Стивън Кинг
Под купола (51)

1.

Барби и Джулия Шамуей почти не обелиха дума — нямаше за какво да разговарят. На пътя нямаше други коли освен тяхната, но щом излязоха от града, забелязаха, че прозорците на повечето фермерски къщи светят. Във фермите винаги имаше много работа и стопаните нямаха вяра на мейнската електрическа компания, затова всички имаха генератори. На минаване край кулата на Радиото на Исус видяха, че двете червени лампи на върха й проблясват както обикновено. Електрическият кръст пред малкото студио също светеше — като бял маяк в мрака. Звездите над него се бяха разпилели по небето с обичайното екстравагантно изобилие — безконечен поток от енергия, която не се произвежда от генератор.

— Навремето идвах тук за риба — промърмори Барби.

— Кълвеше ли?

— Много, но понякога въздухът смърдеше като мръсното бельо на боговете. Сигурно е от изкуствените торове. Така и не посмях да опитам улова.

— Не вони на тор, а на фарисейщина!

— Моля?

Тя посочи тъмния силует, скриващ звездите:

— Църквата на Христа Светия изкупител. Тяхна е и радиостанцията, която отминахме преди малко. Не си ли чувал за Радиото на Исус?

Барби сви рамене:

— Май съм виждал камбанарията. И за радиостанцията съм чувал. Няма начин да се спасиш от нея, ако живееш тук и притежаваш радиоапарат. Фундаменталисти ли са?

— В сравнение с тях закоравелите баптисти са невинни агънца. Самата аз ходя в Независимата църква. Не понасям Лестър Когинс, ненавиждам злорадите му проповеди: „Ха-ха, всички ще горите в пъкъла, само ние не.“ Често си задавам въпроса как могат да си позволят мощна радиостанция.

— Подаяния от признателните енориаши?

Джулия изсумтя:

— Може да попитам Джим Рени. Той е настоятел.

Тя караше симпатична хибридна тойота „Приус“ — кола, каквато според Барби не пасваше на предана републиканка, при това собственичка на вестник (от друга страна, май подхождаше на привърженичка на Независимата църква). Всяка коза за свой крак, нали така? Важното беше, че автомобилът се движеше и радиото работеше. За жалост обаче в този район сигналът на Исусовото радио беше толкова силен, че заглушаваше другите станции на ултракъси вълни. А тази вечер по него излъчваха някакви църковни пиеси за акордеон, от които Барби получи главоболие. Звучаха като полки, изпълнявани от оркестранти, умиращи от бубонна чума.

— Пробвай на средни вълни — предложи Джулия.

Той се подчини, но попадаше все на нощни предавания с много говорене, докато накрая улучи някаква спортна станция. Коментаторът съобщи, че преди мача между „Ред Сокс“ и „Маринърс“ на Фенуей Парк е било обявено едноминутно мълчание заради жертвите на „събитието в Западен Мейн“.

— Събитието — изсумтя Джулия. — Какво друго може да се очаква от спортен коментатор? Вземи изключи пустото радио.

На около два километра след църквата видяха зарево между дърветата. Щом излязоха от поредния завой, попаднаха под светлините на мощни прожектори. Два бяха насочени към тях, други два — към небето. Всяка дупка на пътя се виждаше като под микроскоп. Стволовете на брезите приличаха на призраци дългучи. Барби изпита усещането, че с Джулия са актьори в криминален филм от четирийсетте години на миналия век.

— Спри, спри, спри! — извика. — По-нататък е опасно. Наглед няма преграда, но повярвай, че е там. В най-добрия случай ще взриви цялата електроника на колата ти.

Тя се подчини и двамата слязоха. За миг останаха до колата, примижавайки срещу силната светлина. Джулия вдигна ръка да засенчи очите си. Отвъд прожекторите бяха паркирани два военни камиона с кафяви брезентови покривала. За по-сигурно шосето беше препречено и от магарета за рязане на дърва, укрепени с чували с пясък. В мрака равномерно бучаха мотори — не един, а няколко генератора. Барби забеляза, че дебелите електрически кабели на мощните прожектори се губеха в гората, където между дърветата проблясваха други светлини.

— Ще осветят периметъра — обясни и завъртя пръст във въздуха като рефер, обозначаващ хоумрън. — Ще заобиколят целия град с прожектори. Някои ще са насочени към къщите, други — към небето.

— Защо към небето?

— За да предупреждават пилотите от гражданската авиация. Ако някой случайно попадне в зоната. Според мен предпазната мярка е най-вече за тази нощ. До утре сутринта въздушното пространство над Честърс Мил ще бъде затворено плътно като чувалите с пари на чичо Скрудж.

Зад прожекторите и с гръб към тях се бяха строили половин дузина въоръжени мъже. Сигурно чуха приближаването на колата, но нито един не погледна назад.

— Здравейте, момчета! — извика Джулия.

Никой не се обърна. Барби не се изненада от реакцията им, защото докато пътуваха насам, Джулия му беше предала думите на Кокс. Все пак беше длъжен да опита. И тъй като дори в полумрака видя отличителните им знаци, знаеше какво да направи. Ако се съдеше по участието на Кокс, вероятно армията ръководеше операцията, но тези момчета не бяха войници.

— Йо, тюлени! — провикна се.

Никаква реакция. Той пристъпи по-близо. Забеляза някаква тъмна хоризонтална ивица над шосето, но тъкмо сега не му беше до нея. Повече го интересуваха хората, охраняващи бариерата. Или Купола. Шамуей беше казала, че Кокс е нарекъл преградата Купол.

— Не очаквах да видя тук спецотряда по разузнаване — заговори отново и направи още няколко крачки към барикадата. — Нищожният афганистански проблем е разрешен, нали?

Пак никаква реакция. Барби се приближи още малко. Скърцането на пясъка под подметките му изглеждаше оглушително.

— Бая шубета имало сред вас, така съм чувал. Да ви кажа честно, поуспокоих се. Ако положението наистина беше сериозно, щяха да изпратят рейнджъри.

— Педал! — промърмори един от морските пехотинци. — Педал!

Не беше кой знае какво, обаче Барби се окуражи и подвикна:

— Свободно, момчета. Свободно. Да си поговорим за това чудо тук.

Пехотинците нито продумаха, нито помръднаха. А той не искаше да се доближава повече до бариерата (или Купола). Не го побиха тръпки и косъмчетата на тила му не настръхнаха, но той знаеше, че онова нещо е тук. Усещаше го.

И го виждаше — онази ивица във въздуха. Нямаше представа как ще изглежда денем, но предполагаше, че ще е обагрена в червено — цветът на опасността. Готов беше да заложи всичките си спестявания — в момента малко над пет хиляди долара, че ивицата обхожда бариерата. „Като нашивка на ръкав“ — помисли си. Сви юмрук и почука върху черната линия — чу се звук, напомнящ потропване по стъкло. Един пехотинец подскочи.

— Май не бива да… — подхвана Джулия.

Той не й обърна внимание. Започваше да се вбесява. През целия ден си търсеше повод да се вбеси и сега го беше намерил. Знаеше, че няма полза да си го изкарва на младежите — те просто изпълняваха нареждания, но му беше трудно да преглътне отношението им.

— Йо, тюлени. Помогнете на събрат!

— Млъкни, приятел! — Макар човекът да не се обърна, Барби знаеше, че е командирът на тези дружелюбни симпатяги. — Имаме строга заповед, затова спасявай се сам. При други обстоятелства с удоволствие щях да те черпя една бира или да ти сритам задника. Но не и тук, не и тази нощ. Какво ще кажеш?

— Ами ще кажа добре — отговори Барби. — Само че тая работа хич не ми харесва. — Той се обърна към Джулия: — Носиш ли си телефона?

Тя му го показа:

— Крайно време е да си купиш. Човек вече не може без мобилен.

— Имам си. Супермодел от магазин трета употреба. Много рядко го използвам. Оставих го в чекмеджето, когато се опитах да напусна града. Реших, че и тази вечер мястото му е там.

Джулия му подаде телефона си:

— Сам набери номера. Имам си друга работа. — Повиши глас, та пехотинците да я чуят: — Аз съм редакторката на местния вестник и искам да направя снимки. Особено на войници, загърбили град, изпаднал в беда.

— Госпожо, умолявам ви да не снимате — каза командващият — едър човек с широки плещи.

— Ами спрете ме!

— Знаете, че не можем. Подчиняваме се на заповеди.

— Ей, пехотинец — озъби се тя. — Вземи си заповедите, навий ги на фунийка, наведи се и ги заври там, където слънце не огрява.

Под безмилостната светлина Барби видя нещо забележително — устните й бяха така свити, че приличаха на тънка линия, от очите й струяха сълзи.

Докато той набираше номера със странния код, Джулия извади фотоапарата и започна да снима. Светкавицата се губеше на фона на ярките прожектори, но Барби забеляза, че пехотинците потрепват при всяко нейно проблясване. „Може би се молят да не се видят отличителните им знаци“ — помисли си.