Стивън Кинг
Под купола (208)

17.

Беше осем без четвърт вечерта, когато Роуз Туичъл почука на прозорчето на вратата на редакцията на „Демократ“. Джулия, Пит и Тони стояха край дългата маса и сглобяваха последния брой на вестника. Двамата мъже сгъваха страниците и ги подаваха на Джулия, която ги защипваше с телбод и ги подреждаше на купчини.

Щом зърна посетителката, тя й махна енергично. Роуз отвори вратата и се олюля.

— Леле, колко е задушно тук!

— Спряхме климатика, за да пестим газта — отвърна Пит Фрийман, — а и ксероксът много загрява при повечко натоварване. Както е в момента например.

Роуз си каза, че въпреки извинителния му тон фотографът изглежда горд. Както, между впрочем, и тримата.

— Очаквахме да си затрупана от работа в ресторанта — каза Тони.

— Точно обратното е — въздъхна тя. — Пукнат клиент няма. Мисля, че хората не искат да ме виждат, понеже готвачът ми е арестуван за убийство. А също така си мисля и че много хора не искат да се виждат един друг заради случилото се в супермаркета тази сутрин.

— Ела тук и си вземи един брой — подкани я Джулия. — Ти си момичето на корицата, Роуз.

В най-горната част на страницата се виждаше голям червен надпис: „БЕЗПЛАТНО ИЗДАНИЕ КРИЗАТА ПОД КУПОЛА БЕЗПЛАТНО ИЗДАНИЕ“. А отдолу пишеше (с шрифтов размер 16, който Джулия бе започнала да използва едва в последните два броя на вестника):

БУНТ И УБИЙСТВА

КРИЗАТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА

Снимката беше на самата Роуз. В профил, с мегафон пред устата. Един непослушен кичур бе паднал пред лицето й и тя изглеждаше изключително красива. На заден план се открояваха рафтовете с макаронени изделия и сокове, а по земята се виждаха счупени бутилки с нещо, наподобяващо сос за спагети. Текстът под снимката гласеше: „Роуз Туичъл, собственичка и управителка на «Дивата роза», потушава битката за провизии с помощта на Дейл Барбара, който бе арестуван за убийство (вж. материала по-долу и редакционния коментар, стр. 4)“.

— Мили боже! — възкликна Роуз. — Е… поне си ме хванала от хубавата ми страна. Ако изобщо имам такава де.

— Роуз — съвсем сериозно й каза Тони Гуей, — приличаш на Мишел Пфайфър, за бога!

Роуз само изсумтя и му показа среден пръст. Вече бе отгърнала на редакционния коментар.

ПЪРВО ПАНИКА, А ПОСЛЕ СРАМ

от Джулия Шамуей

Не всички в Честърс Мил познават Дейл Барбара — той е сравнително нов за нашия град, — ала повечето от нас са опитвали ястията му в „Дивата роза“. Онези, които го познават, биха казали, че до днес този човек представляваше ценно допълнение към общността ни, понеже взе участие като съдия в турнира по софтбол през юли и август, включи се в инициативата по събирането на книги за библиотеката на гимназията и помогна за извозването на отпадъците в деня за общоградското есенно почистване само преди две седмици.

До днес. Защото днес Барби (както е известен сред познатите си) бе арестуван за четири шокиращи убийства. Убийства на хора, които са добре познати и безкрайно уважавани в този град. Хора, които — за разлика от Дейл Барбара — са прекарали тук по-голямата част от живота си.

При нормални обстоятелства Барби щеше да бъде отведен в затвора на окръг Касъл, щеше да получи право на един телефонен разговор и да му бъде осигурен адвокат, в случай че не може да си го позволи. Щяха да му бъдат повдигнати обвинения и да бъдат назначени експерти, които да започнат да събират необходимите доказателства.

Нищо подобно обаче не се случи и всички знаем на какво се дължи това — на Купола, който изолира нашия град от останалия свят. Но нима ни е изолирал и от изконната същност на демокрацията? От справедливия съдебен процес и здравия разум? Колкото и шокиращо да е едно престъпление, недоказаните обвинения не са достатъчни да оправдаят отношението към задържания Дейл Барбара, нито пък могат да обяснят отказа на новия шериф да отговори на въпросите ни или да позволи на кореспондента ни да се увери, че Дейл Барбара е все още жив. И това при положение, че бащата на Дороти Сандърс — председателят на градския съвет Андрю Сандърс, — получи разрешение не само да се срещне с арестанта, но и да го клевети…

— Леле! — възкликна Роуз и вдигна очи от вестника. — Наистина ли ще напечаташ това?

Джулия кимна към купчините.

— Вече е напечатано. Защо? Имаш някакви възражения ли?

— Не, но… — погледът на Роуз зашари по статията, която беше доста дългичка и продължаваше в същия дух на ревностна защита на Барби. Материалът завършваше с призив към всички, разполагащи с някаква информация за престъпленията, да се свържат с вестника, а за финал Джулия подчертаваше, че когато кризата отмине (а това рано или късно щеше да се случи), поведението на местните жители по отношение на тези убийства ще бъде детайлно анализирано не само в Мейн или САЩ, но и в целия свят. — Не се ли боиш, че може да ти навлече неприятности?

— Свобода на словото, Роуз — подхвърли Пит, макар че от тона му не личеше да си вярва особено.

— Същото би направил и Хорас Грийли^[1] — заяви уверено Джулия и при изричането на името му нейното корги, което спеше в специалното си креватче в кухнята, моментално надигна глава. Зърна Роуз и се приближи, за да бъде погалено от нея, както и всъщност стана.

— Разполагаш ли с повече информация от тази, която си написала? — попита Роуз, сочейки статията.

— Малко повече — отвърна Джулия. — Обаче си я пазя. Чакам точния момент.

— Барби никога не би направил подобно нещо. Ужасно ме е страх за него…

Един от мобилните телефони на бюрото иззвъня. Гони го вдигна и каза:

— Вестник „Демократ“, Гуей слуша. — Той постоя така няколко секунди и подаде апарата на Джулия. — За теб е. Полковник Кокс. Не ми прозвуча като щастлив летовник.

Кокс. Съвсем бе забравила за него. Тя пое телефона.

— Госпожице Шамуей, трябва да говоря с Барби, за да ми докладва докъде е стигнал в поемането на административния контрол над Честърс Мил.

— Боя се, че едва ли ще имате подобна възможност — отвърна Джулия. — Барби беше арестуван.

— Арестуван ли? По какво обвинение?

— Убийство. Всъщност четири убийства, ако трябва да сме точни.

— Шегувате се.

— Така ли ви звуча, полковник?

Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечни гласове, които обсъждаха нещо. Когато Кокс заговори отново, гласът му прозвуча непривично тихо и смирено:

— Обяснете, моля.

— Не, полковник Кокс, категорично отказвам да го направя. Писах за това през последните два часа, а — както казваше майка ми, когато бях малка, — не обичам да дъвча зелето си два пъти. Все още ли сте в Мейн?

— Касъл Рок. Тук е базиран нашият аванпост.

— Тогава ви предлагам да се срещнем там, където се срещнахме последния път. На Мотън Роуд. Не мога да ви дам брой от последния „Демократ“, въпреки че е безплатен, ала поне ще мога да го долепя до Купола и вие ще прочетете всичко сам.

— Пратете ми го на електронната поща.

— Няма. Електронната поща е абсолютната противоположност на принципите на вестникарството. Съжалявам, може да съм старомодна, но такива са принципите ми.

— Лазите ми по нервите, скъпа госпожице.

— Може и да ви лазя по нервите, но не съм ви скъпа госпожица.

— Кажете ми само това — капан ли е? Замесени ли са Сандърс и Рени?

— Вие как смятате, полковник — ходи ли мечката по нужда в гората?

Тишина.

— Добре, ще се видим там след час — каза накрая Кокс.

— Ще си взема компания. Работодателят на Барби. Мисля, че онова, което има да ви каже, ще ви заинтересува.

— Добре.

Джулия прекъсна връзката.

— Искаш ли да си направим разходка до Купола, Роуз?

— Разбира се… ако така ще помогнем на Барби.

— Можем да се надяваме, но според мен положението е такова, че трябва да се оправяме сами. — Джулия насочи вниманието си към Пит и Тони: — Ще се оправите ли сами? После наредете купчините до вратата и заключете, преди да си тръгнете. Наспете се добре тази нощ, понеже утре ние ще бъдем разносвачите. За този брой връщаме старата схема. Всяка къща в града. Всички близки стопанства. И Източен Честър, разбира се. Там има много новодомци, ето защо се надявам да са по-малко податливи на мистичната харизма на Големия Джим.

Пит повдигна вежди.

— Отборът на господин Рени е домакин — поясни Джулия. — На извънредното градско събрание в четвъртък любимият ни градски съветник ще излезе на трибуната и ще се опита да навие този град като джобен часовник. Гостуващият отбор обаче ще отбележи точка преди него. — Тя посочи струпаните на купчини вестници. — Ето я първата ни точка. Ако достатъчно хора го прочетат, на Рени ще му се наложи да отговаря на някои доста неудобни въпроси, преди да започне да ораторства. Може пък да поразстроим ритъма му.

— Открием ли кой започна да хвърля камъни пред супермаркета, определено ще го направим — изтъкна Пит. — И знаете ли какво? Мисля, че ще го открием. Според мен цялата тази работа бе съшита прекалено набързо. И просто няма как отнякъде да не висят бели конци.

— Само се надявам Барби да е още жив, когато разплетем тази афера — каза Джулия и погледна часовника си. — Хайде, Роузи, да се повозим. Искаш ли да дойдеш, Хорас?

Искаше, и още как.