Стивън Кинг
Под купола (398)

17.

— Сам! — изкрещя Джулия. — Трябва да измъкнем Сам!

Покашляйки, те се спуснаха към хондата. Сам се беше отпуснал върху волана, очите му бяха отворени, а гърдите му се надигаха с мъка. Долната част на лицето му беше окървавена. Когато дръпна възрастния мъж назад, Барби видя, че ризата му вече не е синя, а пурпурна.

— Ще можеш ли да го носиш? — попита Джулия. — Ще можеш ли да го занесеш при войниците?

Макар да осъзнаваше, че ще му е много трудно, Барби каза:

— Ще опитам.

— Недей — прошепна Сам. Вдигна очи и ги погледна. — Твърде много боли. — При всяка дума от устата му прокапваше кръв. — Справихте ли се?

— Джулия се справи — отговори Барби. — Нямам представа как, но успя.

— С помощта на човека от гимнастическия салон — каза тя. — Онзи, когото Хакер чудовището застреля.

Челюстта на Барби увисна, но тя не забеляза това. Прегърна Сам и го целуна по бузите.

— Ти също се справи, Сам. Докара ни тук и видя лежащото на естрадата момиченце.

— Ти не беше момиченце в съня ми — поправи я Сам. — Беше възрастна.

— Момиченцето все още е тук. — Джулия докосна гърдите си. — Все още е тук. Живо е.

— Помогнете ми да изляза от микробуса — прошепна Сам. — Искам да поема свеж въздух, преди да умра.

— Ти няма да…

— Тихо, жено. И двамата знаем истината.

Те го подхванаха, измъкнаха го внимателно отвън и го положиха на земята.

— Как мирише само! — каза той. — Мили Боже! — Той си пое дълбоко въздух, след това изкашля струйка кръв.

— Усещам ухание на орлови нокти.

— Аз също — отговори тя и приглади косата му. Той постави ръката си върху нейната.

— Те… те разкаяха ли се?

— Беше сама. Ако и другите бяха там, нищо нямаше да се получи. Човек трудно може да се пребори с озверяла тълпа. Не, тя не се разкая. Съжали ни, но не се разкая.

— Не е едно и също, нали? — прошепна възрастният мъж.

— Не. Не е.

— Само силните хора проявяват милост — каза той и въздъхна. — Аз мога само да се кая. Алкохолът беше виновен за това, което направих, но аз продължавам да се разкайвам. Де да можех да върна времето назад.

— Каквото и да си направил, вече си изкупил вината си — успокои го Барби и стисна ръката му. Годежният пръстен изглеждаше твърде голям за безименния му пръст.

Сам го погледна с бледосините си очи и се опита да се усмихне.

— Може и… да си прав. Но тогава ми беше приятно. Не мисля, че такова нещо може да се изкупи… — Той отново се закашля и от беззъбата му уста изхвърчаха кървави пръски.

— Спри! — настоя Джулия. — Не говори. — Бяха коленичили от двете му страни. Тя погледна Барби. — Не трябва да го местим. Има вътрешно разкъсване. Ще потърсим помощ.

— О, небето! — прошепна Сам Вердро.

Това бяха последните му думи. Той въздъхна и гърдите му се отпуснаха. Повече не се надигнаха. Барби посегна да затвори очите на Сам, но Джулия хвана ръката му.

— Нека да гледа — каза тя. — Мъртъв или не, нека да гледа.

Поседяха известно време край него. После зачурулика птичка. Хорас продължаваше да лае.

— Смятам да отида при кучето си — рече Джулия.

— Да. Микробусът?

Тя поклати глава.

— Хайде да повървим пеш. Само километър е дотам, мисля, че можем да се справим.

Той й помогна да се изправи.

— Да видим дали ще се справим.