Джоана Линдзи
Сърцето на воина (10)

Глава 9

— Полудявам, като видя тези боклуци в местния вестник. Имам предвид, очакваш да ги видиш на таблото в супермаркета, но…

— Какви боклуци? — попита Британи със студена сода в ръка, докато затваряше хладилника.

Съквартирантката й седеше на малката им кухненска масичка с чаша кафе и парче кейк пред себе си, макар да бе късният следобед. Разбира се, Джан бе станала едва преди час, тъй като бе спала до късно след лудата нощ, прекарана навън със сегашното й гадже. До нея на масата лежаха няколко вестника, които чакаха да бъдат прочетени, а един бе отворен в ръката й.

— И то на втора страница, представи си — добави Джан, поглеждайки към Британи. — Това е просто смешно.

Тъй като Джан не се засмя, Британи прие, че думите й са по-скоро саркастични.

— Какъв боклук? — попита тя отново.

— Още една снимка на НЛО.

Британи извъртя очи, излизайки от кухнята. Джан извика след нея.

— Не, наистина. Трима човека от Сийвю се кълнат, че са го видели. Чудя се колко ли време ще продължи това.

Британи се върна и седна пред Джан.

— Някои хора всъщност приемат това много сериозно — посочи тя.

— Ние не.

— Не, но разбирам защо от местния вестник са побързали да пишат за това, че някой е видял нещо необичайно. Това е първият път, в който забелязват НЛО в нашия район и няма как да не бъде предмет на интерес, въпреки че е много вероятно това да е още един странно изглеждащ правителствен самолет, който е извършвал тестов полет през деня. Освен това, погледни какво стои зад инициалите на НЛО. „Неидентифициран“, което ще рече, че е нещо, което не може да бъде определено, и ако зелените човечета решат да ни дойдат на гости, едва ли ще разпознаем корабите им или ще знаем как да ги наречем.

Сега бе ред на Джан да извърти очи.

— Прекалено мекушава си, Брит. И между другото, люспести са, тези въображаеми човечета винаги са люспести.

— Не, всъщност предполагам, че са невидими, и никой няма да повярва за съществуването им, както и никой не би повярвал на думите на някой пияница. Репортерите, пишещи за новинарската колонка, имат за източници добри, уважавани хора, които наистина вярват, че са видели именно НЛО.

— Или просто лъжат, за да се окажат под светлините на прожекторите — контрира я Джан, загледана във вестника.

Британи се предаде със смях. Приятелката й бе от онези твърдоглави индивиди, които ще държат на мнението си до самия край, дори по време на спора да заподозрат, че грешат. Британи, от своя страна, обичаше подобни дискусии и никога не се оставяше те да развалят настроението й. Тя беше от хората, които невинаги държат да са прави през цялото време. Предпочиташе да свие рамене, да се съгласи и да мине на следващата тема, вместо да спори и да се ядосва за нищо.

Все още бе в унило настроение, когато влезе в кухнята, и бе бясна на прекрасния чужденец, който срещна преди няколко часа и който нямаше достойнството да се сбогува с нея, преди да изчезне. Да разкаже на Джан за случилото се щеше да подобри настроението й, макар и за кратко.

С три години разлика в годините, Джан бе по-младата, на двадесет и пет. Двете на мига си бяха паснали, когато Джан отговори на обявата за съквартирантка, която бе пуснала Британи, скоро след като се премести в апартамента с две спални. Британи можеше и сама да си позволи да плаща за апартамента, но деленето на разходите щеше по-бързо да я доближи до мечтаният от нея дом, а и тя не бе самотница и обичаше около нея да има хора, някой, с който да разговаря, когато има нужда, или някой, който да я остави сама, ако реши, че й трябва усамотение.

Но днес знаеше, че няма да е добра компания. Затова бе решила този път, вместо да споделя, да отиде в стаята си, да легне на леглото и да си поблъска главата над това, какво е можела да каже, за да го накара да се заинтересува от нея достатъчно дълго, че да поиска телефонният й номер.

Но Джан привлече вниманието й, като прошепна.

— Исусе! — И в следващия миг: — О, Исусе, не мога да повярвам!

Британи бързо се върна, заставайки на вратата, която разделяше кухнята и миниатюрната стая за пране с хола.

— Какво пък сега?

— Вчера едва не сме умрели и дори не сме разбрали за това! — изписука Джан.

— Моля?

Джан остави вестника и погледна с разширени очи към Британи. Цялата бе пребледняла.

— Мислех, че когато към земята се зададе метеор, разбираме за това месеци преди да навлезе в атмосферата ни, не е ли така? Чула ли си нещо за този?

Британи се намръщи.

— Над нас е прелетял метеор?

— Не е прелетял, последно е бил засечен над Пасифика, бил е вече в атмосферата ни, когато са го забелязали и след миг е изчезнал.

— Значи не е имало никаква опасност.

— Ти луда ли си? Казват, че по размер бил колкото футболно игрище. Ако това нещо се бе ударило във водата, вместо да се разпадне и да изгори в атмосферата, приливната вълна щеше да е толкова голяма, че да залее съседният щат.

— Но очевидно не се е ударила в повърхността на водата.

— Не, но това е без значение. От значение е факта, че никой не е видял, че се задава.

— Този метеор с размерите на футболно игрище в космоса е голям колкото прашинка, Джан. От обсерваторията няма как да засекат нещо толкова малко.

— И все пак не ми харесва, че чуваме за това ден, след като се е случило — намусено заяви Джан.

На Британи също не й харесваше, но тя бе достатъчно прагматична, че нещо такова да й се отрази.

— Ако се е приближавало толкова бързо, колкото казваш, значи е нямало как да го забележат, докато не дойде тук, а тогава нямаше да можем да направим каквото и да е било, за да го спрем. Метеори падат постоянно от небето, някои стигат до повърхността, но повечето изгарят. Трябва да се радваме, че не са с размерите на комета и да приемем случилото се като потвърждение, че все още не ни е дошло времето да си отидем от този свят.

— Това фермерска философия ли е?

Британи се ухили.

— Не, просто старовремско приемане на понятието съдба.

Джан изсумтя.

— Предпочитам сама да определям съдбата си, много благодаря, което ми дава опцията, като видя, че към мен се задава метеор, да хукна да бягам към най-близкият хълм.

На езика на Британи й бе да каже на Джан по-добре да се върне в училище и да измисли как да направят телескопите по-добри, но предпочете да се върне към самосъжаляването си, затова тръгна отново назад към спалнята си. Още не бе затворила вратата, когато откъм кухнята отново се чу удивено възклицание. Британи поклати глава. Зачуди се какво ли може да е толкова важно, че да измести новината за метеора, но реши, че може да почака до по-късно, за да разбере.

Но само след минута вече отиваше към кухнята, въпреки първоначалното си решение. Понякога любопитството можеше да накара човек да загърби решенията си, а тя понякога имаше свръхразвито въображение, което само подклаждаше любопитството й. Започна да мисли, че виковете на Джан не са предизвикани от новини или статии във вестника и затова дори притича последните метри до кухнята, за да се увери, че приятелката й е добре.

Тя не беше. Джан беше просната на масичката, кафето й се бе разляло, кейка стоеше натрошен точно до главата й, а вестника се бе разпръснал на пода до стола й. А зад нея стоеше той. Невероятно. Прекрасният чужденец с огромните мускули бе в кухнята й? Той изглеждаше раздразнен и същевременно леко объркан, ако това беше възможно, и гледаше надолу към Джан.

— Какво направи, да не я изплаши до смърт?

Той не бе забелязал, че Британи е на вратата. Сега погледна към нея и сякаш се отпусна, дори тя не бе особено сигурна, но май въздъхна облекчено.

— Не можа да понесе да ме гледа — заяви той.

— Не това имах предвид… о, забрави. Помогни ми да я отнесем в леглото й.

Не бе нужна никаква помощ. Той вдигна Джан с такава лекота, все едно вдига чашата си за кафе и просто зачака Британи да му покаже къде да я отнесе, което и тя направи. След няколко секунди стоеше и гледаше изпадналата в безсъзнание Джан да лежи на леглото си, и нямаше никаква идея какво да направи, за да я свести. Нямаше никакъв опит в подобни неща.

Тя въздъхна.

— Не съм сигурна, че в шкафчето с лекарства имаме нещо, което може да свести припаднал човек.

— Казаха ми, че тя ще се оправи.

— Казаха ти? — попита тя. — Или това е твоят начин да си кажеш мнението? О, няма значение — добави тя, осъзнавайки, че и първият път, когато се запознаха, пак бе говорила небивалици.

Тя му махна с ръка да излезе от стаята на Джан и го последва в дневната, която обединяваше двете спални, и му посочи да седне на дивана. Той стори това, което му бе наредено, макар да бе много внимателен, докато сядаше, сякаш се боеше да не го счупи. Като се замисли, осъзна, че някоя пружина от канапето може да подскочи изпод масивното му двуметрово мъжко тегло. Той наистина беше грамаден. И макар дневната им да бе доста обширна като компенсация към останалите малки стаи в апартамента, когато той беше вътре, стаята изглеждаше много по-малка.

Британи все още бе леко шокирана, че го вижда в дома си, след като бе сигурна, че никога вече няма да го види. Фактът, че Джан все още седеше на масата, която отиде в кухнята, показваше, че не тя го е пуснала да влезе, така че нищо чудно, че е припаднала, щом го е видяла. Изведнъж се почувства леко раздразнена, че той бе нахълтал просто така в дома им.

— Във вашата държава нормално ли е да влизате в нечий дом, без да почукате? — попита тя. — Има закон срещу това, което стори току-що, но май никой не си е направил труда да ти го каже.

Той не й отговори веднага. Тя се бе преоблякла в шорти и тениска, когато се прибра у дома, но той все още бе облечен така, както и в мола, и все още носеше това радио, този преводач, или там каквото беше, закачено на колана му, и миниатюрната слушалка все още бе в ухото му.

— Почуках — каза той. — Но никой не ми отвори.

Трудно й беше да го повярва. С големи ръце като неговите, дори да почукаше леко, вероятно щяха да го чуят пред две преки.

Затова тя погледна към него, повдигайки едната си вежда.

— А не се ли замисли, че може би не сме у дома?

Още една пауза, преди да отговори.

— Знаех, че си у дома.

Добре, вероятно ги бе чул да говорят през вратата, но тогава, как за бога, не бяха чули почукването му? Може би не го е чула, защото затвори вратата на стаята си, но Джан би трябвало да го чуе. И какво стоеше и мислеше за глупости, след като той бе тук? Все още не можеше да повярва. Бе успял да я проследи, но нямаше представа как го е направил.

Тя веднага реши да го попита.

— Как ме намери, като номера ми не е в телефонния указател?

Отново последва тишина, преди да отговори.

— Имам си източници.

— Без майтап — съгласи се тя. — Толкова за това, че мислех, че имаш нужда от частен детектив, щом имаш достъп до подобна информация, до която имат достъп само полицията, властите или посланиците… о, това е, нали? Ти си посланик на някоя чуждестранна държава и използваш техните информационни средства, за да пресечеш червената линия?

— Защо трябва да пресичам червена линия? — попита недоумяващо той.

От слушалката на ухото му прозвучаха някакви звуци. Той бе отговорил на мига, и то инстинктивно, без да получи наставления от съветника си. На Британи й се прииска да се засмее, но след като го видя как потръпва, заслушан в гласа излизащ от слушалката, реши да се въздържи. Горкото сладурче. За него бе доста трудно да привикне с новия, непознат за него език, а преводача му явно не бе от най-търпеливите.

— Какво ще кажеш да си поговорим без помощта на твоя хиперактивен приятел? — предложи тя, сочейки към радиоприемника, закачен до бедрото му.

Той я дари с блестяща усмивка, махна слушалката от ухото си и небрежно я пусна да падне, карайки я да увисне на кабела си до бедрото му. Явно за него това бе достатъчно да не чува какво говори преводача му. Британи бегло забеляза какво бе направил, защото се чувстваше като зашеметена от сияйната му усмивка.

— Така е по-лесно — каза той. — Ще се оправя и сам.

— Това за мен ли беше или за приятеля ти? — успя да го попита тя.

— За приятеля ми. Тя се тревожи прекалено много за мен.

Думите му напълно я отрезвиха.

— Тя ли?

— Тя е компютър.

Британи примигна.

— Шегуваш ли се?

— Защо мислиш така?

Тя се засмя. Наистина й стана забавно.

— Може би, защото компютрите нямат емоции и по тази причина няма как да се тревожат. И така, какво те води тук?

— Имам нужда от теб.

Думите му едва не я разтопиха. Прииска й се да прескочи масичката за кафе между тях и да се намърда в скута му. Пеперудите, пърхащи в стомаха й, току-що напълно полудяха.

Никой не й се бе случвало да се възбуди толкова бързо и толкова силно, и то само от четири кратки думи.