Стивън Кинг
Под купола (54)

4.

В Деня на Купола в Честърс Мил имаше само две църкви; и двете разпространяваха протестантската религия, макар и по съвсем различен начин. Католиците посещаваха „Дева Мария“ в Мотън, а дванайсетината евреи в градчето ходеха в „Бет Шалом“ в Касъл Рок, щом почувстваха необходимост от духовна утеха. Навремето в Мил имаше унитарианска църква, която в края на осемдесетте престана да действа. Местните бяха единодушни, че и без това е била твърде префърцунена. Сега в сградата се помещаваше книжарницата за нови и антикварни книги.

Тази вечер и двамата пастори бяха „настроени коленопреклонно“, както често казваше Големия Джим Рени, но техните молитви, мисли и очаквания бяха на противоположни полюси.

Преподобната Пайпър Либи, която проповядваше от амвона на Независимата църква, вече не вярваше в Бог, въпреки че не беше споделила този факт с паството си. За разлика от нея Лестър Когинс беше толкова религиозен, че фанатизмът му граничеше с лудост (както се случва обикновено).

Преподобната Либи — още по спортни дрехи и (въпреки че беше на четирийсет и пет) с достатъчно стегнато тяло, че да изглежда добре с тях, коленичеше пред олтара сред почти пълен мрак (Независимата църква нямаше генератор), а немската й овчарка Кловър лежеше до нея, притворила очи и облегнала муцуна на предните си лапи.

— Здрасти, Отсъстващ — промърмори Либи. Това беше най-новото й обръщение към Господ. През есента го беше наричала Великото Може Би, а през лятото — Всемогъщият Неизвестен. — Знаеш какво ми се случи — сигурна съм, защото ти казах поне сто пъти, но тази вечер няма да говоря за това. Което вероятно Те радва. — Въздъхна и отново подхвана: — Положението е много сложно, Приятелю. Дано разбираш какво става, защото аз нямам представа. Но и двамата знаем, че утре тук ще е препълнено с хора, търсещи божествено спасение от бедствието.

В църквата беше тихо, тихо беше и навън. Прекалено тихо, както често казваха героите в старите филми. Друг път случвало ли се беше градчето да е така притихнало в съботна вечер? Не се движеха никакви автомобили, нямаше го басовото думкане на групите, които през уикенда свиреха в „Дипърс“ (собствениците на заведението винаги рекламираха музикантите като „ИДВАЩИ НАПРАВО ОТ БОСТЪН“).

— Няма да Те моля да ми разкриеш волята Си, понеже вече не вярвам, че имаш воля. Обаче ако случайно съществуваш — не отричам напълно тази възможност — моля Те, помогни ми да кажа нещо утешително. И не на небето, а тук, на земята. Понеже… — Тя се разрида, което не я изненада. Напоследък често плачеше, но само насаме. Хората в Нова Англия гледаха с лошо око на циврещи свещеници и политици.

Кловър усети колко е разстроена и заскимтя. Пайпър му се скара и отново се обърна към олтара. Често си казваше, че кръстът на него прилича на емблемата на автомобилите „Шевролет“, измислена от човек, който преди сто години е видял символа на тапетите в хотелска стая в Париж и го е харесал. Според нея всички, които смятаха за божествени подобни символи, не бяха с всичкия си. Въпреки това продължи молитвата си:

— Защото вероятно знаеш, че си имаме само този свят. Искам да помогна на моите събратя. Това е мой дълг и още искам да го изпълнявам. Затова ако Си там и ако държиш на своите чеда — което според мен е твърде съмнително — умолявам Те да ми помогнеш. Амин.

Либи се изправи. Нямаше фенерче, но предполагаше, че ще се добере до вратата, без да си нарани пищялите. Познаваше сградата като опакото на дланта си. И я обичаше.

— Да си вървим, Кловър — промърмори. — След половин час ще говори президентът — другият Отсъстващ. Ще го слушаме по радиото в колата.

Кучето покорно я последва, необезпокоявано от религиозни дилеми.