Стивън Кинг
Под купола (166)

18.

След три продължителни натискания на старомодния звънец Бренда вече бе на път да се откаже и да се върне вкъщи, за да остави разпечатката там. Тъкмо се обръщаше обаче, когато дочу приглушени стъпки зад входната врата. Побърза да се усмихне и да придаде приветливо изражение на лицето си, ала щом зърна Андрея, усмивката й замръзна. Бузите на жената бяха смъртнобледи, под очите й се виждаха тъмни кръгове, а косата й бе в пълен безпорядък. Носеше халат, под който се виждаше долнище на пижама. Докато я наблюдаваше смаяно, Бренда установи, че и тази къща миришеше — но не на развалено месо, а на повръщано.

Усмивката на Андрея бе изнурена и измъчена.

— Знам как изглеждам — изхриптя (или по-скоро изграчи) тя. — Май по-добре да не те каня вътре. Вече се подобрявам, но може би все още съм заразна…

— Ходи ли да се прегледаш при лекар… — започна Бренда, но млъкна смутено. Нали доктор Хаскел беше мъртъв. — При Ръсти Евърет?

— Да, бях при него — кимна другата жена. — И той ми каза, че скоро ще съм по-добре.

— Потиш се…

— Треската доста ме измъчи, но вече отминава. Мога ли да ти помогна с нещо, Брен?

За малко да каже „не“ — не й се искаше да натоварва тази очевидно тежко болна жена с толкова голяма отговорност, — но тогава Андрея изрече нещо, с което моментално промени решението й. Големите събития често се задвижват от малки колелца.

— Толкова съжалявам за Хауи. Беше прекрасен човек.

— Благодаря ти — отвърна Бренда. Беше трогната не само от проявеното съчувствие, но и защото Андрея го бе нарекла Хауи вместо Дюк.

За Бренда той винаги беше и щеше да си остане Хауи, скъпият й Хауи, а файлът „ВЕЙДЪР“ бе последното му дело като шериф на Честърс Мил. И може би най-значимото от всички. Тя внезапно реши да го вкара в действие, без да губи нито миг повече. Бръкна в платнената чанта и извади кафявия плик с името на Джулия.

— Мога ли да оставя това при теб, мила? Само за малко. Имам да свърша една работа и не искам да го нося със себе си.

Бренда бе готова да отговори на всички въпроси, които Андрея й зададе, ала тя очевидно нямаше намерение да пита. Жената само й кимна разсеяно и пое плика. А може би така бе най-добре. Спестяваше й време. И навярно по-късно щеше да я спаси от сериозни политически проблеми.

— С най-голямо удоволствие — каза Андрея. — А сега би ли ме извинила? Мисля, че трябва да легна, защото едва се държа на краката си… Обаче няма да спя! — побърза да добави, сякаш Бренда бе понечила да възрази. — Ще те чуя, когато се върнеш.

— Благодаря ти. Пиеш ли сокове?

— По цели литри. Радвам се, че се отби, мила — ще се грижа добре за плика ти.

И преди Бренда да успее отново да й благодари, градският съветник Андрея Гринъл вече бе затворила вратата.