Стивън Кинг
Под купола (243)

1.

Когато се върнаха, Линда и Джаки видяха, че Ръсти и момичетата седят на стъпалото пред входа и ги чакат. Децата все още бяха по нощници — леки памучни нощници, а не фланели, каквито обикновено носеха по това време на годината. Въпреки че още нямаше седем сутринта, термометърът, поставен от външната страна на кухненския прозорец, показваше деветнайсет градуса.

При нормални обстоятелства, двете момичета щяха да се хвърлят в прегръдките на майка си доста преди Ръсти, но тази сутрин той ги изпревари. Той хвана Линда през кръста, а тя обви ръцете си около врата му, притискайки се силно в тялото му. Това не беше прегръдка от типа „здравей, хубавецо“, а по-скоро хватка на удавник.

— Добре ли си? — прошепна той в ухото й.

Тя кимна, косата й погъделичка бузата му. После отстъпи назад. Очите й светеха.

— Бях сигурна, че Тибодо ще погледне в овесените ядки. Добре че Джаки предложи да се изплюем вътре. Гениално, но бях сигурна…

— Мама защо плаче? — попита Джуди. Гласът й трепереше, и тя беше на път да се разплаче.

— Не плача — отвърна Линда и избърса очите си. — Е може би съвсем мъничко. Защото много се радвам да видя баща ви.

— Всички се радваме да го видим! — заяви Джанел на Джаки. — Защото моят татко… той е шефът.

— Я, какви новини — каза Ръсти, след това целуна Линда по устата. Страстно.

— По устата! — възкликна Джанел. Джуди покри очите си с длан и се изкикоти.

— Хайде, момичета, люлките — каза Джаки. — След това ще се приготвяте за училище.

— Искам лупинги! — изкрещя Джанел и поведе колоната.

— Училище? — попита Ръсти. — Наистина?

— Наистина — отговори Линда. — Единствено малките, в основното училище на Ийст Стрийт. Само сутринта. Уенди Голдстоун и Елън Вейндестин проявиха желание да поемат класовете. Най-малките ще са в една стая, а по-големите — в друга. Не вярвам да научат нещо, но поне ще имат занимание. А и така ще се върнат към нормалния живот. Може би. — Тя погледна към небето, което въпреки че беше безоблачно, леко жълтееше. Заприлича й на синьо око, замъглено от перде. — И аз бих искала малко нормален живот. Погледни небето.

Ръсти хвърли поглед нагоре, след това прегърна жена си, за да й даде увереност.

— Не се усетиха? Сигурна ли си?

— Да, но всичко беше на косъм. Тези неща изглеждат забавни в шпионските филми, но в реалния живот е съвсем друго. Аз няма да участвам при освобождаването му, скъпи. Заради момичетата.

— Диктаторите винаги държат децата за заложници — възрази Ръсти. — Човек все някога трябва да се възпротиви на тази мръсна хватка.

— Но не тук и не сега. Идеята беше на Джаки, нека тя да се оправя. Аз няма да участвам, и ти няма да участваш. Няма да го позволя. — Изражението й обаче я издаваше, личеше си, че би се включила по негово настояване. Ако това го правеше шеф, той не искаше да е шеф.

— Ще ходиш ли на работа? — попита той.

— Разбира се. Децата отиват при Марта, тя завежда децата на училище, Линда и Джаки се явяват на работа — още един ден под Купола. Всичко друго би изглеждало странно. Не ми харесва, че мисля по този начин. — Въздъхна тежко. — Освен това съм изморена. — След като се увери, че децата са далече и няма как да я чуят, добави: — Ужасно изморена. Почти не съм спала. Ти ще ходиш ли в болницата?

Ръсти поклати глава.

— Джини и Туич ще трябва да се оправят сами, поне до обяд… мисля обаче, че с помощта на новия няма да имат проблеми. Търстън си пада леко хипар, но е печен. Ще отида при Клеър Макклачи. Трябва да поговоря с онези деца и да отида до мястото, на което са отчели висока радиация.

— Какво да казвам, когато ме попитат къде си?

— Той се замисли.

— Ами… истината. Поне част от нея. Казвай, че търся генератора на Купола. Това вероятно ще накара Рени да обмисли внимателно следващите си стъпки.

— Със сигурност ще ме попитат къде си точно. Тогава?

— Казвай, че не знаеш, но че си чула да споменавам нещо за западната част на града.

— Блек Ридж е на север.

— Да. Трябва да се покрия, в случай че Рени поръча на Рандолф да изпрати хайка по петите ми. Ако ти се обадят по-късно, кажи им, че си била изморена и вероятно си се объркала. И скъпа, преди да отидеш в участъка, направи списък на хората, които според теб не вярват, че Барби е извършил убийствата. — Замисли се, защото пак започваше да разделя хората на свои и чужди. — Трябва да поговорим с тях преди утрешната среща. Много дискретно.

— Ръсти, сигурен ли си? След пожара миналата нощ всички в града искат да разберат кои са приятелите на Дейл Барбара.

— Дали съм сигурен? Да. А дали ми харесва? Разбира се, не.

Тя отново погледна жълтеникавото небе, после насочи вниманието си към двата дъба в предния двор. Отпуснатите им неподвижни листа бяха придобили особен цвят. Тя въздъхна.

— Ако Рени е накиснал Барбара, то тогава вероятно е заповядал да изгорят редакцията на вестника. Знаеш това, нали?

— Знам.

— А Джаки къде ще скрие Барбара, ако успее да го освободи от затвора? Къде ще е на сигурно място?

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Ако намериш генератора и го изключиш, цялата тази шпионска работа става безсмислена.

— Моли се да успея.

— Ще се моля. Ами радиацията? Не искам да се разболееш от левкемия или от някоя друга лоша болест.

— Помислил съм за това.

— Да питам ли?

Той се усмихна.

— Не питай. Идеята е доста шантава.

Тя вплете пръстите си в неговите.

— Внимавай.

Той я целуна нежно.

— И ти внимавай.

Те се загледаха в Джаки, която люлееше момичетата. Имаха сериозни причини да бъдат много внимателни. В същото време Ръсти стигна до извода, че рискът се превръща в основен фактор в живота му. Но трябваше да действа по такъв начин, че когато се бръсне сутрин, да може да се гледа в огледалото.