Стивън Кинг
Под купола (241)

24.

Барби се надигна и седна на леглото. Джаки Уетингтън стоеше пред килията, в едната си ръка държеше бяла пластмасова купа. Стоящата зад нея Линда Евърет беше извадила пистолета си, стискаше го с две ръце, като го държеше насочен към пода. Картър Тибодо беше най-отзад, до стълбите. Косата му беше разрошена, а под закопчаната му синя риза се виждаше превръзка — кучето очевидно здраво го беше захапало за рамото.

— Здравейте, полицай Уетингтън — каза Барби. През тесния прозорец се процеждаше слаба светлина. От тези първи слънчеви лъчи, които правят живота да изглежда смешен. — Невинен съм по всички обвинения. Това дори не са обвинения, защото аз не съм бил…

— Млъквай — изсъска отзад Линда. — Твърденията ти не ни интересуват.

— Давай, русокоске — каза Картър. — Ти си на ход. — Той се прозя и почеса превързаното си рамо.

— Стой там — нареди Джаки на Барби. — И никакво мърдане. — Барби се подчини. Тя пъхна пластмасовата купа през решетките и я остави на пода.

Той вдигна купата. Вътре имаше сухи овесени ядки. Най-отгоре блестеше плюнка. Имаше и още нещо — голям зелен, влажен сопол, по който се виждаха кървави жилки. И въпреки това стомахът му изкъркори. Беше много гладен.

Чувстваше се и обиден. Защото беше смятал, че Джаки Уетингтън, за която от пръв поглед беше разбрал, че е служила в армията (отчасти по прическата й и основно по поведението й), не може да направи подобно нещо. Не се беше трогнал много от презрението на Хенри Морисън. Но сега беше по-тежко. А и другата полицайка — жената на Ръсти Евърет — го гледаше така, сякаш е някакъв рядък вид жилещо насекомо. Той се беше надявал, че поне малка част от редовните полицаи…

— Яж — провикна се Тибодо откъм стълбището. Приготвихме ти хубава храна. Нали така, момичета?

— Така е — съгласи се Линда. Устните й потрепнаха. Нищо и никакъв тик, но заради него сърцето на Барби се поотпусна. Той стигна до извода, че тя се преструва. Може би беше твърде голям оптимист, но…

Тя се премести лекичко, закривайки Джаки от погледа на Тибодо… не че имаше нужда да го прави. Точно в този момент Тибодо се опитваше да надникне под превръзката си.

Джаки погледна назад, за да се увери, че е чисто, след това посочи купата, обърна дланите си нагоре и вдигна вежди — „Съжалявам“. Посочи Барби с пръст — „Внимавай“.

Той кимна.

— Приятна закуска, мръснико — каза Джаки. — Ще ти приготвим нещо още по-хубаво за обяд. Може би лайнен хамбургер.

Тибодо, който човъркаше превръзката, се изсмя гадно.

— Не знам обаче дали тогава все още ще имаш зъби, с които да дъвчеш — смотолеви Линда.

На Барби изобщо не му хареса, че тя проговори. В гласа й не се долавяше нито злоба, нито гняв, а само страх. Бедната жена явно мечтаеше колкото се може по-скоро да се махне оттук. Тибодо като че ли не се усети. Той все още проверяваше какво е състоянието на рамото му.

— Хайде — каза Джаки. — Не искам да го гледам как се храни.

— Достатъчно ли са мокри? — попита Тибодо. Той стана, когато двете жени стигнаха до стълбището. Линда прибра пистолета си в кобура. — Защото ако не са… — Той се изкашля, за да изкара храчка.

— Ще се справя и така — отговори Барби.

— Разбира се, че ще се справиш — каза Тибодо. — Засега. После вече ще ти е трудно.

Те се заизкачваха по стълбите. Тибодо вървеше най-отзад и възползвайки се от това, шляпна Джаки по задника. Тя се засмя и го перна игриво. Справяше се добре, много по-добре от Линда. Но и двете бяха проявили голям кураж. Невероятен кураж.

Барби извади сопола от овесените ядки и го метна в ъгъла, където се беше изпикал. Избърса ръцете си в ризата, след това започна да рови из купата. Пръстите му напипаха хартия.

Гледай да издържиш до утре вечерта. Ще се опитаме те измъкнем, но помисли къде можеш да се скриеш после. Знаеш какво трябва да направиш с бележката.

Барби наистина знаеше.