Стивън Кинг
Под купола (55)

5.

На Битч Роуд (наричан само път Номер три от вярващите, посещаващи Църквата на Светия изкупител) се разиграваше много по-динамична сцена, и то под ярка електрическа светлина. Храмът на Лестър Когинс беше снабден с генератор, и то толкова нов, че етикетите за превоз още бяха залепени за оранжевия му корпус. Монтиран беше в барака, също боядисана в оранжево, до складовото помещение зад църквата.

Лестър беше на петдесет, но благодарение на гените и на усърдните си грижи за храма на тялото си, изглеждаше на не повече от трийсет и пет (премереното използване на прочута серия мъжки козметични препарати също подпомагаше младежкия му вид). Тази вечер носеше само гимнастически шорти и всяко мускулче на тялото му се очертаваше.

По време на богослуженията (пет пъти седмично) Лестър се молеше с глас на фанатичен телевизионен евангелист, при което името на Всевишния излизаше от гърлото му като от усилвател на електрическа китара. Дори когато се молеше насаме, той несъзнателно използваше същия маниер. Само че когато беше силно разтревожен, когато наистина искаше да се посъветва с Бог на Мойсей и Аврам, Онзи, който денем се движи като димен, а нощем — като огнен стълб, Лестър говореше гърлено, все едно ръмжеше куче, готово да се нахвърли върху непознат. Не го знаеше, защото нямаше кой да го чуе как се моли. Пайпър Либи беше останала вдовица, след като преди три години при катастрофа загуби съпруга си и двете си момчета; Лестър Когинс беше закоравял ерген, измъчван в юношеството си от кошмари, в които докато мастурбираше, внезапно виждаше Мария Магдалена на прага на стаята си.

Църквата беше нова като генератора и изградена от скъпа кленова дървесина. Обзавеждането беше спартанско. Зад голия гръб на Лестър се намираха три реда пейки. Пред него беше амвонът — аналой с Библия върху него и голям дървен кръст, окачен на пурпурна завеса. Балконът за хористите беше вдясно, в единия му край бяха струпани музикалните инструменти.

— Боже, чуй молитвата ми — изрече Лестър с гърления си глас, предназначен за молитви насаме, когато не театралничеше, а наистина се обръщаше към „началника“ си. Държеше въже с дванайсет възела — по един за всеки апостол. Деветият, обозначаващ Юда, беше боядисан в черно. — Боже, чуй молитвата ми в името на разпнатия и възкръснал Исус.

Той се заудря с въжето — първо по едното рамо, после по другото. При всеки удар по плътта му, покрита с белези, се чуваше звук като от тупалка за килими. И преди Лестър се беше бичувал, но никога с такава ожесточеност.

— Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми!

Туп… туп… туп… туп. Болка като от пареща коприва. Като от изгаряне. Проникваща по магистралите и страничните пътища на жалките му човешки нерви. И ужасяваща, и ужасно приятна.

— Боже, всички в този град сме грешници и аз съм най-големият! Слушах Големия Джим Рени и вярвах на лъжите му! Да, вярвах, а сега дойде часът на разплатата. Така е откакто свят светува — всички плащат за греховете на един. Не се гневиш лесно, но когато ни връхлети, Твоят гняв е като буря над житна нива — не помита едно стъбло, а много.

В Мил имаше и други грешници (той не беше наивен и знаеше, че мнозина ругаят, танцуват, правят секс и се дрогират), които несъмнено заслужаваха да бъдат бичувани, но ги имаше и във всеки друг град, а само Честърс Мил беше сполетян от това ужасно Божие наказание.

И все пак… все пак… възможно ли беше неведомото проклятие да не е заради неговия грях? Да. Но твърде невероятно.

— Боже, кажи ми как да постъпя. На кръстопът съм. Ако волята Ти е утре да застана на този амвон и да призная какво ме убеди да сторя онзи човек, какви грехове извършихме заедно и какви — само аз, ще се подчиня. Само че това ще е краят на службата ми като свещеник и ми е трудно да повярвам, че го искаш от мен в такъв съдбовен момент. Ако пожелаеш да чакам… да чакам и да видя какво ще се случи… да чакам и да се моля с паството си да се освободим от бремето… ще се подчиня. Да бъде волята Ти, Господи. Сега и завинаги.

Престана да се бичува (усещаше как топли и успокояващи ручейчета се стичат по гърба му; няколко възли на въжето бяха почервенели) и вдигна към тавана лицето си, обляно в сълзи.

— Защото тези хора не могат без мен? Боже. Знаеш, че тъкмо сега съм им най-необходим. Затова… ако волята Ти е тази чаша да бъде отдръпната от устните ми… моля те, дай ми знак.

Той зачака. И не щеш ли, Бог каза на Лестър Когинс:

— Ще ти пратя поличба. Иди при твоята Библия, както правеше като малък след онези лоши сънища.

— Ей-сега! — възкликна Лестър. — Веднага.

Преметна на врата си въжето с възлите, при което то увисна на раменете и гърдите му като кървава подкова, и се качи на амвона, без да обръща внимание на кръвта, която течеше на вадички по гърба му и се просмукваше в ластика на шортите му. Застана зад катедрата, сякаш се готвеше за проповед (въпреки че и в най-страшните си кошмари не се беше виждал да проповядва полугол), затвори Библията и стисна клепачи:

— Господи, да бъде волята Ти. Отправям ти въпрос в името на Твоя Син, разпнат в позор и възкръснал в слава.

И Господ каза:

— Отвори Моята Книга и виж какво пише.

Лестър се подчини (внимаваше да не отвори Библията по средата — това си беше чист Стар завет). Сложи пръста си върху една страница, после отвори очи и се наведе. Беше двайсет и осми стих от двайсет и осма глава от Второзаконието. Той прочете:

— „Ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето.“

Това с вцепеняването на сърцето не беше толкова зле, но като цяло цитатът не беше окуражаващ. Нито пък ясен. После Бог отново проговори:

— Не спирай дотук, Лестър.

Пастор Когинс зачете двайсет и деветия стих:

— „И ще ходиш пипнешком по пладне…“ Да, Господи, да — прошепна той и продължи: — „… както слепец ходи в тъмнина, не ще имаш сполука в пътищата си, и ще бъдеш всеки ден притесняван и ограбван, и не ще има кой да те защити.“ Ще ослепея ли, Боже? — възкликна. — Моля Те, не ми го причинявай, въпреки че ако такава е волята Ти…

Господ пак му каза:

— Да не ти е изпила чавка ума, Лестър?

Пастор Когинс се ококори. Бог беше изрекъл една от любимите фрази на майка му.

— Не, Господи, не.

— Тогава погледни отново. Какво ти показвам?

— Нещо за лудост. Или слепота.

— Кое от двете според теб е по-вероятно?

Лестър препрочете стиховете. Близки бяха само думите слепота и слепец.

— Това ли е… Боже, това ли е моят знак?

И Господ му отговори:

— Да, но не твоята слепота; засега твоите очи ще виждат по-ясно. Търси слепеца, който е обезумял. Видиш ли го, кажи на паството си какви ги е вършил Рени и как си му помагал. Искам и двамата да си признаете. Ще ти кажа повече, но сега иди си легни, Лестър. Изцапа с кръв целия под.

Пастор Когинс се подчини, но първо коленичи и почисти кръвта зад амвона. Докато работеше, не се молеше, обаче размишляваше върху прочетеното. Чувстваше се много по-добре.

Засега щеше да говори общи приказки за греховете, поради което Мил беше откъснат от света чрез неведомата бариера, но щеше да е нащрек за поличбата. За сляп мъж или жена, загубили разума си.