че може да се раздрънкам. Не знам защо го направи. Не знам защо изобщо се върна. А ти?

— Не — отговори той и я целуна по устата. Кратка, но топла и влажна целувка; страхотна целувка.

— Защо го направи?

— Защото ми се стори, че искаш, а и аз исках. Какво стана след това, Джулия?

— Облякох пуловера и се прибрах вкъщи, какво друго? Нашите ме чакаха.

Тя вдигна гордо брадичката си.

— Така и не им казах какво се случи, а те така и не разбраха. Всеки ден в продължение на една седмица на път за училище виждах панталоните върху малкия конусообразен покрив на естрадата. Всеки път усещах срам и болка — като нож в сърцето. Един ден те изчезнаха. От това болката не изчезна, но все пак понамаля. Притъпи се някак си… Не издадох онези момичета и баща ми толкова побесня, че ми забрани да излизам до юли — можех да ходя само на училище. Не ми разреши и да посетя Музея на изкуствата в Портланд, а бях чакала тази екскурзия цяла година. Заяви, че ще ми позволи да отида в Портланд и че ще възстанови всичките ми привилегии, ако назова имената на децата, които са ме малтретирали. Тази дума употреби — малтретирали. Аз обаче не ги изпортих, и то не защото портенето за децата е смъртен грях.

— Мълчала си, защото си имала чувството, че си си го заслужила.

— Не бих казала „заслужила“. Смятах, че съм получавала неща, за които съм платила, а това съвсем не е същото. Животът ми се промени след това. Продължих да получавам добри оценки, но престанах да вдигам често ръка. Учех се добре, но вече не се натягах. Можех да произнеса прощалното слово при завършването на гимназията, но накрая нарочно влоших леко успеха си, за да не съм пълна отличничка. Направих така, че Карлин Плъмър да спечели това право вместо мен. Не исках нито речта, нито вниманието, свързано с нея. Намерих си приятели, като най-добрите ми бяха от пушкома зад гимназията… Най-голямата промяна беше, че продължих да уча в Мейн, а не в Принстън… където даже ме приеха. Баща ми започна да сипе огън и жупел. Казваше, че дъщеря му няма да учи в „краварски“ колеж, но аз държах на своето.

Тя се усмихна.

— Опитвах се да държа на своето. Компромисът е тайната съставка на всяка любов, а аз обичах много баща си. И двамата си родители обичах много. Първоначално възнамерявах да постъпя в Мейнския университет в Ороно, но през лятото, след като завърших гимназията, кандидатствах в Бейтс, хващайки последния влак — молбата ми беше от тези, които се подават при извънредни обстоятелства. Приеха ме. Баща ми ме накара да платя таксата от собствената си банкова сметка, което аз направих с удоволствие, защото вкъщи вече се беше установил крехък мир след шестнайсетмесечната позиционна война между империята „Властни родители“ и малкото, но добре укрепено княжество „Твърдоглав тийнейджър“. Обявих, че ще уча журналистика и това напълно заглади противоречията, които бяха възникнали след случката на естрадата. Родителите ми така и не разбраха какво е довело до тези противоречия. Не съм тук в Мил заради онзи случка — още отпреди се знаеше, че ще поема „Демократ“, — но съм такава каквато съм, най-вече заради нея.

Тя отново го погледна, в насълзените й очи блестяха предизвикателни пламъчета.

— Не съм мравка обаче. Не съм мравка.

Барби я целуна отново. Тя го прегърна и отговори страстно на целувката му. А когато той измъкна блузата й от колана на панталоните и плъзна ръката си нагоре към гърдите й, тя му пусна език. Когато устните им се раздалечиха за момент, тя задиша учестено.

— Искаш ли? — попита той.

— Да. А ти?

Той пое дланта й и я постави върху дънките си, за да покаже колко много му се иска.

След минута той застана върху нея, като се подпря с лакти на земята. Тя хвана пениса му и го насочи в правилната посока.

— По-внимателно с мен, полковник Барбара. Малко съм позабравила как се прави.

— Това е като карането на велосипед — отговори той.

Оказа се прав.