Стивън Кинг
Под купола (367)

2.

Оли затръшна вратата на мазето и се втурна надолу по стълбите. Беше щракнал ключа, с който се включват лампите, надявайки се те да светнат. Светнаха. Докато слизаше в сутерена (вътре беше студено, но той вече усещаше как топлата вълна напира), си спомни как преди четири години работниците от „Айвс Илектрик“ паркираха камиона си пред обора и се заеха да разтоварят новия генератор „Хонда“.

— Твърде скъп е този кучи син, но дано поне работи добре — беше казал Олдън, дъвчейки стрък трева, — защото заради него затънах в дългове.

Беше работил добре. И все още работеше добре, но Оли знаеше, че скоро ще се скапе. Нямаше да му се размине, огънят щеше да го унищожи. Лампите сигурно щяха да изгаснат до няколко минути.

Помисли си: „До няколко минути може и да не съм жив.“

Машината за сортиране на картофи стоеше в средата на мръсното помещение; приличаше на средновековен уред за мъчения заради стотиците си ленти, вериги и зъбчати колела. Зад нея имаше огромна купчина картофи. Есента беше добра за Динсморови, които бяха прибрали реколтата само три дена преди появата на Купола. Ако годината беше нормална, Олдън и момчетата му щяха да сортират картофите през ноември и да започнат да ги продават на кооперативния пазар в Касъл Рок и на различните крайпътни сергии в района. Без „картофени“ пари тази година. Оли обаче си мислеше, че картофите могат да му спасят живота.

Изтича до края на купчината, после се обърна, за да огледа двете бутилки. На циферблата на тази, която беше взел от къщата, се виждаше, че е пълна до половината, но стрелката на тази от гаража сочеше зелената зона. Оли пусна полупразната на цимента и прикачи маската за пълната. Тази операция му отне само секунди, защото я беше извършвал стотици пъти, докато дядо му беше жив.

Тъкмо когато отново окачи маската на врата си, светлините угаснаха.

Въздухът бързо се затопляше. Той се отпусна на колене, после започна да се пъха в студените картофи, приритвайки с крака. Беше закрил дългата бутилка с тялото си и постоянно я придърпваше под себе си. Със свободната си ръка извършваше плавни движения, сякаш плуваше бруст.

Чу, че картофите се свличат зад него и се уплаши, страшно му се прииска да се измъкне навън. Беше затрупан жив. Каза си, че ако се изрови, вероятно ще умре, но това не го успокои особено. Кашляше и се задъхваше, имаше чувството, че в дробовете му влиза повече прах, отколкото въздух. Притисна кислородната маска към лицето си и… нищо.

Започна опипом да търси кранчето на бутилката; секундите се изнизваха мъчително, а сърцето му блъскаше в гърдите като подивяло. В мрака зад очите му започнаха да разцъфват червени цветя. Студените картофи го натискаха надолу.

„Защо се зарових така? Постъпих глупаво като брат си Рори и сега ще си платя за глупостта. Ще умра.“

Най-накрая напипа кранчето. В първия момент то отказа да се завърти — просто защото го затягаше, а не го развърташе. Оли усети какъв е проблемът и секунда по-късно божественият хладен газ стигна до маската.

Оли лежеше под картофите и дишаше. Подскочи леко, когато пожарът събори вратата на стълбището; за момент му се стори, че вижда мръсното леговище, в което се е сврял. Температурата се покачваше и той се зачуди дали полупразната бутилка няма да експлодира. Зачуди се и за колко време ще му стигне пълната бутилка, и дали изобщо цялата тази работа не е безсмислена.

Но това беше мозъкът му. Тялото му знаеше само едно — живот на всяка цена. Оли започна да се заравя още по-дълбоко в купчината картофи, като често придърпваше бутилката и наместваше маската върху лицето си.