Джоана Линдзи
Сърцето на воина (29)

Глава 28

Той намери Британи свита на топка на пода в спалнята му на борда на кораба Андровия. Гърбът й бе облегнат на стената, лицето бе притиснато към коленете, а дългата й червена коса я обгръщаше като наметало. Тя не погледна към него, когато вратата се отвори, а след това се затвори след него. Седеше неподвижно и издаваше тревожни звуци.

Далден почувства стягане в гърдите. Нейната болка не бе физическа, а психическа, и той не знаеше какво може да направи.

Марта го бе предупредила, че шока от Трансфера бе поставил Британи в състояние, в което тя отказваше да повярва на каквото и да е било. Обикновено преди Трансфер предупреждаваха хората какво предстои и те бяха запознати с молекулярната трансферация, знаеха какво ще се случи и се подготвяха психически за това. И дори да не знаеха в детайли какво и как точно ще се случи, те поне бяха запознати с факта, че с едно мигване ще се озоват на съвсем друго място. Това бе нещо, което бе познато на почти всички планети във вселената, освен на тази неизследвана планета.

— Британи.

Тя погледна стреснато нагоре, а огромните й зелени очи бяха изпълнени със страх и объркване. След секунда скочи на крака и хукна към него, вкопчвайки се в гърдите му. С тих глас тя му каза:

— Започвах да мисля, че не си истински, че и ти си бил просто сън. Истински си, нали? Кажи ми, че си истински!

— Истински съм, керима.

— Нали няма отново да изчезнеш? — попита го тя тревожно.

— Никога няма да си далеч от мен, никога. Няма да го позволя.

Това я успокои. Отдръпна се леко назад, колкото да погледне в очите му, сякаш се опитваше в тях да намери отговорите на всички въпроси, които я измъчваха. Не откри отговори, но очевидно откри успокоението, от което се нуждаеше. Тя се отдръпна от него, опитвайки да обуздае страха си, макар все още да бе доста объркана.

— Имаш доста да обясняваш.

— Знам — каза той.

— Може да започнеш с това да ми кажеш къде съм и как се озовах тук.

— Марта вече ти е казала…

— Дори не смей да ми говориш същите небивалици, които ми наприказва тя! Всичко е било сън и аз просто току-що съм се събудила, нали? Няма да се хвана на това. Как съм се озовала тук и кога? Миналата нощ? Всичко, което се случи в кметството всъщност не се е случило, не си се бил срещу Джоран с меч, не си бил ранен, не, разбира се, че не си. Няма никакъв разрез на корема ти.

Тя се вгледа в тялото му, смятайки, че току-що е доказала теорията си.

— Разреза беше там, но сега го няма — насили се да й каже той. — Това е едно от невероятните неща, които може да прави Медитеха, бях трансфериран направо в него.

— Далден, да не си побъркан? Нали наистина не вярваш в тези глупости?

Той се усмихна, зарадван от загрижеността й.

— Беше ти казано, че щом завършим задачата си, ще ти обясним някои неща. Време е да ти отговоря.

— Тогава започни, като ми кажеш истината, защото няма да се вържа на всичките тези глупости. Може да започнеш с това къде се намираме.

— В моята спалня на борда на Андровия.

— На борда на кораб ли сме? Спалня без легло или баня? Да бе, да.

В този случай бе много по-лесно да й покаже, вместо да й обяснява. Той хвана ръката й, отведе я до санитарната стена и натисна бутона. Стените моментално се раздвижиха, образувайки малка стая около тях, показа се тоалетна и мивка, а в единия от ъглите се появи нещо като кръгла душкабина, издигаща се от пода до тавана, появи се голяма вана и различни други удобства, като вход към голям дрешник. На един панел избра светлосиня туника и тя се появи на мига пред него.

Докато тя гледаше изумена това, което се бе случило, той натисна отново бутона на стената и всичко, което се бе показало пред нея преди миг, отново изчезна. Тогава той я отведе до друга стена на стаята. Когато натисна бутона на нея, се появиха нови стени, от пода се издигна платформа, образуваща тясно легло, което щеше да се приспособи и уголеми по размерите на човека или хората, които легнат на него. След повторно натискане на копчето леглото отново изчезна.

— Тук се чувствам като в затвор, по тази причина оставям всичко това скрито, докато не ми потрябва. Казвали са ми, че е проектирано така, че да прави стаите да изглеждат по-големи, отколкото са в действителност.

— Вече схванах — каза тя, като го погледна. — Това е филмово студио, нали? Всичко е декор, нищо не е истинско, нали?

Той въздъхна. Знаеше, че няма да му е лесно, но не бе подозирал, че почти ще е невъзможно.

— Търсиш някакъв отговор, защото отказваш да прозреш истината — заяви й той.

— Покажи ми ДОКАЗАТЕЛСТВО! — ядосано заяви тя. — Ако това не е студио, което прилича на кораб, покажи ми какво има извън него.

— Тази стая няма прозорци.

— Поправка — чу се гласа на Марта през интеркома, монтиран на една от стените. — Като знам колко мразиш да ти се напомня на борда на какъв кораб пътуваш, Далден, просто никога до сега не съм ти показвала прозорците.

Стените отново се раздвижиха, този път под контрола на Марта, разкривайки огромна редица прозорци. Зад тях се виждаше само вода и една самотна рибка, която лениво плуваше на близо.

— Подводница? — каза изненадано Британи, преди да добави подозрително: — Или просто голям резервоар с вода. Нима наричаш това доказателство?

Далден изръмжа вбесено. Марта се изкиска.

— Предай се, хлапе. Тя не иска доказателство. Вече е напълно наясно с какво си има работа, просто отказва да го приеме и каквото и да й кажеш, няма да промени мнението си.

— Защото извънземните са просто измислица, не можете да ме накарате да повярвам, че съм на НЛО — изкрещя тя, след това застана пред Далден и удари с длан гърдите му. — Виж се, ти си от плът и кръв, имаш всичките съставни части на човешкото същество и са с точния брой, въпреки че си истински гигант. Няма нищо извънземно в теб!

— Доволен съм да чуя, че мислиш така — отвърна той. — Това име, с което наричате хората извън вашия свят, е малко по-търпимо от имената, с които съм свикнал да ме наричат.

— Той визира името варварин — обади се Марта. — Така останалата част от цивилизованата вселена нарича хората от неговата планета, и то не заради начина, по който изглеждат хората там, нито дрехите, дори нито това, че все още се бият с мечове. Това е цялостният им облик, примитивните им закони, твърдоглавието им да почитат традиции, които са крайно остарели.

— Не помагаш, Марта — възкликна Далден.

— Просто казвам истината, воине. Защо да се сблъскваме отново в тази каменна стена, която е нейното неверие? Освен това, нейната идея за извънземни е невероятно комична. Според хората тук извънземните не са хуманоиди и затова за нея е невъзможно да възприеме, че не си от нейния свят. Ако изглеждаше като Морилианите, с техните огромни глави, които побират невероятните им мозъци, тя нямаше да има никакъв проблем да те посочи и да каже, че си извънземен.

Британи не я слушаше. Тя бе стиснала главата си с две ръце и говореше на себе си:

— Трябва да има логично обяснение за това. Трябва да има.

Далден се приближи до нея и я прегърна.

— Керима, тревогата ти ме наранява. Какво да сторя, за да те успокоя?

Тя се облегна на него, за да приеме успокоението, което й предлагаше.

— Просто ми кажи, че имаш дяволски добра причина да ме лъжеш.

— Това е нож с две остриета — заяви Марта, използвайки своя тон, който казваше „дразниш ме“.

Британи се завъртя, търсейки откъде идва гласа на Марта, тъй като Далден вече не носеше комуникатора си.

— Аудио-визуалния монитор на стената — посочи той с въздишка. — Тя контролира кораба, по тази причина има очи и уши дори във всяка стая.

Британи застана пред монитора на стената и се загледа в черния екран.

— Покажи ми се. Искам да видя жената, което иска да ме накара да повярвам, че се намирам на извънземен кораб.

— Ще направя нещо по-добро от това — заяви Марта.

Далден се вкамени, но преди да успее да предупреди Марта, Британи бе трансферирана извън стаята. Той се обърна, знаейки много добре къде бе отведена любимата му и знаеше, че няма да успее да стигне там преди нея, за да й спести още един шок.