Стивън Кинг
Под купола (177)

8.

В Честърс Мил имаше само един зъболекар. Името му беше Джо Боксър. Кабинетът му се намираше в края на Страут Лейн и прозорците му гледаха към река Престил и Моста на мира. За съжаление живописният пейзаж се скриваше от погледа им, щом седнеха веднъж на зъболекарския стол, понеже Боксър често спускаше облегалката му до хоризонтално положение. Тогава единствената гледка, разкриваща се пред очите им, бяха залепените на тавана снимки на кучето — порода чихуахуа — на стоматолога.

— Имам чувството, че на една от тях проклетият пес е сниман, докато се изхожда — сподели веднъж Дъги Туичъл на Ръсти след посещението си при зъболекаря.

— Освен ако кучето не обича да си клечи така, но не ми се вярва. Сигурно съм прекарал поне половин час, зяпайки как рунтавата изтривалка с очи ходи по нужда, докато Бокс извади двата мъдреца, за които бях дошъл. С бургия, както ми се стори.

Фирмената табелка пред кабинета на доктор Боксър приличаше на баскетболни шорти, достатъчно големи, за да станат на някой великан от приказките. Бе боядисана в крещящо яркозелено и златисто — цветовете на „Дивите котки“ от Честърс Мил. Там пишеше: „ДЖОУЗЕФ БОКСЪР, СТОМАТОЛОГ“, а отдолу: „БЪРЗО И БЕЗБОЛЕЗНЕНО!“ Всички бяха единодушни, че беше доста бърз, но дали наистина работеше безболезнено… Това бе меко казано спорен въпрос. Освен това не признаваше никакви медицински осигуровки и приемаше само пари в брой. Ако някой дървосекач с подути венци и издути като на катерица бузи влезеше в кабинета му и започнеше да говори за стоматологичната си осигуровка, Бокс най-нагло му заявяваше да си вземе парите обратно от медицинските фондове и едва тогава да се върне при него.

Малко конкуренция в града вероятно би го накарала да посмекчи драконовската си политика, ала петимата или шестима стоматолози, които бяха опитали да заработят в Честърс Мил от началото на деветдесетте, в крайна сметка се бяха отказали. Носеха се слухове, че тази липса на конкуренция навярно се дължи на добрия приятел на Джо Боксър — Джим Рени, — ала така и не се намериха доказателства в подкрепа на това твърдение. Междувременно хората виждаха Боксър почти всеки ден зад волана на неговото порше, на чиято броня бе залепен стикер с надпис: „Другата ми кола също е порше.“

Когато Ръсти закрачи енергично по коридора, следван по петите от Барби, Боксър тъкмо се бе устремил към големите двойни врати на болницата. Или по-скоро се опитваше да ги достигне, защото Туич го държеше здраво за ръката. В другата си ръка зъболекарят държеше голяма пазарска кошница, пълна с дълбоко замразени гофрети. Нищо друго; само пакети с въпросните полуфабрикати. Барби се запита — и то не за първи път, — дали все още не лежи в канавката зад паркинга на „Дипърс“, пребит до смърт и с халюциниращ вследствие на комоциото мозък…

— Не мога да остана! — викаше Боксър. — Трябва веднага да се прибера и да ги сложа във фризера! Да не говорим, че това, което искаш от мен, абсурд да се получи, така че ме пусни да си ходя!

Барби забеляза лейкопласта над една от веждите на зъболекаря, както и широката превръзка на дясната му предмишница. Явно Боксър бе участвал в сериозна схватка за замразените си гофрети…

— Кажи на тоя грубиян да си разкара ръцете от мен! — обърна се стоматологът към Ръсти. — Вече се погрижиха за мен и е време да се прибирам вкъщи.

— Не още — изтъкна Евърет. — Опитваш се да се измъкнеш безплатно, а аз очаквам да си платиш за лечението.

Боксър беше дребничко човече, не повече от метър и шейсет и два на ръст, но в този миг вирна високомерно глава и изпъчи пилешките си гърди.

— Можеш да очакваш, каквото си искаш — заяви той. — Не смятам, че зъбно-челюстната хирургия, — за която щатът Мейн не ме е упълномощавал, между другото — е съизмерима с няколко си там превръзки. Работя като стоматолог, за да си изкарвам прехраната, Евърет, и очаквам да ми плащат справедливо за труда ми.

— Ще ти се заплати в Рая — обади се Барби. — Нали така разправя твоят приятел Рени?

— Това няма нищо общо с…

Барби направи крачка напред и се загледа в зелената пазарска кошница на зъболекаря. На дръжката й пишеше: „Собственост на ФУД СИТИ“. Боксър се опита — без особен успех — да закрие съдържанието й с длан.

— Като заговорихме за плащане, ти плати ли за тези гофрети?

— Не ставай смешен. Всички грабеха като обезумели. А аз взех само това. — Той хвърли арогантен поглед на Барби. — Имам много голям фризер и просто обожавам гофрети.

— „Всички грабеха като обезумели“ няма да ти помогне особено, ако ти повдигнат обвинение в грабеж — заяви съвсем спокойно Барби.

Въпреки че изглеждаше невъзможно Боксър да се надуе още повече, той някак си успя. Лицето му беше толкова червено, че изглеждаше почти пурпурно.

— Ами тогава ме закарай в съда! Но в кой съд? Значи делото е закрито! Ха!

И зъболекарят понечи да се врътне и да се изтръгне от хватката на Туич. Барби обаче се протегна и го хвана — не за ръката, а за кошницата.

— Тогава ще конфискувам това.

— Не можеш да го направиш.

— Не мога ли? Закарай ме в съда, щом искаш. — И той се усмихна. — Опа, забравих — в кой съд?

Доктор Боксър му хвърли изпепеляващ поглед. Устните му се бяха отдръпнали и разкриваха малките му — но поддържани в перфектно състояние — зъби.

— Тъкмо ще ги притоплим в кафето на болницата! — възкликна замечтано Ръсти. — Ммм! Супер!

— Да, няма да е зле да го направим, докато все още имаме ток — измърмори Туич. — Защото после ще трябва да ги забодем на вилици и да ги препечем над крематориума отзад.

— Не можете да го направите! — кресна Боксър.

— Ще бъда пределно ясен — започна Барби. — Ако не направиш онова, което Ръсти иска от теб, нямам никакво намерение да пусна тази кошница.

Преподавателят по история Чаз Бендър, който имаше анкерпласт на носа си и още един на врата, се изсмя. При това доста грубичко.

— Хайде, плащай, докторе! — подхвърли. — Нали все това разправяш на пациентите си!

Зъболекарят хвърли бесен поглед първо на Чаз, а после на Ръсти.

— Това, което искате от мен, просто няма как да стане. Шансът да се получи е минимален. Трябва да го разберете най-накрая.

Тогава Евърет отвори металната кутия от бонбони. Вътре имаше шест зъба.

— Тори Макдоналд ги събра от плочките пред супермаркета. Пълзя на колене и гази в локвите кръв от Джорджия Ру, докато ги открие. И ако искаш в близките дни да имаш гофрети за закуска, ще върнеш тези зъби обратно в челюстта на Джорджия.

— Ами ако просто си тръгна?

В този момент Чаз Бендър пристъпи напред. Пръстите му бяха свити в юмруци.

— В такъв случай, користолюбиви приятелю, аз лично ще те спукам от бой на паркинга отпред.

— И аз ще ти помогна — добави Туич.

— Аз няма да ви помагам — обади се Барби, — но ще гледам.

Във фоайето се разнесе смях, последван от бурно ръкопляскане. Стана му приятно, но в същото време и стомахът му се сви.

Раменете на Боксър увиснаха. Изведнъж вече изглеждаше като дребничко човече, попаднало в твърде голям за него проблем. Той пое металната кутия от Ръсти и погледна плахо към лицето му.

— Един специалист по зъбно-челюстна хирургия, работещ при оптимални условия, теоретично би могъл да имплантира наново тези зъби и навярно всичко би било наред, макар че той никога не би дал гаранции за това. Ако аз го направя, тя ще има късмет да си върне един или два зъба. Вероятността да попаднат в трахеята й и да я задушат е твърде голяма.

Една набита жена с огненочервена коса потупа Чаз Бендър по рамото.

— Ще седя до нея и ще направя всичко възможно това да не се случи. Аз съм майка й.

Доктор Боксър въздъхна и попита:

— Тя в безсъзнание ли е?

Ала преди някой да успее да му отговори, две полицейски коли рязко завиха и спряха на паркинга пред „Кати Ръсел“. Фреди Дентън, Рени Младши, Франк Делесепс и Картър Тибодо излязоха от първата, а шериф Рандолф, Джаки Уетингтън и съпругата на Ръсти — от зеления автомобил на шерифа. Всички бяха въоръжени и извадиха оръжията си, докато крачеха към главния вход на болницата.

Хората от малката групичка, насъбрала се, за да следи с интерес разправията с Джо Боксър, се размърмориха и започнаха да се разпръскват. Очевидно се бояха, че ще бъдат арестувани заради плячкосването на супермаркета.

Барби се обърна към Ръсти Евърет.

— Погледни ме — каза бързо.

— Какво имаш пред…

— Погледни ме! — настоя Барби и вдигна ръце, след което ги завъртя, за да ги покаже от всички страни. Сетне запретна фланелката си и му показа първо плоския си корем, а после и гърба си. — Виждаш ли някакви белези? Рани? Охлузвания?

— Не…

— Погрижи се и те да го разберат! — И той кимна към вратата.

Нямаше време за нищо друго, защото Рандолф и служителите му вече влизаха в просторното фоайе.

— Дейл Барбара? Направете крачка напред.

И преди шерифът да вдигне пистолета си и да го насочи към него, Барби изпълни заповедта. Защото често се случват инциденти. Особено когато някой иска да се случат.

Барби видя потресеното изражение на Ръсти и го хареса още повече заради искрената му реакция. Забеляза и как се разширяват смаяните очи на Джина Буфалино и Хариет Бигълоу. Вниманието му обаче бе насочено предимно към Рандолф и подкрепленията му. И макар че лицата на всички бяха като вкаменени, физиономиите на Тибодо и Делесепс издаваха неприкрито задоволство. За тях Барби си получаваше възмездието за онази нощ пред „Дипърс“. О, да, щеше да си го получи, и то тъпкано.

Ръсти пристъпи пред Барби, сякаш за да го защити.

— Недей — изсъска му той.

— Ръсти, не! — извика Линда.

— Питър? — попита медикът. — За какво е всичко това? Барби ни помага за пострадалите и върши наистина страхотна работа.

Барби се боеше да избута Ръсти настрани и дори да го докосне. Вместо това вдигна бавно ръцете си с дланите напред.

Щом видяха вдигнатите му ръце, Младши и Фреди Дентън се втурнаха бързо към него. Младши блъсна шерифа, за да мине, и автоматичната берета, която Рандолф стискаше в ръката си, внезапно изгърмя. Изстрелът проехтя оглушително във фоайето на болницата. Куршумът се заби в пода на шест сантиметра от дясната обувка на шерифа, оставяйки изненадващо голяма дупка. Във въздуха се разнесе острата миризма на барут.

Джина и Хариет изкрещяха и побягнаха по коридора, препъвайки се в Джо Боксър, който се бе свил, с приведена глава, и пригладената му обикновено коса падаше пред лицето му. Брендън Елърби, който се бе озовал в болницата заради леко изместена челюст, го срита в китката, докато се опитваше да мине покрай него. Металната кутия излетя от ръката му, удари се в бюрото на регистратурата и зъбите, които Тори Макдоналд бе събрала с такова старание, се разпиляха по земята.

Младши и Фреди сграбчиха Ръсти, който дори не направи опит да се съпротивлява. Изглеждаше напълно объркан, когато го изблъскаха грубо настрани. Медикът залитна, опитвайки се да се задържи на краката си. Линда го обгърна с ръце и двамата се строполиха на пода.

— Какво става, мамка му? — изрева Ръсти. — Какво става тук?

Като куцукаше лекичко, Картър Тибодо се приближи до Барби, който предугади какво го чака, обаче остана с вдигнати ръце. Отпуснеше ли ги, можеше да го застрелят. И вероятно не само него. След като един пистолет вече бе гръмнал, вероятността и другите да последват примера му бе доста по-голяма.

— Здрасти, мъжки! — ухили се Картър. — Много си бил зает напоследък! — добави и го удари силно в корема.

Барби бе стегнал мускулите си в очакване на удара, ала въпреки това се преви на две. Кучият му син бе изключително силен.

— Спрете! — извика Ръсти. Все още изглеждаше потресен, но на лицето му вече бяха изписани гняв и възмущение. — Престанете веднага!

Той опита да се изправи, но Линда го прегърна силно и го задържа на земята.

— Недей — прошепна му тя. — Недей, той е опасен.

— Какво? — Ръсти завъртя глава и я изгледа невярващо. — Да не си полудяла?

Барби продължаваше да стои с вдигнати ръце, показвайки разперените си длани на ченгетата. Както се бе привел напред, отстрани изглеждаше, сякаш им прави поклон.

— Тибодо! — отсече Рандолф. — Отдръпни се веднага! Стига.

— Разкарай този пистолет, идиот такъв! — изкрещя Ръсти на шерифа. — Да не искаш да убиеш някого?

Рандолф му хвърли презрителен поглед и се обърна към Барби:

— Изправи се, синко.

Барби се подчини. Болеше го, обаче успя. Знаеше, че ако не се бе подготвил за юмрука на Тибодо, сега щеше да се превива на пода и да се мъчи да си поеме въздух. Дали тогава шерифът нямаше да го срита, за да го накара да се изправи? И дали другите полицаи нямаше да последват примера му, вместо само да го наблюдават с нескрито любопитство, както правеха сега? Естествено, защото кръвта им беше кипнала. И съвсем малко им трябваше, за да изгубят самоконтрол.

— Арестувам те за убийствата на Анджела Маккейн, Дороти Сандърс, Лестър А. Когинс и Бренда Пъркинс.

Всяко от тези имена потресе Барби, ала последното буквално го съкруши. Значи и тя… Тази чудесна жена… Явно бе забравила, че трябва да бъде предпазлива. Той не можеше да я вини — все пак още не бе преодоляла мъката по съпруга си, — ето защо обвиняваше себе си, задето я бе оставил да отиде при Рени. Задето я бе насърчил да го стори.

— Какво се е случило? — обърна се Барби към Рандолф. — Какво, за Бога, сте направили?

— Все едно не знаеш — изсумтя Фреди Дентън.

— Що за психар си ти? — подхвърли презрително Джаки Уетингтън. Лицето й представляваше изкривена маска на омразата, а очите й горяха от ярост.

Барби не им обърна внимание. Взираше се в лицето на Рандолф и продължаваше да държи ръцете си вдигнати високо над главата. Щяха да използват и най-незначителния повод, за да се нахвърлят отгоре му. Дори и Джаки, която бе такава мила жена, вероятно щеше да се присъедини към останалите, макар че щеше да й трябва основателна причина, а не просто повод за подобно нещо. А може би не? Понякога и най-добрите хора озверяваха.

— По-добрият въпрос… — каза Барби на Рандолф — е какво сте допуснали да стори Рени. Защото това са неговите машинации. И всички следи водят към него!

— Млъкни — отсече шерифът и кимна на Младши. — Сложи му белезниците.

Младши се протегна към Барби, ала преди да успее да докосне китките му, той сам сложи ръце зад гърба си и се обърна. Ръсти и Линда Евърет продължаваха да лежат на земята — Линда бе прегърнала мъжа си през гърдите и го притискаше към себе си, за да не му позволи да се изправи.

— Не забравяй — каза му Барби, докато пластмасовите белезници обгръщаха китките му… и бяха стегнати толкова силно, че се впиха дълбоко в кожата му.

Ръсти се надигна от пода. Когато Линда се опита да го задържи, той я отблъсна и й хвърли такъв поглед, какъвто тя не бе виждала никога досега. В него имаше едновременно непримиримост, укор и съжаление.

— Питър — започна той и щом шерифът понечи да извърне глава, повиши глас: — На теб говоря! Погледни ме, мамка му!

Рандолф се обърна. Лицето му бе като издялано от камък.

— Той знаеше, че сте дошли за него.

— Много ясно! — подметна Младши. — Може да е луд, но не е тъп.

Ръсти не му обърна никакво внимание.

— Той ми показа ръцете си и лицето си и вдигна ризата си, за да видя корема и гърба му. Няма никакви белези, освен ако не се появи синина там, където Тибодо нанесе подлия си удар.

Картър повдигна вежди.

— След убийството на три жени? Всъщност три жени и пастор? Мисля, че си го заслужава.

Ръсти не отместваше очи от Рандолф.

— Това е инсценировка.

— Моите уважения, Ерик, но не се меси в работи, от които не разбираш! — отвърна шерифът. Бе прибрал пистолета си в кобура. Най-накрая нещо разумно.

— Прав си — заяви Ръсти. — Аз съм си най-обикновен парамедик, а не полицай или адвокат. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ако имам възможност да го видя отново, докато е под ваша опека, и зърна някакви рани или белези, Господ да ви е на помощ.

— И какво ще направиш, ще се обадиш на Съюза за защита на гражданските права? — озъби се Франк Делесепс. — Твоето приятелче е пребило четирима души до смърт. Вратът на Бренда Пъркинс е бил счупен. Едно от момичетата беше моята годеница и е била сексуално малтретирана. И вероятно това е станало не само преди, но и след смъртта й.

Повечето от хората, които се бяха разпръснали при изстрела, се бяха събрали на неголяма група и наблюдаваха неочакваното зрелище. Думите на Делесепс ги накараха да ахнат ужасено.

— Това ли е човекът, когото защитаваш? Значи ти също заслужаваш да отидеш в пандиза!

— Франк, млъкни! — обади се Линда.

Ръсти се вгледа във Франки Делесепс — момчето, което бе лекувал от варицела, морбили, въшки (беше ги хванал на един летен лагер) и остра инфекция след контакт с отровен бръшлян (когато бе на дванайсет) и дори се бе погрижил счупената му по време на бейзболен мач китка да заздравее без никакви проблеми. Не виждаше почти никаква прилика между това момче и сегашния мъж.

— Ами добре, Франки! Обаче какво ще правиш, ако майка ти отново получи жлъчна криза както миналата година? Ще чакаш да дойде време за посещение, за да я пуснеш при мен да я прегледам?

Делесепс пристъпи напред, като вдигна ръка, очевидно възнамерявайки да го възнагради с шамар или кроше. Младши обаче го задържа.

— Спокойно, той ще си го получи. Всички на страната на Барбара ще си го получат. Всяко нещо с времето си.

— На страната на Барбара? — Ръсти беше наистина смаян. — За какви страни говориш? Това да не би да е някакъв мач?

Младши му се усмихна, сякаш бе посветен във важна тайна, която нямаше да му сподели.

Ръсти се обърна към съпругата си:

— Чу ли как говорят колегите ти? Харесва ли ти?

В началото тя не можа да събере сили, за да го погледне. После, макар и с цената на големи усилия, го направи.

— Просто са ядосани, това е всичко. Не ги обвинявам. Четирима души, Ерик — нали чу? Убил ги е и по всяка вероятност е изнасилил поне две от жените. Помогнах да ги качим на катафалката в бюрото на Бауи. Видях петната.

Ръсти поклати глава.

— Цялата сутрин бях до него и гледах как помага на хората, а не ги наранява.

— Недей, друже — каза му Барби. — Сега не му е времето да…

Младши силно го удари в ребрата.

— Имаш право да запазиш мълчание, копеле.

— Той го е направил — продължи Линда. Тя протегна ръка към Ръсти, видя, че той няма да я поеме, и я отпусна. — Открили са идентификационните му армейски плочки в ръката на Анджи Маккейн.

Ръсти онемя от потрес. Можеше само да гледа как избутват Барби към колата на шерифа и го заключват на задната седалка с оковани зад гърба му ръце. Погледите им се срещнаха само за миг. Барби поклати глава. Само веднъж, но твърдо и недвусмислено.

После го откараха.

Във фоайето се възцари тишина. Младши и Франк се бяха качили при Рандолф. Картър, Джаки и Фреди Дентън се насочиха към другата полицейска кола. Линда стоеше до съпруга си и го гледаше умолително и в същото време гневно. После гневът й изчезна и тя пристъпи към него с разперени ръце — искаше да бъде прегърната, пък дори и само за няколко секунди.

— Не — изрече той.

Тя застина.

— Какво ти става?

— На теб какво ти става? Не видя ли какво се случи току-що?

— Ръсти, тя е стискала армейските му плочки!

Той бавно кимна.

— Колко удобно, нали?

Лицето й, което изглеждаше едновременно засегнато и обнадеждено, се вкамени. Тя забеляза, че ръцете й все още са протегнати към него, и побърза да ги отпусне покрай тялото си.

— Четирима души — каза. — Трима, от които толкова жестоко пребити, че едва бяха разпознати. Естествено, че ще има две страни, и ти трябва добре да си помислиш на коя ще застанеш.

— Ти също, скъпа — отвърна съпругът й.

Отвън Джаки й извика:

— Линда, хайде!

Ръсти внезапно осъзна, че имат зрители, голяма част от които много пъти бяха гласували за Джим Рени.

— Просто помисли малко, Лин. И помисли за кого работи Питър Рандолф.

— Линда! — извика отново Джаки.

Линда Евърет закрачи към изхода на болницата с клюмнала глава. Не се обърна, за да погледне отново мъжа си. Ръсти гледаше невъзмутимо как се качва в колата. Ала щом вратата хлопна, нещо в него сякаш се счупи и той изведнъж започна да трепери. Имаше чувството, че ако не седне, буквално ще се строполи на земята.

Усети нечия ръка на рамото си. Беше Туич.

— Добре ли си, шефе?

— Да — отвърна глухо Евърет, сякаш отговорът му щеше да промени реалността. Барби бе замъкнат в ареста, а той току-що се бе скарал с жена си за първи път от — колко? — четири години? Май по-скоро шест. Не, изобщо не беше добре.

— Имам един въпрос — отбеляза Туич. — Ако тези хора са били убити, защо труповете им са закарани в погребалното бюро на Бауи, вместо да ги дадат на нас за аутопсия? Кой е предложил тази гениална идея?

Преди Ръсти да успее да отговори каквото и да било, светлините угаснаха. Генераторът на болницата най-накрая бе предал богу дух.