Стивън Кинг
Под купола (66)

9.

Ръсти беше на визитация с доктор Хаскел, когато уоки-токито, което Линда бе настояла да носи, избръмча в джоба му.

Гласът й звучеше металически, но отчетливо:

— Ръсти, трябва да се върна на работа. Рандолф казва, че този следобед половината град е тръгнал към невидимата преграда на шосе 119 — едните за молитвена среща, а другите — за демонстрация. Ромео Бърпи ще опъне шатра и ще продава хотдог, така че очаквай наплив от пациенти с чревни инфекции довечера…

Ръсти изсумтя.

— Ще трябва да оставя момичетата с Марта. — В гласа й се долавяха смущение и тревога; съзнаваше, че силите й не стигат, за да бъде навсякъде, но въпреки това не спираше да се терзае. — Ще я посветя в проблема на Джани.

— Добре. — Той знаеше, че ако й кажеше да остане вкъщи, тя щеше да го послуша… с което само щеше да я накара да се тревожи още повече, тъкмо когато тревогите й бяха започнали да поутихват. Освен това, ако на шосе 119 наистина се струпаше голяма тълпа, присъствието й щеше да е необходимо.

— Благодаря ти — каза му Линда. — Благодаря ти за разбирането.

— Само не забравяй да изпратиш и кучето при Марта заедно с момичетата — напомни й той. — Нали помниш какво каза доктор Хаскел.

Тази сутрин доктор Рон Хаскел — Шамана — се бе проявил в изненадващо позитивна светлина за семейство Евърет. И не само тази сутрин, а още от началото на кризата. Ръсти не го очакваше, но го оценяваше. Защото добре виждаше от подпухналите му очи и провисналата уста, че лекарят плащаше сериозна цена за проявените усилия. Хаскел беше твърде възрастен за подобни сътресения; напоследък предимно дремеше във фоайето на третия етаж. Но като се изключат Джини Томлинсън и Туич, сега само Ръсти и Хаскел държаха фронта. За техен лош късмет обаче Куполът се бе появил в една прекрасна съботна утрин, когато всеки, който имаше възможност да напусне града, го бе направил.

Миналата нощ Хаскел, който вече гонеше седемдесетте, бе останал в болницата заедно с Ръсти до единайсет вечерта (тогава парамедикът буквално го бе изблъскал през вратата, за да го накара да се прибере), а тази сутрин бе дошъл на работа в седем — по същото време, когато Ръсти и Линда бяха довели близначките си на преглед. Одри също ги придружаваше и явно обстановката в „Кати Ръсел“ й се понрави. Джуди и Джанел вървяха от двете страни на едрия златен ретривър, сложили ръчички върху гърба му за подкрепа. Джани изглеждаше изплашена до смърт.

— Какво му има на кучето? — попита Хаскел, ала щом Ръсти му обясни проблема, лекарят кимна и се обърна към Джанел: — Хайде да те прегледаме, слънчице.

— Ще боли ли? — попита боязливо тя.

— Не, освен ако не те заболи от бонбончето, което ще ти дам, след като погледна хубавите ти оченца.

Щом прегледът приключи, възрастните оставиха двете момичета и кучето в кабинета за прегледи и излязоха в коридора. Раменете на Хаскел бяха отпуснати, прегърбени. А косата му сякаш бе побеляла цялата за една нощ.

— Каква е твоята диагноза, Ръсти? — попита той.

— Петит мал — малък припадък. Според мен е предизвикан от прекомерни вълнения и тревоги, но Одри непрекъснато вие от няколко месеца насам.

— Точно така. Ще започнем със заронтин. Съгласен ли си?

— Да. — Ръсти беше поласкан, че го питат. Започваше да съжалява за някои от нещата, които бе мислил и казвал по адрес на доктора.

— И да оставим кучето при нея, така ли?

— Непременно.

— Ще се оправи ли, Рон? — попита Линда. Тогава още не знаеше, че ще я викнат на работа, и смяташе, че ще прекара целия ден с момичетата.

— Нищо й няма — успокои я Хаскел. — Много деца страдат от подобни припадъци. Повечето прекарват един-два, други — повече. Това може да продължи с години, ала рядко води до нещо по-сериозно.

Линда изглеждаше облекчена. Ръсти се надяваше, че няма да узнае онова, което лекарят не й каза, а именно — че вместо да излязат от дебрите на неврологичните проблеми, някои злощастни деца потъват още по-дълбоко в тях и „малките припадъци“ се превръщат в „големи припадъци“. А един „голям припадък“ вече е доста опасно нещо. Подобни пристъпи често водят до смърт.

И ето че сега, когато тъкмо привършваха със сутрешната визитация (имаха само шестима нови пациенти, сред които и една родилка без усложнения) и Ръсти се надяваше да изпие на спокойствие чаша кафе, преди да се втурне към здравния център, Линда му се обаждаше.

— Сигурна съм, че Марта няма да има проблеми с Одри — каза тя.

— Аз също. Ще разполагаш с полицейска радиостанция, докато си на дежурство, нали?

— Да, разбира се.

— Тогава дай своето уоки-токи на Марта. Да ми се обади, ако на Джанел й стане нещо. Веднага ще отида при нея.

— Добре. Благодаря ти, скъпи. Има ли някакъв шанс да се върнеш вкъщи следобед?

Докато Ръсти мислеше над този въпрос, видя Дъги Туичъл да излиза в коридора. Бе затъкнал цигара зад ухото си и вървеше с обичайната си „от нищо не ми пука“ походка, ала той забеляза изписаната на лицето му тревога.

— Току-виж съм успял да се скатая за час. Но не мога да обещая.

— Разбирам, просто би било страхотно да те видя.

— Аз също бих искал да те видя. Бъди внимателна там сред хората. И им кажи да не ядат никакъв хотдог. Бърпи сигурно го е държал във фризера поне десет хиляди години.

— Това са мамутовите му хамбургери от ледниковия период — подхвърли Линда. — Хайде, чао, съкровище. До скоро.

Ръсти пъхна уоки-токито в джоба на бялата си престилка и се обърна към Туич:

— Какво става? И махни тая цигара от ухото си. Все пак сме болница.

Туич се подчини.

— Мислех да я изпуша на двора пред склада.

— Страхотна идея! — иронизира го Ръсти. — Точно където се съхраняват газовите бутилки!

— Точно това бях тръгнал да ти казвам. Повечето бутилки ги няма.

— Глупости. Тия неща са огромни. Не мога да си спомня дали бяха по дванайсет или двайсет хиляди литра всяка, но определено беше там някъде.

— Тоест намекваш, че съм забравил да надзърна зад вратата?

Ръсти започна да разтрива слепоочията си.

— Ако това силово поле не бъде премахнато до три-четири дни, значи сериозно сме го загазили — въздъхна той. — Няма да изкараме без пропан.

— Кажи ми нещо, което не знам — изсумтя Туич. — Според инвентарния лист на вратата вътре трябва да има седем бутилки, но са останали само две. — Той пъхна цигарата в джоба на бялата си престилка. — Специално проверих и другия склад, само за да се уверя, че някой не ги е преместил там…

— Защо някой би го направил?

— Не знам, премъдри сенсей. Както и да е, другият склад се оказа пълен с жизненоважно медицинско оборудване — най-различни градински и селскостопански сечива. Там всичко е наред и като цяло нищо не липсва, с изключение на шибаните пакети с тор.

На Ръсти изобщо не му пукаше за пакетите с тор; единственото, което го интересуваше, бе пропанът.

— Ясно. Значи ако пропанът не се намери и кризата продължи, ще вземам от градското хранилище.

— Ще си навлечеш неприятности с Рени.

— При положение че болницата би била единственото му спасение, ако сърцето му изведнъж даде на късо? Съмнявам се. Мислиш ли, че има някакъв шанс да се измъкна за малко днес следобед?

— Това зависи само от Шамана. В момента той е офицерът с най-висок чин.

— Къде е той?

— Дреме във фоайето. И хърка като дъскорезница. Искаш ли да го събудя?

— Не — поклати глава Ръсти. — Остави го да спи. И вече няма да го наричам „Шамана“. Като се има предвид колко здраво бачка старецът, откакто ни сполетя тази каша, мисля, че заслужава по-добро отношение.

— Така да бъде, сенсей. Виждам, че си достигнал следващото ниво на духовно просветление.

— Да го духаш, злобар такъв.