Стивън Кинг
Под купола (105)

11.

В „Дивата роза“ беше необичайно оживено за понеделник сутринта… ала естествено в историята на Честърс Мил нямаше понеделник като този. Въпреки това редовните клиенти си тръгнаха, когато Роуз обяви, че спира да приема поръчки за грила и че ще го включат отново чак в пет следобед.

— Междувременно можете да отскочите до „Моксис“ в Касъл Рок и да хапнете там — подхвърли тя.

Шегата й породи взрив от аплодисменти, защото освен всичко друго „Моксис“ бе изключително долнопробно заведение.

— Значи няма да обядваме, така ли? — попита Ърни Калвърт.

Роуз погледна към Барби, който разпери ръце в красноречив жест.

— Ще я караме на сандвичи — заяви тя. — Докато и те не свършат.

Нови аплодисменти. Тази сутрин хората изглеждаха в изненадващо добро настроение — смееха се и си разменяха шегички. А може би най-добрият знак за повдигнатия дух на хората бе задната част на ресторанта, където местата около масата за игра на карти отново бяха заети.

Навярно до известна степен за това бе спомогнал и телевизорът върху барплота, който в момента бе включен на Си Ен Ен. Коментаторите изказваха предимно предположения, обаче думите им звучаха обнадеждаващо. Неколцината учени, които бяха интервюирани, заявиха, че има голяма вероятност крилатата ракета да пробие невидимата преграда и да сложи край на кризисната ситуация. Един даже оцени шанса за успех на „повече от осемдесет процента“. Да не забравяме обаче, че той беше от Масачузетския технологичен институт, помисли си Барби. Ето защо можеше да си позволи този оптимизъм.

Сега, докато почистваше решетките на грила, някой похлопа на вратата. Той вдигна поглед и видя Джулия Шамуей, придружена от три деца. Те й придаваха вид на прогимназиална учителка, повела учениците си на екскурзия. Барби пристъпи към вратата и избърса ръцете си в престилката.

— Ако пускаме всеки, който иска да яде, провизиите ни ще свършат за нула време! — изсумтя ядосано Ансън, който в момента почистваше масите. Роуз бе отскочила до „Фуд Сити“, за да се опита да купи още месо.

— Не мисля, че са дошли за храна — отвърна му Барби и се оказа съвсем прав.

— Добро утро, полковник Барбара — поздрави го Джулия и се усмихна като Мона Лиза. — Ще ми се да ви наричам майор Барбара. Като…

— Пиесата на Бърнард Шоу, знам — махна с ръка той. Беше го чувал вече. Поне десет хиляди пъти. — Ще ми представиш ли бойната си дружина?

Първото от децата бе извънредно високо и извънредно кльощаво момче с рошава тъмнокестенява коса; второто бе по-ниско и пълничко и носеше размъкнати къси панталони и избеляла тениска на „Фифти Сент“; третото бе симпатично момиче със светкавица на бузата. И макар че бе рисунка, а не татуировка, определено й придаваше чар. Барби си даде сметка, че ако й каже, че прилича на знаменитата роклъвица от осемдесетте Джоан Джет, девойчето едва ли щеше да разбере с кого я сравняват.

— Нори Калвърт — обяви Джулия, докосвайки рамото на момичето, — Бени Дрейк. А този висок свежарко е Джоузеф Макклачи. Вчерашната протестна демонстрация бе негова идея.

— Но не исках никой да пострада — побърза да каже Джо.

— Ти нямаш никаква вина за случилото се — каза му Барби. — Така че не си го слагай на сърцето.

— Ти наистина ли си най-големият шеф? — попита Бени, гледайки го с възхищение.

— Не — засмя се Барби. — И нямам намерение да се правя на голям шеф, освен ако не стане абсолютно наложително.

— Обаче познаваш войниците навън, нали? — включи се и Нори.

— Е, не лично. Все пак те са морски пехотинци, а аз бях в сухопътните войски.

— Ти все още си в сухопътните войски — отбеляза Джулия. На лицето й бе изписана загадъчната й студена усмивка, ала в очите й се четеше вълнение. — Може ли да поговорим? Младият господин Макклачи има страхотна идея. Дано само да проработи.

— Ще проработи — заяви Джо. — Става ли въпрос за компютърни изгъз… неща, аз съм най-големият шеф.

— Заповядайте в офиса ми — усмихна се Барби и ги поведе към барплота.