Стивън Кинг
Под купола (304)

17.

От южната част на „Къщата на цветята“ на Льоклерк тръгваше тесен спомагателен път. Откраднатият микробус на телефонната компания беше паркиран на него с предницата към главната улица. Ърни, Джаки и Роми Бърпи седяха в него и слушаха националния химн. Джаки усети как очите й се насълзяват; огледа се и видя, че не само тя се е развълнувала. Ърни, който седеше зад волана, беше извадил носна кърпичка от задния си джоб и бършеше сълзите си с нея.

— Май няма да се наложи Линда да ни дава знак — каза Роми. — Не очаквах, че ще има говорители. Не са ги взели от мен.

— Все пак ще е хубаво хората да видят, че тя е там — отбеляза Джаки. — Взе ли маската си, Роми?

Той вдигна пластмасовата маска с лика на Дик Чейни. Въпреки че в магазина имаше големи запаси, Роми не беше успял да намери на Джаки маска на Ариел; в крайна сметка Джаки бе решила да бъде приятелката на Хари Потър Хърмаяни. Маската на Ърни (с лика на Дарт Вейдър) беше зад седалката, но Джаки си помисли, че вероятно ще имат неприятности, ако се наложи той да я слага. Тя не изказа опасенията си на глас.

„А има ли изобщо някакво значение? Ако внезапно изчезнем от града, всички ще имат предположение по въпроса.“

Но това да предполагаш не е като да знаеш и дори Рени и Рандолф само да предполагаха нещо, приятелите и роднините, които те зарязваха, може би щяха да бъдат подложени и на друго освен на разпит.

Може би. Джаки осъзна, че при настоящите обстоятелства този израз има огромно значение.

Химнът заглъхна. Чуха се още ръкопляскания, след това вторият градски съветник започна речта си. Джаки провери пистолета, който носеше (резервния), и си помисли, че следващите няколко минути вероятно ще бъдат най-дългите в живота й.