Стивън Кинг
Под купола (270)

5.

— Как се чувстваш, Младши?

— Д-о-бре. По-добре — отговори апатично той. Беше с болничен халат и седеше до прозореца. Светлината осветяваше лицето му, което изглеждаше измъчено и състарено.

— Кажи ми какво стана, преди да припаднеш?

— Бях тръгнал за училище, но отидох в къщата на Анджи. Исках да й кажа да се сдобри с Франк. Той само се шляе.

Ръсти се канеше да го попита дали знае, че Франк и Анджи са мъртви, но се отказа. Имаше ли смисъл?

— Отивал си на училище? Ами Купола?

— О, да. — Същият безчувствен и апатичен глас. — Забравих за него.

— На колко си години?

— Двайсет… една?

— Как се казва майка ти?

Младши се позамисли.

— Джейсън Джиямби^[1] — отвърна накрая, а после се изсмя гръмко. Изражението на лицето му обаче не се промени.

— Кога се появи Купола?

— Събота.

— Преди колко време беше това?

Младши се намръщи.

— Седмица? Две седмици? Мина известно време от тогава. — Той се обърна към Ръсти. Очите му светеха от валиума, който Търстън Маршал му беше инжектирал. — Бааарби ли те накара да ми задаваш такива въпроси? Той ги уби, нали знаеш? — Той кимна. — Намерихме неговите пачки. — Замълча за момент. — Плочки.

— Не ме накара Барби — отговори Ръсти. — Той е в затвора.

— Много скоро ще бъде в ада — каза сухо Младши. — Ще го осъдим и ще го екзекутираме. Така каза баща ми. В Мейн няма смъртно наказание, но той каза, че сега важат военните закони. Яйчената салата съдържа твърде много калории.

— Точно така — рече медикът. Беше извадил стетоскоп, апарат за измерване на кръвно налягане и офталмоскоп. Уви маншета на стетоскопа около ръката на Младши. — Можеш ли да ми кажеш кои са последните трима президенти?

— Разбира се. Буш, Муш и Туш. Той се изсмя гръмко, но лицето му си остана безизразно.

Кръвното налягане на Младши беше 147 на 120. Ръсти бе очаквал да е по-високо.

— Спомняш ли си кой дойде да те види преди малко?

— Да. Възрастният мъж, когото двамата с Франки открихме край езерото, малко преди да намерим децата. Надявам се, че децата са добре. Бяха много сладки.

— Помниш ли имената им?

— Ейдън и Алис Епълтън. Отидохме в клуба и онази червенокосата ми направи чекия под масата. Мислех, че ще си тръгне, преди да е станало готино. — Кратка пауза. — Това е.

— Ъ-хъ. — Ръсти вдигна офталмоскопа. Дясното око на Младши беше добре. Оптичният диск на лявото му око обаче беше подут — често срещан симптом при мозъчен тумор.

— Виждаш ли нещо зелено, Джей Лено?

— Не. — Парамедикът остави офталмоскопа, след това вдигна показалеца си и го доближи до лицето на Младши. — Искам да докоснеш пръста ми, а после носа си.

Младши се подчини. Ръсти започна бавно да движи пръста си напред-назад.

— Продължавай.

Младши успя само един път да уцели движещия се пръст и носа си. Вторият път уцели пръста, но след това пипна бузата си. Третият път пропусна пръста, след което докосна дясната си вежда.

— Леле! Искаш ли още? Цял ден мога да го правя, да знаеш.

Ръсти бутна стола си назад и стана.

— Джини Томлинсън ще дойде да ти напише рецепта.

— Като я взема, ще мога ли да ида у мома? У дома, исках да кажа?

— Тази нощ ще останеш тук, Младши.

— Но всичко ми е наред, нали? Преди ме мъчеше главоболие, много кофти главоболие, но вече ми мина. Добре съм, нали?

— Все още не мога да ти дам отговор — каза Ръсти. — Искам да поговоря с Търстън Маршал и да проверя какво пише в медицинската литература.

— Човече, този тип не е доктор, а учител по английски.

— Може и да е така, но ти помогна, въпреки че, доколкото знам, двамата с Франк сте го тормозили.

Младши махна небрежно с ръка.

— Това беше просто игра. Освен това се отнесохме добре с онези капаци, ъъ… хлапаци, нали така?

— Не мога да споря по този въпрос с теб. Младши, гледай да си починеш. Защо не погледаш малко телевизия, а?

Младши се позамисли, после попита:

— Какво ще има за вечеря?