Стивън Кинг
Под купола (380)

15.

Големия Джим се събуди и се хвана за гърдите. Отново имаше аритмия. Удари се с юмрук отляво. Алармата на генератора се задейства — бутилката пропан беше на свършване. Ааааааааааа. Нахрани ме, нахрани ме.

Големия Джим скочи на крака и изкрещя. Бедното му измъчено сърце подрипваше, пропускайки удари, а след това започваше да препуска, опитвайки се сякаш да догони нещо. Имаше чувството, че е стара кола с лош карбуратор; таратайка, която може да бъде разменена, но не и продадена и която става единствено за старо желязо. Задъхваше се, но продължаваше да блъска гърдите си. Този път като че ли беше по-зле от предишния, когато влезе в болницата.

Аааааааааааа — звук от някакво огромно, страховито насекомо — може би цикада, — тук при него, в тъмното.

Може би тук е пропълзяло нещо, докато е спял?

Големия Джим започна да търси опипом фенерчето, като от време на време удряше и потъркваше гърдите си.

„Успокой се, сърце, не се дръж като уплашено бебе; толкова много неща преживях, не може да умра просто така, и то тук в тази тъмница.“

Той намери фенерчето и се изправи на крака, след това обаче се спъна в тялото на мъртвия си адютант. Извика отново и падна на колене. Фенерчето се изтъркаля настрани, като докато се търкаляше, освети лявата част на долния рафт, където бяха наредени кутии със спагети и консерви с доматено пюре.

Големия Джим запълзя след него. Очите на Картър Тибодо помръднаха.

— Картър? — По лицето на Големия Джим се стичаше пот — той имаше чувството, че бузите му са залети с нещо мазно и смрадливо. Ризата му беше залепнала за тялото. Сърцето му подскочи отново, после взе, че се успокои, и започна да бие нормално.

Е, не съвсем нормално, но почти нормално.

— Картър? Синко? Жив ли си?

Тези въпроси бяха странни, разбира се, та нали го беше разпорил като риба, а след това го беше застрелял в тила. Картър беше жив толкова, колкото и Адолф Хитлер. Големия Джим беше готов да се закълне… е, почти… че очите на момчето…

Той отхвърли възможността Картър да се присегне и да го сграбчи за гърлото. Каза си, че е нормално да се чувства леко изнервен, защото момчето едва не го беше убило. И въпреки това му се струваше, че Картър ще се надигне, ще го придърпа към себе си и ще забие острите си зъби в гърлото му.

Големия Джим притисна пръсти към врата на Картър. Окървавената му плът беше студена, не се усещаше никакъв пулс.

Разбира се, че нямаше пулс. Момчето беше мъртво. Мъртво от повече от дванайсет часа.

— Ти вечеряш заедно със своя Спасител, синко — прошепна Големия Джим. — Печено говеждо и картофено пюре. И ябълков пай за десерт.

Почувства се по-добре от това. Запълзя след фенерчето, а когато му се стори, че чува някакъв шум зад себе си — сякаш някой плъзгаше ръката си по циментовия под, търсейки нещо опипом, — не се обърна. Трябваше да нахрани генератора. Трябваше да накара това „аааааааа“ да спре.

Докато измъкваше една от четирите бутилки, останали в сандъка, сърцето му отново наруши ритъма си. Седна до отворения капак, задъхваше се и се опитваше чрез покашляне да накара сърцето си да поеме по правия път. Започна да се моли, без да осъзнава, че молитвата му се състои най-вече от искания и обяснения — накарай го да престане, не съм виновен за нищо, измъкни ме оттук, направих каквото можах, нека всичко да бъде както преди, бях подведен от некомпетентни хора, излекувай сърцето ми.

— За Бога, амин — каза. Думите, които произнесе обаче, не го успокоиха, а го смразиха. Те звучаха като кости, тракащи в гроб.

Докато сърцето му постепенно се отърваваше от аритмията, дрезгавият вой на алармата заглъхна. Кислородът в бутилката беше свършил. Ако не беше фенерчето, допълнителната стая щеше да е толкова тъмна, колкото главното помещение — аварийното осветление беше спряло да примигва преди седем часа. Докато махаше празната бутилка и слагаше пълна в платформата до генератора, Големия Джим си спомни, че удари печат „Отказ“ върху молбата за дооборудване на укритието, която се беше появила на бюрото му преди година-две. Чрез тази молба може би се искаше и да бъде подменен акумулаторът на аварийното осветление. „Не съм виновен аз. Бюджетът на града е определен, а хората непрекъснато протягат ръце и настояват: нахрани ме, нахрани ме.“

„Ал Тимънс трябваше да прояви инициатива и да го подмени. За Бога, толкова ли е трудно да се прояви инициатива? Та нали и за това плащаме на хората от поддръжката? Можеше да отиде при онази жаба Бърпи и да поиска да му дарят един акумулатор. Аз така бих постъпил.“

Той прикачи бутилката към генератора. Сърцето му изпърха отново. Ръката му потрепна и фенерчето падна в сандъка, удряйки се в една от пълните бутилки. Крушката се счупи и отново настана пълен мрак.

— Не! — изрева той. — Не, за Бога, не!

Бог не си направи труда да му отговори. Тишината и мракът го притискаха, докато в същото време пренапрегнатото му сърце продължаваше да се дави, протестирайки. Предателско сърце!

— Няма значение. В онази стая има друго фенерче. И кибрит. Само трябва да ги намеря. Ако Картър ги беше извадил, нямаше да имам проблеми. — Така беше. Беше надценил момчето. Мислеше го за обещаващо, а то се беше оказало отказващо. Големия Джим се засмя на шегата, после изведнъж замлъкна. Смехът му изглеждаше плашещ в тази тъмница.

Нямаше значение. Ще включи генератора.

„Да. Добре. Генераторът е на първо място. Когато той се задейства и пречиствателят започне да поскърцва, отново ще проверя дали бутилката е наместена добре. Дотогава ще съм намерил друго фенерче, а може би дори и газова лампа. Следващата бутилка ще я сменя на светло.“

— Това е положението — изрече. — Ако искаш работата да е свършена както трябва, свърши си я сам. Питайте Когинс. И онази кучка Пъркинс. Те знаят. — Пак се разсмя. Не можа да се сдържи, защото шегичката си я биваше. — Те разбраха. Който е въоръжен само с малка пръчка, не трябва да дразни голямото куче. Да, сър. Така е.

Напипа бутона за включване и го натисна. Нищо не последва. Изведнъж му се стори, че въздухът в стаята е станал силно задушлив.

„Натиснал съм друг бутон, това е.“

Не беше глупак, но си вярваше, защото в някои неща трябва да се вярва. Духна пръстите си като играч на крапс, който се опитва да подгрее студени зарове. После отново започна да търси бутона. Намери го.

— Господи — каза той. — Твоят слуга Джеймс Рени е. Нека тази стара бракма тръгне. В името на твоя син Исус Христос.

Натисна бутона.

Нищо.

Стоеше в тъмницата и се опитваше да прогони паниката, която заплашваше да го изяде жив.

Трябваше да помисли. Иначе нямаше да оцелее.

Беше му трудно обаче. Когато е тъмно и когато сърцето ти всеки момент може да се пръсне, мисленето е трудна работа.

А най-лошото? Всичко, което беше правил през последните трийсет години от живота си, изглеждаше нереално. Като хората от другата страна на Купола. Те ходеха, говореха, караха коли, дори се возеха на самолети и хеликоптери, но това нямаше никакво значение, не и тук под Купола.

„Вземи се в ръце. Ако Господ не желае да ти помогне, помогни си сам.“

Добре. Първо светлината. Дори няколко клечки кибрит ще свършат работа. На рафтовете в другата стая трябваше да има кибрит. Ще опипа всичко много бавно и методично и ще го намери. После ще намери акумулатор за скапания стартер. Беше сигурен, че там някъде има акумулатор, защото генераторът му трябваше. Щеше да умре без генератора.

„И да го запалиш, какво? Какво ще правиш, когато пропанът свърши?“

„Все някой ще ми помогне. Не ми е предопределено да умра тук. Печено говеждо с Господ? Мерси, ще пропусна. Щом няма да седя начело на масата, не става.“

Той отново се засмя. Предпазливо закрачи към вратата, която водеше към основното помещение. Беше протегнал ръцете си като слепец. След седем крачки напипа стената. Придвижи се надясно, прокарвайки пръсти по дървената обшивка и… ето! Празнота. Отворът на вратата. Добре.

Премина оттатък, като вече се движеше по-уверено въпреки тъмнината. Познаваше тази стая като пръстите на ръцете си: от двете страни — рафтове, право напред — кушет…

Спъна се в проклетото хлапе и се просна на пода. Удари си челото и изкрещя — по-скоро от изненада и възмущение, отколкото от болка, защото килимът смекчи удара. „О, Господи, между краката ми има ръка на мъртвец! Сякаш се опитва да ме стисне за топките.“

Големия Джим се изправи на колене и запълзя напред. Пак си удари главата, този път в кушетката. Нададе мощен вик и се покатери върху кушетката, като бързо вдигна краката си нагоре, сякаш досега беше газил река, гъмжаща от пирани.

Беше се разтреперил целият. Каза си, че трябва да се успокои, че непременно трябва да се успокои, защото иначе ще получи сърдечен удар.

Докторът-хипар му беше казал: „Когато имаш аритмия, трябва да се съсредоточиш и да започнеш да дишаш дълбоко.“ Тогава Големия Джим си беше помислил, че това са хипарски глупости, но сега не му оставаше нищо друго — вече нямаше верапамил, — освен да ги изпробва.

Като че ли се получи. След двайсет дълбоки поемания и също толкова бавни издишвания на въздух той усети как сърцето му започва да се успокоява. Вече почти не долавяше метален вкус в устата си. Имаше чувството обаче, че някой е седнал на гърдите му. По лявата му ръка пълзеше болка. Знаеше, че такива са симптомите на сърдечен удар, но си мислеше, че неразположението може да е причинено от сардините, с които беше претоварил стомаха си. Дълбоките вдишвания подпомагаха сърцето му, но въпреки това той се зарече да отиде да се прегледа, след като се измъкне от тази дупка, дори си помисли, че байпасът не е чак толкова лошо нещо. Проблемът беше в топлината. В топлината и в лошия въздух. Трябваше да намери фенерчето и да запали отново генератора. Само минутка още, може би две…

Някой дишаше в стаята.

Да, разбира се. Той дишаше.

Въпреки това беше почти сигурен, че е чул друг човек. Всъщност други хора. Струваше му се, че не е сам. Започваше да се досеща кои са натрапниците.

Това беше абсурдно.

Да, но единият от дишащите беше зад кушетката. Вторият се спотайваше в ъгъла. Третият стоеше на един метър пред него.

Не. Стига!

Бренда Пъркинс е зад кушетката. Лестър Когинс е в ъгъла, счупената му челюст е увиснала надолу.

А точно отпред е…

— Не! — извика Големия Джим. — Това са глупости. Пълни глупости.

Затвори очи и се опита да се концентрира в дишането.

— Хубаво мирише тук, татко — промълви застаналият пред него Младши. — Мирише на килер. И на приятелките ми.

Рени изпищя.

— Помогни ми да се изправя, братле — обади се лежащият на пода Картър. — Той ме поряза лошо. И ме застреля.

— Стига — прошепна Големия Джим. — Нищо от това не съм чул, така че спри. Броя вдишванията. И успокоявам сърцето си.

— Документите все още са у мен — намеси се Бренда Пъркинс. — Имам и много копия. Скоро ще ги разлепя по всички телефонни стълбове в града, както Джулия направи с последния брой на вестника си. Ще страдаш заради греховете си, глава трийсет и втора.

— Ти не си там!

Но тогава нещо — вероятно пръст — се плъзна по бузата му.

Големия Джим отново изпищя. Противорадиационното укритие беше пълно с мъртви хора, които дишаха оскъдния замърсен въздух. Въпреки че беше тъмно като в рог, той виждаше бледите им лица. Виждаше и очите на мъртвия си син.

Големия Джим скочи от кушетката и размаха юмруци.

— Махайте се! Веднага се махайте оттук!

Спусна се към стълбите. Не успя да уцели първото стъпало. Спъна се и падна. Този път нямаше килим, който да смекчи удара. От челото му закапа кръв. Една мъртвешка ръка го погали по врата.

— Ти ме уби — каза Лестър Когинс. Заради счупената му челюст думите прозвучаха като: „Ии ме уи“.

Големия Джим се затича нагоре по стълбите, стигна до вратата и я блъсна с масивното си тяло. Тя изскърца и се отвори, избутвайки назад няколко обгорели греди и натрошени тухли. Той успя да се измъкне навън.

— Не! — излая. — Не, не ме докосвайте! Никой да не ме докосва! Сред руините на конферентната стая беше почти толкова тъмно, колкото в укритието, но най-лошото беше друго — въздухът не ставаше за нищо.

Джим Рени разбра това след третото вдишване. Изтормозеното му до краен предел сърце подскочи. И застина.

Внезапно изпита чувството, че чувал с камъни се е стоварил върху гърдите и корема му. Едва успя да се дотътри обратно до вратата. Опита да се промуши през отвора, но този път се заклещи здраво. От устата му се изтръгна ужасяващ звук: „Аааааааа“. Нахрани ме, нахрани ме. Мъчеше се да влезе, но не успяваше; ръката му отчаяно търсеше спасение вътре. И тогава някой погали пръстите му.

— Татеее — проплака напевно един глас.