Стивън Кинг
Под купола (227)

10.

Анди Сандърс беше в квартирата на Дейл Барбара и седеше на леглото му. На прозореца танцуваха оранжеви отблясъци, които бяха резултат от пожара, обхванал редакцията на „Демократ“. Чуваше стъпки и приглушени гласове. Помисли си, че това сигурно са хората, които са изпратени на покрива.

Беше минал през аптеката отдолу и се беше качил по вътрешното стълбище. Сега извади съдържанието на кафявата торба, която беше донесъл — стъклена чаша, бутилка вода и шишенце с лекарство. Хапчетата бяха оксиконтин, розови на цвят, от двайсетмилиграмовите. На етикета пишеше: „За А. Гринъл“. Изсипа част от хапчетата в дланта си, преброи ги, след това изсипа още няколко. Двайсет. Четиристотин милиграма. Това количество може би не беше достатъчно да убие Андрея, чийто организъм беше привикнал към подобни медикаменти, но за него щеше да свърши работа.

Горящият наблизо огън нагряваше стените, затова по кожата му бяха избили капки пот. Имаше чувството, че температурата в стаята превишава четирийсет градуса. Избърса лицето си с кувертюрата на леглото.

„Няма да се пържа още дълго. В рая ще духа хладен ветрец, а всички ние ще седим на божията маса и ще вечеряме.“

Започна да троши розовите хапчета (използваше шишето), за да е сигурен, че ефектът ще е мигновен. Като чук в главата на добиче. Просто лягаш на леглото, затваряш очи и казваш: „Лека нощ, мили аптекарю, нека ята ангели да ти пеят успокоителни песнички.“

„Аз… и Клоди… и Дуди. Заедно цяла вечност.“

„Не смятам така, братко.“

Това беше гласът на Когинс — много строг и много високомерен. Анди престана да троши хапчетата.

„Самоубийците не сядат да вечерят на една маса с любимите си хора, приятелю мой; те отиват в ада и се натъпкват с нагорещени въглени, които остават вечно да горят в стомасите им. Би ли се зарадвал на това? Би ли казал «амин»?“

— Глупости — прошепна Анди и продължи да чупи хапчетата. — Ти беше същият като нас. Защо да ти вярвам?

„Защото говоря истината. Сега жена ти и дъщеря ти те гледат и ти се молят да не го правиш. Чуваш ли ги?“

— Не — отвърна той. — А и това не си ти. Просто чувам страхливата част от разума си. Тя е ръководела живота ми досега. Големия Джим ме контролира с нейна помощ. Така се забърках с тези мръсни амфетамини. Аз нямам нужда от парите, дори не мога да си представя за какво могат да послужат толкова много пари. Просто не можех да отказвам. Но сега вече мога. Не, господине. Нямам за какво да живея и затова си тръгвам. Още нещо да имаш да ми казваш?

Лестър Когинс като че ли нямаше. Най-накрая Анди счука хапчетата на прах, после напълни чашата с вода. Изтласка с длан розовия прах настрани и го изсипа в чашата. Започна да бърка с пръст. Чуваше единствено шума от пожара, неясните викове на хората, които се бореха с него, и топуркането на краката на онези, които бяха на покрива.

— Хайде сега в гърлото — каза той… но не отпи. Държеше чашата, но онази страхлива част от разума му — онази част, която не искаше да умира, въпреки че животът вече нямаше смисъл — му пречеше да изпие разтворените хапчета.

— Не, този път няма да спечелиш — каза той, но остави чашата, за да избърше отново потното си лице с кувертюрата. — Няма да стане, не и този път.

Доближи чашата до устните си. Вътре плуваше сладкото розово забвение. И отново остави чашата на масичката.

Страхливата част все още го контролираше. Дяволите да я вземат тази страхлива част.

— Господи, дай ми знак — прошепна. — Потвърди, че трябва да изпия чашата. Па макар и не за друго, а просто защото това е единственият начин да се махна от този град.

Покривът на „Демократ“ се свлече сред облак от искри. Горе на покрива някой (май беше Ромео Бърпи) изкрещя:

— Пригответе се, момчета, пригответе се!

Пригответе се. Това май беше знакът. Анди Сандърс вдигна отново смъртоносната чаша и този път страхливата част не задържа ръката му. Страхливата част сякаш се беше отказала.

Мобилният му телефон изсвири началните тонове на „Ти си красива“ — сантиментално парче, което беше избрала Клоди. Той вече надигаше чашата, когато един глас му прошепна, че това също може да е знак. Не можеше да определи дали този глас е на страхливата част или на Когинс, или на сърцето му. И точно защото не можеше да определи, отговори на повикването.

— Господин Сандърс? — Женски глас. Изморена, нещастна и уплашена жена. Анди стигна до този извод. — Обажда се Вирджиния Томлинсън от болницата.

— А, Джини! — Звучеше като едно време, сякаш беше щастлив и гореше от желание да помогне. Странна работа.

— За съжаление тук стана инцидент. Можете ли да дойдете.

Лъч светлина прониза мрака в главата на Анди. Той се смая, но в същото време изпита благодарност. Жената беше поискала той да отиде. Май беше забравил колко е приятно някой да разчита на него. Странно, та нали точно затова се беше кандидатирал за градски съветник. Не заради властта — тя беше приоритет на Големия Джим. Беше се кандидатирал, за да може да подава ръка за помощ. Такъв беше той в началото, а може би такъв щеше да бъде и в края.

— Господин Сандърс, там ли сте?

— Да. Затвори, Джини. Идвам веднага. — Той замълча за момент. — И престани да ме наричаш „господин Сандърс“. Наричай ме Анди. Всички сме в един отбор, нали така?

Той прекъсна връзката, занесе чашата в банята и изля розовата течност в тоалетната чиния. Настроението му се беше подобрило, но когато дръпна лостчето ни казанчето, нещата отново се влошиха. Депресията пак го обгърна като вмирисано старо палто. Нужен? Колко смешно. Той беше просто глупавият стар Анди Сандърс, нещастникът, който седеше в скута на Големия Джим. Подлогата. Дърдоркото. Човекът, който възприемаше ходовете и предложенията на Големия Джим като свои. Човекът, който през две години трябваше да прави предизборна агитация, разчитайки на селския си чар. Нещо, което Големия Джим или не можеше да прави, или не желаеше да прави.

В шишенцето имаше още хапчета. А в хладилника на долния етаж имаше още вода. Но Анди вече не мислеше за тези неща; той беше обещал на Джини Томлинсън да отиде в болницата и вече не можеше да се отметне. Все още обаче не се беше отказал от самоубийството, просто го беше отложил. Отлагане за неопределено време — това беше нещо характерно за политиката в малките градчета. А и му се искаше да се махне от спалнята, в която за малко щеше да загине.

Тя се пълнеше с дим.