Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Under the Dome, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том І
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-306-8
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том ІІ
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-307-5
История
- — Добавяне
6.
В общинската заседателна зала с чамова ламперия, намираща се в сутерена на сградата, ревът на генератора (вехт „Келвинейтър“) почти не се чуваше. Дългата маса в средата на помещението беше от кленово дърво и блестеше като стъкло. Тази вечер повечето столове около нея бяха празни. Четиримата присъстващи на спешното съвещание, свикано от Големия Джим Рени, се бяха скупчили от едната й страна. На председателското място седеше самият Рени, въпреки че беше заместник на председателя Сандърс. Зад него висеше карта на Честърс Мил — градчето с формата на чорап.
Освен тримата градски съветници тук беше и Питър Рандолф, който след смъртта на Дюк Пъркинс беше заел длъжността му на полицейски началник. Само Големия Джим изглеждаше способен да взема рационални решения. Рандолф явно беше потресен и изплашен. Анди Сандърс беше замаян от скръб. Андрея Гринъл, която си приличаше като две капки вода с по-малката си сестра Роуз, само дето беше по-пълна от нея и косата й беше прошарена, просто беше замаяна. Както обикновено.
През една януарска утрин преди четири-пет години се беше подхлъзнала на заледената алея, докато отиваше към пощенската кутия. Паднала беше лошо (за което вероятно беше спомогнало наднорменото й тегло) и си беше спукала два гръбначни диска. Доктор Хаскел й беше предписал новото чудодейно лекарство оксиконтин за облекчаване на силната болка. И оттогава непрекъснато й го даваше. Благодарение на добрия си приятел Анди, собственик на градската дрогерия, Големия Джим знаеше, че Андрея е започнала с четирийсет милиграма на ден и е стигнала до главозамайващите — в прекия и преносен смисъл — четиристотин. Информацията беше много полезна.
Сега той подхвана:
— Поради трагичното събитие в семейството на Анди аз ще председателствам съвещанието, ако не възразявате. Нашите най-искрени съболезнования, Анди.
— Точно така — обади се Рандолф.
— Благодаря — промърмори Сандърс и отново се разплака, когато Андрея докосна ръката му.
— Така. Всички ние имаме представа какво се е случило тук — каза Рени, — въпреки че хората в града още не го разбират…
— Бас държа, че не го разбират и хората извън града — отбеляза Андрея, но той се престори, че не я чува, и продължи:
— … и военните не сметнаха за необходимо да комуникират с нас, длъжностните лица.
— Проблемът е в телефоните, сър — намеси се Рандолф. Беше на ти с всички присъстващи и дори се смяташе за приятел на Големия Джим, но при официални случаи като този предпочиташе официалните обръщения. Пъркинс постъпваше по същия начин и поне за това старецът май беше прав.
Рени махна с ръка, сякаш да прогони досадна муха:
— Някой трябваше да дойде до бариерата откъм Мотън или Таркър и да ме повика… да повика всички нас, но не го направи.
— Сър, положението още е… ъъъ, неизяснено.
— Да, да, така е. Вероятно тъкмо затова още не са ни потърсили. Да, твърде е възможно и се моля на Всевишния това да е причината. Надявам се, че всички сте отправили молитви към Него.
Те покорно кимнаха.
— В момента обаче… — Рени ги огледа един след друг. Лицето му беше мрачно. Наистина беше разтревожен. Но и въодушевен. И готов за подвизи. Нещо му подсказваше, че до края на годината снимката му ще се появи на корицата на списание „Тайм“. Бедствие, особено бедствие, предизвикано от терористичен акт, понякога имаше своите предимства. Идеален пример в това отношение беше нюйоркският кмет Рудолф Джулиани. — В момента обаче, госпожо и господа, трябва да приемем възможността да сме откъснати от света.
Андрея притисна длан до устните си. Очите й блестяха или от страх, или от прекомерната доза болкоуспокояващо. Може би и от двете.
— Не може да бъде, Джим!
Анди заговори като човек, изпаднал в транс:
— „Надявай се за най-благоприятното, подготви се за най-лошото.“ Така казва Клодет. Тоест казваше. Сутринта ми приготви страхотна закуска. Бъркани яйца със сирене. Господи! — Сълзите му отново рукнаха.
Андрея пак докосна ръката му и този път той се вкопчи в дланта й. „Анди и Андрея — помисли си Големия Джим и усмивчица разполови долната част на месестото му лице. — Близнаци Тъпаци.“
— Надявай се за най-благоприятното, подготви се за най-лошото — повтори. — Чудесен съвет. В нашия случай най-лошото е да бъдем откъснати от света няколко дни. Или седмица. Може би дори месец. — Не го вярваше, но ако ги подплашеше, по-бързо щяха да приемат предложението му.
Андрея повтори:
— Не може да бъде!
— Не знаем какво е станало. — Поне това беше истина. — И няма как да разберем.
— Предлагам да затворим „Фуд Сити“ — намеси се Рандолф. — Поне за известно време. Иначе ще разграбят продуктите както когато се очаква снежна буря.
Рени се ядоса. Имаше си дневен ред и затварянето на супермаркета беше включено, но не като първа точка.
— Ъъъ… може би предложението ми е неуместно — добави Питър, като видя изражението на Големия Джим.
— Има нещо такова, Пит. Принципът е същият като да не затваряш банките в моменти на криза, защото ще предизвикаш паника.
— И банките ли ще затворим? — обади се Анди. — Ами банкоматите? Има по един в „Брауни“, в бензиностанцията… в моята дрогерия, разбира се… — Изглеждаше леко зашеметен, но изведнъж лицето му се проясни. — Мисля, че видях един и в здравния център, макар да не съм съвсем сигурен…
Рени се запита дали Андрея не е дала на колегата си солидна доза от любимите си хапчета.
— Изразих се метафорично, Анди — каза, като се стараеше да говори спокойно и любезно. — При сегашното положение храната е равнозначна на пари, така да се каже. Мисълта ми е, че не бива да се предприемат извънредни мерки, за да не се всява паника сред хората.
— Аха! — кимна Рандолф. Това го разбираше. — Ясно.
— Все пак поговори с управителя на „Фуд Сити“. Как му беше името… Кейд?
— Кейл. Джак Кейл.
— И с Джони Карвър, както и с… кой управлява „Брауни“ след смъртта на Дил Браун?
— Велма Уинтър — намеси се Андрея. — Не е местна, но е много симпатична.
Рени със задоволство забеляза, че Рандолф си записва имената в бележника си.
— Кажи на тези тримата, че продажбата на алкохол и дори на бира се забранява до второ нареждане. — Лицето му се озари от ужасяваща щастлива усмивка. — И „Дипърс“ не работи.
— На мнозина няма да се понрави алкохолната забрана — отбеляза Питър Рандолф. — На хора като Сам Вердро. — Вердро беше най-известният градски пияница, отличен пример (според Големия Джим) защо законът Валстид[1] никога не е трябвало да се отменя.
— Господин Вердро и себеподобните му просто ще страдат, след като им спрат бирата и брендито. Не бива да допуснем половината население на града да се напие като на Нова година.
— Защо не? — повдигна вежда Андрея. — Ще изпият запасите и край.
— Ами ако междувременно избухнат бунтове?
Андрея не отговори. Не разбираше защо да се бунтуват хората, ако имат храна, но от опит знаеше, че спорът с Джим Рени обикновено не води до нищо, освен да й скъса нервите.
— Ще изпратя от моите хора да поговорят с управителите.
— Отиди лично при Томи и Уилоу Андерсън. — Двамата Андерсън бяха собственици на „Дипърс“. — Може да ни правят въртели. — Той понижи глас и добави: — Радикали са.
Рандолф кимна:
— И то с леви убеждения. Над бара са закачили снимка на чичо Барак.
— Именно. — Отгоре на всичко Дюк Пъркинс беше позволил на онези двама мърляви хипита да си разиграват коня — в тяхното заведение се танцуваше, гърмеше рок и се пиеше до един през нощта. Старецът ги беше закрилял, а виж каква беля докараха на Младши и приятелите му. Обърна се към Анди Сандърс: — Дръж под ключ всички лекарства, отпускани с рецепта. Не говоря за назонекс или лирика. Сещаш се какво имам предвид.
— Всички медикаменти, съдържащи опиати, вече са под ключ — отвърна Анди. Изглеждаше обезпокоен от обрата на разговора. Рени знаеше причината, но не му пукаше, че аптекарят нарушава закона; сега имаха много по-важна работа.
— За всеки случай вземи допълнителни предпазни мерки — промърмори.
Андрея явно се изплаши. Сандърс я потупа по ръката:
— Не се безпокой, разполагаме с достатъчно за онези, за които лекарствата са жизненонеобходими.
Тя му се усмихна.
— Мисълта ми е, че всички в града трябва да останат трезви, докато приключи кризата — заяви Рени. — Съгласни ли сте? Гласувайте.
Всички вдигнаха ръце.
— А сега да се върнем към онова, с което започнахме, ако не възразявате. — Погледна Рандолф, който разпери ръце, сякаш едновременно се извиняваше и го молеше да продължи.
— Трябва да сме наясно, че хората ще се изплашат. А изплашените хора вършат бели, независимо дали са пияни или не.
Андрея погледна таблото вдясно от Рени: с бутони за телевизията, радиото със средни и ултракъси вълни и с вградено записващо устройство — нововъведение, което Големия Джим мразеше.
— Не трябва ли да го включим?
— Не виждам защо.
Проклетото записващо устройство (напомнящо за Ричард Никсън) беше идея на сополанко на име Ерик Евърет — трийсетинагодишен досадник, работещ като медик, когото всички в града наричаха Ръсти. На редовното събрание на жителите на Честърс Мил преди две години Евърет беше предложил идиотската идея, представяйки я като голяма стъпка в бъдещето. Предложението беше неприятна изненада за Рени, който обикновено не допускаше да го изненадат, особено политическите му противници.
Той възрази, че цената ще е твърде висока. В повечето случаи тази тактика успяваше при стиснатите янки, но този път удари на камък; Евърет представи разчет (данните вероятно беше получил от Дюк Пъркинс), който показваше, че федералното правителство ще плати осемдесет процента, субсидирайки програма, останала от времената на разточително харчене при управлението на Клинтън. Големия Джим беше надхитрен.
Не му се случваше често и не му се понрави, само че стажът му в политиката беше много по-дълъг, отколкото медицинския стаж на този Ръсти, и той знаеше, че има голяма разлика между загубена битка и загубена война.
— Може ли поне някой да води протокол? — плахо подхвърли Андрея.
— Според мен е по-добре заседанията ни да са неофициални. Поне засега! — заяви Рени. — Всичко, което обсъждаме, ще си остане между нас четиримата.
— Ами… щом смяташ така…
— Двама могат да пазят тайна само ако единият е мъртъв — отнесено избърбори Анди.
— Точно така, друже — кимна Големия Джим, все едно беше чул някакъв бисер на мъдростта. Обърна се към Рандолф и добави: — Основната ни грижа — основното ни задължение към града — е поддържането на реда до края на кризата. Което означава полицейски мерки.
— Правилно! — побърза да се съгласи Рандолф.
— Сигурен съм, че сега началник Пъркинс ни гледа от небето…
— Заедно с жена ми — обади се Анди. — Заедно моята с Клоди. — Той шумно се изсекна в носната си кърпа. Рени потръпна от отвращение, но го потупа по ръката (която не държеше кърпата).
— Точно така, Анди, двамата са заедно и се радват на Божията благодат. Но за нас тук, на земята… Пит, с колко души разполагаш?
Знаеше отговора. Знаеше отговорите на повечето си въпроси. Така животът беше много по-лесен. Към участъка на Честърс Мил се числяха осемнайсет полицаи — дванайсет „редовни“ на пълен работен ден и шестима „резервни“ на непълен (въпросните шестима бяха прехвърлили шейсетте и беше изгодно да ги държат на работа заради смехотворните заплати). Рени беше сигурен, че петима от „редовните“ служители на реда са извън града — или бяха със семействата си на футболния мач на гимназията, или на учението в Касъл Рок. Началник Пъркинс беше мъртъв. И макар Големия Джим да се придържаше към правилото да не се говори лошо за умрелите, беше уверен, че за града е по-добре старият Дюк да е на небето, отколкото тук, опитвайки се да оправи мазало, което беше далеч над ограничените му възможности.
— Положението не е розово — отговори Рандолф. — Налице са Хенри Морисън и Джаки Уетингтън, които се отзоваха на първоначалния код три. Тук са и Руп Либи, Фред Дентън и Джордж Фредерик, въпреки че астмата така го мъчи, че не знам доколко ще ни е полезен. Смяташе да се пенсионира по болест в края на годината.
— Горкият Джордж — промърмори Анди. — Досега да е свършил, ако не се поддържа с лекарства и онази помпа.
— Както ви е известно, Марти Арсено и Тоби Уилън хич ги няма напоследък. Единствената „резерва“, на която може да се разчита, е Линда Евърет. Накратко, имаме злощастно стечение на обстоятелствата — тежка криза с неизвестен изход и сума отсъстващи полицаи заради глупавия мач и още по-глупавото противопожарно учение.
Андрея наостри уши:
— Линда Евърет ли? Жената на Ръсти?
— Уф! — Големия Джим често пуфтеше, когато се ядосаше. — Тя е прост регулировчик, който спира движението, за да преминават учениците.
— Така е, сър — намеси се Рандолф, — обаче миналата година изкара в Касъл Рок курс по стрелба и притежава лиценз за огнестрелно оръжие. Което означава, че може да се движи въоръжена. Може би няма да е на разположение непрекъснато, защото си гледа децата, но все пак ще помогне. В крайна сметка имаме сериозна криза.
— Несъмнено, несъмнено — измънка Рени. Нямаше да допусне обаче скапаните съпрузи Евърет да изникват пред него като човечета на пружинка всеки път, когато се обърнеше. Накратко, не желаеше жената на онзи мухльо да участва в екипа му. Първо, беше доста млада, на не повече от трийсет, второ, беше голяма хубавица. Сигурен беше, че тя ще въздейства отрицателно на мъжете. Красивите жени винаги създаваха неприятности. Достатъчна му беше Уетингтън с големите цици.
— И така, равносметката е осем от осемнайсет — каза Рандолф.
— Забрави себе си — обади се Андрея.
Той се плесна по челото с опакото на дланта си, като че ли се опитваше да намести мозъка си:
— Ами да. Права си. Деветима сме.
— Малко сте — заяви Рени. — Налага се да привлечем още. Само временно, разбира се. Докато нещата се оправят.
— Кого имате предвид, сър? — попита Рандолф.
— Като начало моето момче.
— Младши ли? — Андрея повдигна вежди. — Толкова е млад, че още няма право да гласува… нали?
Големия Джим мислено направи разрез на мозъка й: петнайсет процента любими сайтове за пазаруване, осемдесет процента рецептори на наркотик, два процента памет и три — мисловен процес. Ето с каква измет му се налагаше да работи. „От друга страна — напомни си, — глупостта на колегите безкрайно ми улеснява живота.“
— Синът ми е на двайсет и една — отговори търпеливо. — През ноември ще стане на двайсет и две. И за щастие или по Божията воля се върна у дома за двудневна ваканция.
Питър Рандолф знаеше, че Рени младши се е завърнал у дома окончателно, понеже са го изгонили от училището — преди няколко дни го беше прочел в телефонния бележник на покойния Пъркинс. Само не му беше ясно откъде Дюк е получил информацията и защо я е сметнал за достатъчно важна, че да я запише. Видял беше още едно изречение в бележника: „Аномалии в поведението?“
Така или иначе моментът не беше подходящ да сподели информацията с Големия Джим, който продължаваше да говори с ентусиазма на водещ на телевизионно състезание, обявяващ особено привлекателна награда:
— … и Младши има трима приятели, които също смятам за подходящи — Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо.
Андрея отново изглеждаше разтревожена:
— Ами… тези момчета… тези младежи… не бяха ли замесени в побоя на паркинга на „Дипърс“?
Големия Джим й се усмихна толкова злобно, че сякаш я попари, и тя побърза да седне.
— Скандалът беше преувеличен. И предизвикан от употребата на алкохол, както става много често. Освен това инициаторът беше онзи Барбара. Ето защо не бяха повдигнати обвинения. Нали така, Питър?
— Да — отвърна Рандолф, макар че явно се почувства неловко.
— Въпросните младежи са по на двайсет и една, а Картър Тибодо май е на двайсет и три.
Тибодо наистина беше на двайсет и три и отскоро беше назначен на половин работен ден като автомонтьор. Двама предишни работодатели го бяха уволнили (заради буйния му нрав, така беше чул Рандолф), но сега май се беше кротнал. Новият му шеф Джони разправяше, че не е виждал толкова голям спец по електрическите системи.
— Пасват си идеално, добри стрелци са…
— Дано не се наложи да се убеждаваме в това им качество — прекъсна го Андрея.
— Никой няма да бъде застрелян, драга, и никой не предлага да назначим младежите за постоянно. Идеята ми е те временно да изпълняват полицейски функции. Запомнете, нямаме време за дълги обсъждания. Какво ще кажеш, Рандолф? Момчетата ще са на служба до края на кризата и ще им платим от бюджета за непредвидени разходи.
На Рандолф не му се искаше Младши, младежът с поведенчески аномалии, да се разхожда въоръжен по улиците на Честърс Мил, но още по-малко му се искаше да се противопостави на Големия Джим. Пък и наистина си струваше да имат под ръка още няколко пазители на реда. Дори да бяха млади. Не очакваше безредици в града, обаче временните полицаи можеха да охраняват местата, където главните пътища стигаха до бариерата. Стига тя още да беше там. Ами ако я нямаше? Проблемът щеше да е разрешен.
Усмихна се пресилено и заяви:
— Чудесна идея, сър. Нека утре да се явят в участъка в десет часа…
— По-добре в девет, Пит.
— По-добре в девет — повтори като папагал Анди Сандърс.
— Други въпроси, които трябва да обсъдим? — подхвърли Рени.
Всички мълчаха. Андрея сякаш искаше да попита нещо, но не помнеше какво.
— В такъв случай аз имам въпрос. Съветът одобрява ли началник Рандолф да приеме на временна служба и с минимална заплата Младши, Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо? Онези, които са съгласни, да гласуват.
Гласуването беше единодушно.
— Предложението е при… — Прекъснаха го два гърмежа като от огнестрелно оръжие. Всички подскочиха. Рени, който през целия си живот беше работил с двигатели, веднага разбра какво става. — Спокойно, приятели. Генераторът си прочиства гърло…
Вехтият генератор избумтя за трети път и замлъкна. Осветлението угасна, помещението потъна в пъклен мрак. Андрея изпищя. Анди Сандърс, който седеше вляво от Рени, промълви:
— Божичко, Джим, пропанът…
Големия Джим го хвана за рамото. Анди млъкна. Лека светлина пропълзя в голямата заседателна зала. Бяха се включили аварийните лампи в четирите ъгъла на помещението. Под жълтеникавото им блещукане хората около масата изглеждаха восъчнобледи и състарени. И много изплашени. Дори Големия Джим изглеждаше изплашен.
— Няма страшно — с престорено безгрижие подхвърли Рандолф. — Резервоарът се е изпразнил. Разполагаме с достатъчно запаси.
Анди погледна Големия Джим. Погледна го само за секунда, но Рени подозираше, че Андрея го е видяла. Което можеше да я подтикне към задаването на пореден неудобен въпрос.
„Ще забрави всичко след поредната доза оксиконтин“ — помисли си. В момента не се интересуваше от общинските запаси (или липсата на запаси). Щеше да се занимае с този въпрос, когато възникнеше необходимост.
— Е, приятели, знам, че и вие като мен бързате да си тръгнете, затова да преминем към следващата точка от дневния ред. Официалното назначаване на Пит за началник на полицията.
— Ами да, защо не? — измънка Анди. Говореше като човек, капнал от умора.
— Ако няма други предложения, да гласуваме.
Всички гласуваха както му се искаше.
Винаги ставаше неговото.