Стивън Кинг
Под купола (37)

7.

Откри коларски път през гората, почти успореден на бариерата. Очевидно отдавна не го използваха, защото беше почти скрит от храстите от двете му страни, но придвижването по него беше за предпочитане пред провирането през трънливите шубраци. Сегиз-тогиз Дейл кривваше на запад и протягаше ръка. Винаги напипваше стената между Честърс Мил и света отвъд нея.

Спря, щом стигна до мястото, на което шосе 119 навлизаше в Таркърс Милс. Шофьорът на преобърнатата камионетка беше отместен от някой добър самарянин отвъд бариерата, но самата камионетка препречваше шосето като голямо умряло животно. При удара задните врати се бяха отворили. Платното беше осеяно със снаксове, десертчета „Сникърс“, „Ринг-Динг“ и „Туинки“. Младеж с тениска с лика на Джордж Стрейт седеше на един дънер и си похапваше „Туинки“.

— Привет! Оттам ли идваш? — Посочи някъде зад Барби. Изглеждаше уморен, изплашен и обезнадежден.

— Да. От другия край на града.

— Невидимата стена няма край, нали? Границата е затворена.

— Да.

Младежът кимна и натисна бутон на мобилния си телефон:

— Дъсти? Още ли си там? — Заслуша се, после каза „добре“ и прекъсна разговора. — С приятеля ми Дъсти се разделихме. Той тръгна на юг. От време на време се чуваме по телефона. Когато успеем да се свържем. Сега се намира на мястото, където е паднал хеликоптерът. Каза, че там става пренаселено.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Дейл и попита:

— Не откри ли някаква пролука откъм твоята страна?

Младежът само поклати глава и жестът беше по-красноречив от всякакви думи. Възможно беше да са пропуснали пролуки — дупки с големината на врата или прозорец, само че Барби твърде се съмняваше.

Мислеше, че са откъснати от света.