Джоана Линдзи
Сърцето на воина (43)

Глава 42

На Британи отново й се наложи да вдига челюстта си от пода, след като прекрачи прага, минавайки през грамадните железни врати, за да влезе в замъка. Макар да бе предупредена, че в стаите има цели градини и басейни, тя пак бе неподготвена за гледката. Отвън можеше да прилича на замък, но отвътре бе цял палат. Дори само светлите отворени пространства правеха постройката уникална, а още по-удивително изглеждаше, като се добавеха високите сводести тавани, огромните стаи, белите мебели, стени и дори подовете, които изглеждаха като направени от бял гранит.

Саксийни растения и цъфнали дръвчета във всякакви цветове изпълваха огромното помещение, в което бяха влезли, и чийто под бе застлан с дебел син килим, който сякаш нямаше край. През огромни, сводести прозорци влизаше свеж, прохладен бриз и толкова дневна светлина, че сякаш все още си навън. В съседните стаи се виждаха още дървета и растения в големи саксии, както и ниски кушетки, масички…

Изведнъж интереса на Британи се събуди. Масичките бяха от дърво, макар и да бяха напълно еднообразни. Кодос й беше обяснил, че наоколо няма никой, който да знае как се работи с дърво, и че повечето сгради били построени от Дарашите преди много години и вече никой не помни този занаят. Ако има някой, който е изгубил предизвикателство, можело да го накарат да построи нещо, но то щяло да бъде толкова зле направено, че ще е неизползваемо.

— Очаква ли се скоро да изгубиш някое предизвикателство? — бе се пошегувала с него тя.

Кодос й беше отговорил възмутено.

— Предпочитам да покажа на някой загубил предизвикателство как да бъде полезен, вместо да го съсипвам психически, както се случва обикновено със загубилите предизвикателство.

Тя не пожела да й обясни по-подробно, досещайки се, че това е поредната странност на воините. Но този разговор й даде да разбере, че това, което обича да върши, в страната на Далден се смята като форма на наказание. Очевидно воините можеха да са търговци, да раздават заповеди на Дарашите, но единственото, което правеха със собствените си ръце, бе да въртят меч. Беше направо изумително как всички тези хора успяваха да измислят тази невероятна история, без да се объркат някъде.

След като влязоха, всички се разделиха с уговорката да се видят отново на вечеря. Чалън се зае със задачите си на шодан. Тедра побърза да се скрие с Марта, за да си поговорят насаме. Шанел и Фалон отидоха в старата стая на Шанел, а Далден задърпа Британи към своята стая. Надолу по един коридор, после по втори, изкачване по стълби, след това минаха през разлистена градина и отново влязоха в сградата, минаха през още един коридор, отново по стълби, след това още стълби. Тя напълно се обърка, докато стигнат до стаята му, която бе доста далеч от основната част на замъка и дори можеше да се каже, че си е напълно отделна постройка.

Стаята заемаше целият горен етаж и от всички страни бе заобиколена от широк балкон. О, и да, вътре наистина имаше басейн, широк около два метра и половина, приличащ на малък оазис, обграден от високи растения в саксии и с каменна пейка в единия му край. До единствената стена, на която нямаше огромни арки с отворени прозорци имаше невероятно голямо легло. Матракът му изглеждаше доста дебел и мек и бе поставен направо върху скелета на леглото. Макар да изглеждаше доста старомодно, леглото бе изключително меко и комфортно.

Около ниска масичка имаше няколко ниски, удобни канапета. Дали лежаха, докато се хранеха? До отворените арки на прозорците имаше дървени сандъци, които бяха образец на модерната дърворезба. Подовете отново бяха от бели мраморни плочи, покрити с дебел син килим. Над прозорците висяха небесносини завеси, единствената преграда между стаята и балкона. На прозорците нямаше стъкла или капаци.

— Кажи ми нещо, как държите навън мухите и комарите? — попита тя Далден.

— Кое?

— Насекомите, буболечките, сещаш се — малките крилати твари, които летят наоколо и имат навика да хапят хората.

— Такива има само в низините, в планините не.

— О!

— Какво мислиш за новия си дом?

Макар на лицето му да не се четеше никаква емоция, тя знаеше, че той очаква отговора й с нетърпение. Наистина всичко бе красиво, стаята му бе едновременно старомодна и прекрасна. Но целият този палат я караше да се чувства така, сякаш е в султански харем. Ясно й напомняше, че не се намира близо до дома.

— Голям е — каза тя.

— Така е, един воин се нуждае от пространство, за да не се чувства притиснат — съгласи се той.

— Вероятно.

— Не ти харесва — отбеляза той, а в гласа му се четеше истинско разочарование.

— Не съм казала това — побърза да го увери тя. — Просто още не съм свикнала.

— Кое по-точно не ти харесва?

— Далден, спри. Наистина всичко е прекрасно.

— Ти си моя и те познавам много добре, керима, и точно сега не си очарована от дома, в който ще живеем.

Тя протегна ръка към него и щом той й подаде своята, тя застана по-близо, повдигна ръката му към устните си и силно го захапа. Той почти не усети болка и само повдигна питащо едната си златна вежда. След миг се ухили и се опита да я прегърне. Тя направи крачка назад.

— Това не беше покана. Просто исках да ти покажа, че никога няма да ме опознаеш толкова добре, колкото си мислиш, което в нашия случай е добре. Все пак изненадите са подправките в живота. Колкото до тези покои, ще свикна с тях. Но ти видя къде живея. Къщата, която смятах да построя, беше четири пъти по-голяма от мястото, където живеех, а не беше палат. За мен това място е като излязло от приказка. Приказките са красиви, но са създадени за кратко разсейване, не за дългосрочно удоволствие. Не мога да си представя, че ще остана тук завинаги.

— Искаш да живееш другаде ли?

Вместо да му отговори, тя го попита на свой ред.

— Планирал ли си да останеш завинаги тук? Дори след като си вземеш другарка в живота и създадеш собствено семейство?

— Тук има стаи за повече от едно семейство — посочи й той.

— Да, но не виждаш гледната ми точка. Нямаш ли желание да разпериш криле? Да имаш място, което е само твое, а не на родителите ти? Там, откъдето идвам, хората се отделят да живеят сами в мига, в който завършат училище. С радост излизат навън и започват собствения си живот. Родителите помагат до едно време, после те оставят сам и се надяват, че са отгледали един трезвомислещ възрастен човек. Ти си вече възрастен, нали?

С този въпрос си спечели намръщване, което я накара да се засмее. Толкова рядко виждаше на лицето му подобна емоция.

— Съжалявам — каза тя. — Но се налагаше да попитам, тъй като нищо тук не е така, както го знам. Жените на вашата планета въобще работят ли? Сещаш се — да правят неща, да строят, да изобретяват? Имат ли професии?

— Не и по начина, който имаш предвид.

— Отведи ме у дома.

— Но имат хобита.

— Това не е достатъчно за една работеща жена — промърмори тя. — И все пак, имате индустрия тук, занаятчии, дървени мелници. Доказателствата за това са из целия град. Къде ги криете?

— В Кан-ис-Тра нямаме такива неща. Ние не се месим в природата над повърхността на земята, като се изключи земеделието.

— А под земята?

— Златният метал се добива в много мини в нашия свят, включително и в Кан-ис-Тра. Обикновено Дарашите, които живеят близо до мините, притежават умението да превръщат късовете метал в полезни за бита предмети.

— Ами мебелите, които видях?

— Те се правят в държавите на юг от тук. Два пъти в година тук се носят огромно количество стоки за търговия. На север има грънчари. Почти всички Дараши умеят да тъкат, шият и боядисват. На изток от тук се правят стъклените пособия, но те не се превозват до тук с каравани, както мебелите, защото са лесно чупливи.

— Предполагам, че и това е нещо — каза тя с леко облекчение. — Как бих могла да убедя някоя от тези занаятчии да ме наеме на работа?

Отговор не последва, само един празен поглед. Британи въздъхна и насочи въпроса си към информационната станция, закачена за бедрото й.

— Марта, той дали разбра какво го попитах? — попита тя.

— Той разбра какво го питаш, кукло, само не схваща какво го питаш, ако ми следиш мисълта. На Ша-Ка’анските жени просто никога не им се е налагало да работят. През целия си живот биват прехвърляни от един защитник на друг, никога не им е липсвала подкрепа, което обаче не означава, че нямат отговорности. Ако искаш пример, мисли за тях като за средновековни дами, които се грижат всичко да става лесно и гладко, да надзирават слугите и да се грижат всичко да бъде направено както трябва.

— Това не е работа, а домашни задължения.

Марта се изкиска.

— Вашата култура се е развила и еволюирала едва в последните сто години, да не говорим, че жените са си извоювали сегашните права едва преди петдесет години. По тази причина вашите жени невинаги са имали представата, че задължително трябва да работят. От друга страна, ти я имаш, тъй като си родена след навлизането на това разбиране. Очакваш, че трябва сама да се издържаш и че това ще продължи и след като се омъжиш, тъй като икономиката на вашите хора е доста зле, което ги принуждава да измислят какво ли не, само и само да успеят да се развиват.

— И какво да правя според теб?

— Погледни само преди петдесет години, когато и в твоята култура жените са си стояли у дома и са били домакини от мига, в който се омъжат, а преди това са вършили маловажна работа и са били доволни от това. Като средновековните жени преди тях, те не са носели хляба в семейството, но са работели, управлявали са дома, а тази работа много често е била доста по-тежка от работата на съпрузите им. Сега погледни какво има тук: много „домакини“, които са доволни от позицията си, също както са били жените на вашата планета само преди няколко десетилетия, и това е нещо, към което би могла лесно да се адаптираш, тъй като не е било чак толкова далеч в историята, за да не го знаеш.

— Бездействието ще ме побърка за нула време — настоя Британи.

— Вероятността за това е голяма, но това вече е задачата на Далден, над която ще му се наложи да се потруди — отвърна Марта, — Внимаваш ли, здравеняко?

Той наистина внимаваше, но повтори упорито:

— Хобитата ще запълват времето й, както е при майка ми.

Марта изсумтя шумно, чувайки това.

— Не се залъгвай. Работата на Тедра бе в сферата на охраната. Понякога имаше какво да върши, ако възникнеше някоя извънредна ситуация, но като цяло бе доста отегчително, тъй като Кистран е мирна планета. Затова й допадна да се занимава с някакво хоби за известно време, но този период отмина бързо. Повече време посвети на това да опознае хората в обкръжението си и да помогне в създаването на Центъра за посетители. С други думи, Далден, тя беше активна в това, което й доставяше удоволствие. Всеки има нужда да върши нещо.

— Моята другарка в живота ще има с какво да се занимава.

— Но няма да е достатъчно, ако те познавам добре, а аз те познавам — предупреди го Марта. — Тя има нужда да строи неща, които са полезни. Това е нещото, което обича да върши и се справя дяволски добре с него. Нейните умения биха могли да са полезни за хората ти, тъй като тя може да създаде неща, непознати за твоя вид. Като това например.

Британи беше доста впечатлена от речта на Марта, затова малко се шокира, когато това, което бе измайсторила на кораба, изведнъж се появи пред нея. Никой не го внесе, нямаше го и изведнъж се оказа пред тях.

— Между другото, Британи, момичето ми — сега Марта използваше самодоволният си тон, — ако това е илюзия, вероятно не би било добра идея да седнеш на него или да го изместиш на балкона, където би било перфектното му място, за да се насладите на гледката. От друга страна, ако искаш да седнеш на него, вероятно трябва да приемеш истината, че току-що съм го трансферирала, а? Както, между другото, направих и с всичките ти вещи, които сега са в гардероба на Далден.

— Моите вещи ли? — объркано попита Британи. — Хората ти не ми оставиха никакво време да си събера багаж.

— Вещите ти не бяха нужни на борда на кораба. Корт II с помощта на съквартирантката ти събра всичките ти вещи. Не взехме единствено ръждивата ти кофа. Нямаше смисъл да я взимаме, тъй като в нашия свят няма дори еквивалент на горивото ви.

— Всичките ми вещи ли?

— Да, не че ще имаш голяма полза от собствените си дрехи, но предполагам, че ще успееш да убедиш здравеняка да ти позволи да ги носиш, когато сте насаме.

Британи реши да подмине това, че трябва да го „убеди“. Тя забеляза две врати на единствената стена без прозорци в стаята. Едната бе тази, през която бяха влезли и водеше към стълбището. Сега се придвижи към втората врата. Тя водеше към стая, по-голяма от спалнята й у дома, пълна със странни закачалки, на които висяха дрехи, окачени по такъв начин, че от пръв поглед можеше да видиш всяка една. И точно там, в единия край на стаята бяха претъпканите й куфари и картонени кутии, които двете с Джан бяха прибрали, ако им потрябват по Коледа. Кутиите бяха препълнени догоре и тя можеше да види всичките си вещи. Дори инструментите й бяха тук!

В стаята нямаше прозорци и все пак бе добре осветена. Наложи й се да огледа старателно цялата стая, за да открие източника на светлината — малка дървена кутия близо до мястото, където бяха наредени ботушите на Далден и където бяха окачени коланите му. Сега, като се замислеше, имаше подобни източници на светлина и в стаята на Далден, бяха в същите дървени кутии между прозорците. Тази кутия бе отворена и от нея буквално бликаше светлина.

Тя се протегна и наведе към нея, за да види какво има вътре. Там лежеше малък син камък с размерите на сребърен долар, едно самотно камъче със загладени ръбове, което обаче не бе точно кръгло, а по-скоро с овална форма. Тя приближи ръката си към него, но не почувства никаква топлина, каквато би трябвало да има, щом от там се излъчва тази силна светлина. Приближи все повече и повече, но пак не усети топлина.

Отне й няколко мига, но тя най-после се реши да го докосне, а след това и да го вземе в ръка. Камъчето бе студено и почти безтегловно, толкова леко бе в ръката й.

Тя бе очарована и искаше да го разгледа на дневна светлина, за да открие това, което сега не можеше да види само като го обръщаше в ръка. Трябваше да има нещо. Вероятно батерия, която захранва тази светлина.

Тя го взе със себе си, когато се върна в спалнята. Люлеещият стол вече не бе там, където го бе видяла преди минути, огледа се наоколо и забеляза, че завесите пред единия прозорец са отворени и там, на балкона, Далден бе преместил стола й. Освен това, той бе навън и бе седнал на него. Британи изскърца със зъби. Очевидно истинския стол си е бил там още преди да дойдат. „Трансфер друг път“, каза си тя наум.

Реши, че по-късно ще се огледа за камерите и оборудването, което им позволяваше да създадат тази илюзия. В момента бе по-заинтересована от Гаалският камък в ръката си. Тя тръгна към балкона, за да отиде при Далден, където бе по-светло. Беше на десет крачки от голямата арка, когато незнайно откъде изскочи котка, която се приземи на балкона. Инерцията повлече животното и то се плъзна по пода, спирайки пред краката й. Точно в същия миг Британи се строполи на пода, губейки съзнание. Това бе разбираемо, все пак котката бе голяма колкото самата нея.