Стивън Кинг
Под купола (12)

2.

Анджи Маккейн тъкмо се беше изкъпала. Облече халат, пристегна го с колана и уви хавлиена кърпа около мократа си коса.

— Идвам! — извика и изтопурка по стъпалата към първия етаж. Леко се усмихваше. Сигурна беше, че е Франки. Точно така. Щастието й се усмихваше. Гадният готвач на аламинути (готин на вид, но все пак мръсник) или беше напуснал града, или вече го напускаше, а родителите й ги нямаше. Като се замисли човек, това си беше истинска поличба свише, че нещата се оправят. Двамата с Франки щяха да заровят томахавката и пак да се съберат.

Знаеше точно какво ще направи: ще отвори вратата и ще разгърне халата си. И то посред бял ден, когато всеки минувач можеше да я види. Разбира се, щеше да се погрижи Франки пръв да я зърне — нямаше намерение да пълни очите на дъртия шишко Уикър, който е дошъл да й предаде я колет, я препоръчано писмо — но до разнасянето на пощата имаше поне още половин час.

Не, беше Франки. Нямаше никакво съмнение.

Отвори вратата — усмивката й вече не беше свенлива, а широка, макар че беше избрала погрешна тактика, защото зъбите й бяха нагъчкани един до друг и с размерите на грамадански дъвки „Чиклет“. Готова беше да развърже колана. Само че не го стори, защото не беше Франки, а Рени младши и изглеждаше вбесен…

И преди беше виждала озверялата му физиономия — всъщност неведнъж, но не беше зървала подобна ярост, откакто беше в осми клас, когато Младши счупи ръката на онзи Дюпре. Малкият педеруга беше дръзнал да си домъкне готиния задник на баскетболното игрище и да поиска да участва в мача. Тя предполагаше, че Рени младши е изглеждал по същия начин през онази нощ на паркинга на „Дипърс“, но, разбира се, не беше присъствала на побоя, само беше чула за случилото се. Всички в Мил бяха чули. Началникът Пъркинс я привика на разпит в полицията, гадният Барби беше там и после това също се разчу.

— Младши? Младши, какво…

Той силно я зашлеви и прекъсна размишленията й.