Джоана Линдзи
Сърцето на воина (7)

Глава 6

Спасяванията невинаги се развиваха по план. Понякога тези, които се мислят за спасители, се оказва, че са просто натрапници.

Това бе първата мисъл на Британи, когато се обърна, за да се изправи лице в лице с мъжа, за който смяташе, че спасява от челюстите на личен ад. Тя очакваше малко благодарност, а получи само един любопитен поглед от него. Колко невъзпитано. Но това бе без значение, когато бе заплашена да бъде погълната от собственото си веселие. Толкова близо до нея мъжа накара хормоните й да закипят. Никога не бе вярвала, че ще стои до мъж, който е толкова много по-висок от нея.

Но, господи, двеста и десет сантиметра височина и идеално разпределени пропорции!

Останалото от него, което виждаше сега, от раменете надолу просто бе трудно за описване. Бе свикнала да вижда изваяни мускули след трите години работа в спацентъра, но мускулите на този мъж изглеждаха естествени, не резултат от усилени тренировки. Всичко в него бе огромно, и все пак, в най-добрият размер. Не можеш да създадеш или моделираш подобна физика, ти просто трябва да се родиш с такава.

Освен това бе облечен по много специфичен начин. Всъщност, така вероятно се обличаха рок звездите. Туника без копчета и колан на кръста в син цвят. Черните му кожени панталони не бяха никак безформени, а на пръв поглед тя не виждаше никакви шевове по тях.

Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да реши, че панталоните са излети по него, толкова добре му стояха. Кожените му ботуши, отново черни, с плосък ток… без измами за увеличаване на ръста му… изглеждаха също толкова меки, колкото и панталоните му, и стигаха до коленете му. Плоският медальон, който се виждаше през дълбокото V-образно деколте на туниката му, висящо на тънка златна верижка, имаше някакъв мистичен дизайн. На пръв поглед изглеждаше сякаш е направен от солидно количество злато, което нямаше как да е така, тъй като бе голям колкото юмрук и също толкова широк.

На колана му бе закачено смешно малко радио с всевъзможни бутони по него. Или поне тя предположи, че е радио, тъй като от него излизаше малка жичка, отиваща към слушалка в ухото му.

Подробният й оглед бе прекъснат, когато мъжа й заговори. Дълбок дрезгав глас. Чужд. Акцентът му бе силен, разсейващ, карайки я да се зачуди от коя страна идва.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита той.

Тя се изчерви — нещо, което се стараеше никога да не прави, тъй като розовите бузи въобще не отиваха на бакъреночервената й коса.

— Не — отвърна тя, — и вероятно трябва да се извиня. Помислих, че имаш клаустрофобичен пристъп. — Виждайки празният му поглед, тя обясни: — Нали се сещаш обграден от тълпата, паникьосваш се, че не можеш да намериш път… о, забрави. Помислих, че ти помагам, но очевидно не е било така.

Той спря за миг, заслушан в звука, идващ от слушалката му, преди да отговори.

— О, помогнала си ми. Сега разбирам и поднасям благодарностите си.

И след това й се усмихна. Зачуди се дали е позволено да припадне в мола. Милостиви боже, веднага намери нещо нередно с него, момиче, преди да си оглупяла от любов.

Сега, когато той бе спокоен, невероятната му усмивка го караше да изглежда още по-грамаден, а погледа в кехлибарените му очи показваше, че и той харесва това, което вижда. И осъзнаването на този факт я разтрепери от глава до пети. Изключвайки височината й, тя имаше някои много хубави черти. Тях, разбира се, мъжете ги забелязваха едва след като огромният й ръст спреше да им избожда очите.

Гърдите й бяха едри, имаше тъмнозелени очи, които ту ставаха много тъмни, ту кристално ясни, и гъста маса от яркочервени коси, които бе наследила от дядо си и чийто цвят никой фризьор не би могъл да придаде. Добре изваяната костна структура допълваше комплекта на приятните й дадености и й беше нужно съвсем малко, за да може да поразява всеки мъж, щом я зърне, но тя не стигаше чак до там и все пак бе благодарна, че има някои привлекателни черти, които поне малко да смекчат ефекта от допълнителните сантиметри във височината й.

Те просто си стояха един срещу друг, вместо да разговарят или поне да си обменят най-базовата информация като име, професия, бройката на децата, които смятат да създадат и т.н. И тъй като той не даваше признаци, че смята да започне разговор, на нея се падна честта да играе водещата роля в това запознанство, не че имаше кой знае какъв опит с това, тъй като американските мъже вършеха подобни неща и насън. Но или тя трябваше да се постарае, или да го остави да си отиде и никога повече да не го види, което в този момент бе напълно немислимо.

Тя започна от началото, като попита:

— Аз съм Британи Калъхан, а ти?

— Ша-Ка’анец.

— Извинявай?

Звука от слушалката на радиото му стана доста силен, дори тя успя да го чуе, и след като мъжа се заслуша известно време, най-после каза:

— Сега разбирам, че ме питаш за името ми. Аз съм Далден Ли-Сан-Тер.

Британи се усмихна.

— Нека да позная. Това, което слушаш, не е радио, а някакъв вид преводач, нали?

— Устройството наистина ми помага да разбирам по-добре езика ти, тъй като го уча отскоро.

— Отскоро ли? Говориш доста добре за начинаещ.

— Нямам превод на някои от думите ви и ми е нужно допълнително описание.

— Да, сигурна съм, че имената на стоките и жаргона може доста да те объркат, особено собствени имена, които като моето са имена и на държави. — След това тя отново направи предположение: — Да не би току-що да сте подписали договор с някой баскетболен отбор? — Мъжът я изгледа неразбиращо. — О, ако не можеш да преведеш и това, явно не си професионален играч. Ще останеш ли достатъчно дълго в страната ни, за да може някой от спорта да те открие? Извинявай за въпросите, но не всеки ден виждам двуметрови мъже, ако има такива, те са професионални играчи…

— Не съм висок два метра — поправи я той със сериозно изражение.

— Е, какво са десет-двадесет сантиметра, когато си толкова висок?

— Височината ми проблем ли е?

— Няма начин. Височината ти е напълно перфектна, точно такава каквато търсят баскетболните агенти. — Както и каквато височина търсеше и тя, но не го спомена, а той изглеждаше така, сякаш въобще не разбира какво му говори. — Забрави, още не мога да си набия в главата, че не си американец. Баскетболът дори може да не е познат спорт в страната ви. От къде идваш?

— От много далеч.

Тя се ухили.

— Това е очевидно, но колкото точно далеч? Европа? Средния запад? Не мога да разпозная акцента ти, а смятах, че телевизията е свършила прекрасна работа, показвайки ни целия спектър от непознатите акценти.

— Моята страна е непозната за вас.

Тя въздъхна.

— Вероятно си прав. Ако Шака-там-както-го-нарече е името на страната ти, никога не съм чувала за нея. Но така или иначе, географията никога не е била силната ми страна. Тогава вероятно само посещаваш Америка като турист?

— Да, престоят ми тук ще е кратък.

Тя въздъхна отново.

— Е, по дяволите, толкова с плановете за сватба. — Обърканото му изражение я накара да се изкикоти. — Не се паникьосвай, това беше само шега. Не говориш много, нали?

Още щом го изрече се изчерви силно, тъй като осъзна, че тя не му даде особено много възможности да каже каквото и да е било. Чужденец. Тя и нейният лош късмет. Но ако там, откъдето идваше той, растяха високи мъже като него, нищо чудно скоро да запише в списъка си със задачи едно околосветско пътешествие.

Разочарованието й причиняваше почти физическа болка. Само посетител. Щом визата му изтечеше, той щеше да напусне страната. И тя никога повече нямаше да го види… но това не бе чак толкова сигурно. Неговото посещение можеше да не включва единствено Сийвю. Много чужденци се местеха в Америка и кандидатстваха за гражданство. Бракът много повече улесняваше получаването на гражданство. Но нямаше да го попита, защото не искаш потвърждение, че той само минава през града й.

— Ще можем да си говорим повече, когато задачата ми тук бъде изпълнена — заяви той.

Тя премигна, забравила какъв въпрос му бе задала. Думите му звучаха толкова обещаващо, че успяха да избутат разочарованието настрани.

— Нямаш време за социално общуване? Колко познато ми звучи — отбеляза тя. — Каква е задачата ти?

— Търся един мъж. Името му е Джоран, макар че тук може да се нарича по друг начин.

— Да не би да си чуждестранен полицай или частен детектив?

— Това ли е длъжността, която се изисква тук, за да намериш човек?

— Няма да навреди — ухили се тя. — Детективите трябва да намират изчезнали предмети или хора. Не мисля, че в Сийвю имаме детективи. Но имаме много адвокати и дори заложна къща. В нашия малък и спокоен град няма да има много работа за един частен детектив. Ако човека, който търсиш, е престъпник, винаги можеш да се обърнеш към полицията за помощ.

Остър звук се разнесе от слушалката в ухото му. Този преводач, ако беше това, изглеждаше доста странен. По-скоро би се обзаложила, че някой му говори и този някой сега крещеше в ухото му, казвайки му какво или как да каже.

— Полицията по-скоро ще пречи, отколкото ще помогне, тъй като ще задават въпроси, които ще отведат до нови въпроси, а няма как да разберат отговорите им.

— Доста е сложно, нали? Тогава те съветвам да наемеш детектив от Сан Франсиско, който да не задава много въпроси.

— Нямам време да направя това. Освен това не ми е нужна никаква специализирана помощ. — Кехлибарените му очи светнаха за миг, преди да добави: — И ти можеш да ми помогнеш.

Пулсът на Британи препусна лудо. Тонът му и начинът, по който я гледаше, показваха, че той е намислил и нещо повече от това да й поиска помощ.

— Мога ли?

— Нужен ми е местен човек, който веднага ще забележи, ако човекът с най-голяма власт наоколо започне да се държи странно.

Тя се намръщи. Човекът с най-голяма власт? Дали нямаше предвид кмета? Тя се обърна, за да погледне към платформата, за да види как Съливан привършва с речта си. Използваше заучени политически фрази. Нищо необичайно. Какво имаше предвид с това „да започне да се държи странно“?

Британи се обърна, за да го попита какво има предвид, и осъзна, че е сама. Огледа се навсякъде около себе си. Мъжът не се виждаше никъде. Покрай нея минавах хора. Наблизо имаше магазини. Но него го нямаше. Този прекрасен мускулест чужденец се оказа поредното й разочарование.

Проклинайки, тя изпадна в най-отчаяното състояние, в което някога е била. Този ден тя не си купи нови дънки. Просто се прибра и счупи няколко чинии.