Стивън Кинг
Под купола (40)

3.

— Татко? Татко?

Рени младши застана на най-горната площадка на стълбището, наклони глава и се заслуша. Никой не му отговори, телевизорът не работеше. Обикновено по това време баща му се беше върнал от работа и гледаше телевизия. През съботните вечери пренебрегваше Си Ен Ен и „Фокс Нюз“ заради „Анимал Планет“ или „Хистъри Чанъл“. Днес сигурно щеше да направи изключение. Младши се заслуша в ръчния си часовник, за да се увери, че не е спрял. Часовникът работеше и явно показваше точното време, понеже навън вече беше тъмно.

Ужасяваща мисъл жегна Младши — може би Големия Джим беше при началника Пъркинс. Нищо чудно тъкмо сега да мъдруваха как да го арестуват, без да се вдига много шум. Защо ли бяха чакали толкова дълго? За да го изведат от града през нощта. Да го закарат в окръжния затвор в Касъл Рок. После щеше да има процес. А след това?

След това — „Шоушенк“. След няколко години престой там той, Младши, вероятно щеше да го нарича просто „Шенк“ като повечето убийци, бандити и хомосексуалисти.

— Глупости ти се въртят в главата! — прошепна, но наистина ли беше така? Събуди се с мисълта, че е убийството на Анджи е било сън… ами да, точно така, защото той никога не би убил човек. Едно е да пребиеш някоя мръсница, съвсем друго — да я очистиш. В крайна сметка не беше престъпник, а… съвсем нормален човек!

После видя окървавените дрехи под леглото и спомените се върнаха. Как хавлиената кърпа, омотана около косата й, падна на пода. Как косматият триъгълник между бедрата й сякаш го предизвикваше. Как нещо изхрущя, когато заби коляно в лицето й. Дъждът от магнитчета за хладилник и как мръсницата се мяташе. „Не бях виновен! — каза си. — Беше…“

— Виновно беше главоболието. — Да, Именно. Само че кой щеше да му повярва? Със същия успех можеше да твърди, че икономът е пречукал гадината. — Татко? — провикна се отново.

Тишина. Големия Джим не беше вкъщи. Нито в полицията, за да заговорничи срещу него. Не би го сторил. Не и баща му, който твърдеше, че за него семейството винаги е на първо място.

Така ли беше обаче? Разбира се, че го твърдеше — та нали беше християнин и съсобственик на Радиото на Исус, но Младши подозираше, че за Големия Джим Рени автокъщата е по-мила от семейството и че мечтата му да стане председател на градския общински съвет е по-силна от стремежа му да „смачка конкуренцията“, както гласеше мотото му.

Младши беше (може би) на трето място в класацията.

За пръв път в живота си осъзна — беше истинско прозрение, че само предполага. Че може би изобщо не познава баща си.

Върна се в стаята си и запали лампата. Странно — светлината ту се усилваше, ту отслабваше и замъждукваше. За миг той си помисли, че очите му не са наред. После се усети, че чува бученето на генератора зад къщата. И на генераторите на съседните къщи. Май токът беше спрял навсякъде. Изпита неописуемо облекчение. Ясно! Спирането на електричеството в целия град беше предизвикало извънредно заседание в общината. Баща му вероятно беше там и обсъждаше положението с другите кретени Сандърс и Гринъл. Може би набучваше карфици на голямата карта на града, вживявайки се в ролята на генерал Патън. Крещеше по телефона на някого от електрическата компания, снабдяваща Западен Мейн, и наричаше шефовете му банда безхаберни посерковци.

Младши взе окървавените си дрехи, извади портфейла, гребенчето, монетите и хапче против главоболие и ги прехвърли в джобовете на чистия си панталон. Изтича по стълбището, пъхна инкриминиращите го доказателства в пералнята, завъртя програматора на най-високата степен, но изведнъж се сети какво беше чувал от майка си, когато беше десетгодишно хлапе — кървави петна се почистват със студена вода. Настрои пералнята на програмата за пране и изплакване със студена вода и мимоходом се запита дали още тогава баща му се е захванал с хобито си да чука секретарките си, или е пазел драгоценния си пенис само за съпругата си.

Пусна пералнята и взе да крои планове какво да предприеме. Мислите му течаха сравнително гладко, след като проклетото главоболие вече не го мъчеше.

Реши все пак да се върне на местопрестъплението. Не че му се искаше — тъкмо напротив, обаче се налагаше да проучи положението. Щеше да мине край къщата на Анджи, за да провери колко патрулки са паркирали отпред. И дали е там ванът на криминолозите от окръг Касъл. Те бяха най-опасните му врагове, защото можеха да докажат вината му. Знаеше го, защото беше гледал много серии на „От местопрестъплението“. Беше виждал синьо-белия ван и преди, когато ходеше с баща си в съда. И ако колата беше пред къщата на Маккейн…

„Ще избягам!“

Точно така — щеше да си плюе на петите. Но преди това щеше да се върне у дома и да „посети“ сейфа в кабинета на баща си. Големия Джим не подозираше, че синът му знае комбинацията, както не подозираше, че отрочето му знае и паролата на компютъра му и така е узнало за страстта на баща си към онова, което с Франк Делесепс наричаха „секс «Орео»“ по аналогия с любимите слепени бисквитки — две чернокожи мацки с един бял мъж. В сейфа имаше много пари.

Хиляди долари.

„Ами ако след като видиш вана, се върнеш тук и Големия Джим се е прибрал?“

Да, първо щеше да вземе парите. Веднага. Незабавно.

Влезе в кабинета и за миг му се привидя, че баща му седи на любимото си кресло пред телевизора. Сигурно беше заспал или… ами ако беше получил инфаркт? От три години Големия Джим имаше проблеми със сърцето, най-вече аритмия. Обикновено отиваше в „Кати Ръсел“ и доктор Хаскел или колегата му Рейбърн му правеха някаква манипулация и го „оправяха“. Хаскел беше склонен вечно да продължават така, но Рейбърн (когото Рени старши наричаше „образован боклук“) настоя Големия Джим да посети кардиолог в Общинската болница в Луистън. Заключението на специалиста беше, че пациентът трябва да бъде лекуван в болнични условия. Рени старши, който ненавиждаше болниците, заяви, че по-често ще си говори с Бог и Той ще го излекува. Междувременно редовно си вземаше лекарствата и през последните месеци състоянието му май се беше подобрило, но сега… може би…

— Татко?

Тишина. Младши натисна бутона за осветлението. И тази лампа мъждукаше, но слабата й светлина прогони сянката, която той беше помислил за тила на баща си. Нямаше да страда кой знае колко, ако дъртият хвърлеше топа, но беше доволен, че не е станало тъкмо тази вечер. Щеше още повече да усложни положението.

Все пак той се приближи до сейфа, стъпвайки на пръсти като герой от анимационно филмче; същевременно изпод око наблюдаваше дали фаровете на хамъра ще проблеснат през прозореца, предупреждавайки за пристигането на Големия Джим. Махна картината, която скриваше сейфа (на нея беше изобразен Исус, който изнасяше прочутата си проповед от планината), и набра шифъра. Повтори процедурата два пъти, преди дръжката да се завърти, понеже ръцете му трепереха.

Сейфът беше претъпкан с пачки банкноти и пергаментови листове, върху които бяха отпечатани думите „БОН НА ПРИНОСИТЕЛЯ“. Младши подсвирна. При последното отваряне на касата (тогава сви петдесетачка, за да отиде на панаира във Фрайбърг) вътре имаше много пари, но не и цели пачки. Нито пък бонове. Спомни си табелката на бюрото на баща си в автокъщата с гравиран надпис: „ИСУС ЩЕ ОДОБРИ ЛИ ТАЗИ СДЕЛКА?“ Въпреки че не беше на себе си от тревога и страх, Младши се запита дали Исус би одобрил страничните дейности на Големия Джим.

— Не ми пука какви ги върши дъртият, важното е аз да се оправя — промърмори. Взе петстотин долара в банкноти от петдесет и двайсет, размисли и извади още няколко стотачки. При толкова много пари баща му едва ли щеше да забележи липсата на такава дребна сума. А пък ако все пак се усетеше, щеше да разбере постъпката на сина си. Дори да я одобри. Нали често повтаряше: „Бог помага на онези, които сами си помагат.“

Което вдъхнови Младши да си помогне, като вземе още четиристотин долара. Затвори сейфа, набра шифъра и върна Исус на стената. Грабна някакво яке от дрешника в коридора и напусна къщата, съпровождан от бученето на генератора и пералнята, която премахваше от дрехите му кръвта на Анджи.