Джоана Линдзи
Сърцето на воина (45)

Глава 44

— Къде отива той? — попита Британи, щом Далден скочи на крака и напусна сградата.

— Вероятно да убие нещо. Воините обикновено го правят, щом са разстроени.

— Да убие нещо?

— Не изглеждай толкова ужасена. Шегувам се. Но ти, моето момиче, трябва да започнеш да виждаш всичко това от неговата гледна точка. Всеки път, щом ти покажем нещо, ти го отричаш. Всеки път, щом измислиш някое от твоите извинения, ти му заявяваш, че не е истински. Как смяташ се чувства той?

— Ако са промили мозъка му и той наистина вярва във всичко това, вероятно е много разстроен, но вината за това е твоя, не моя. А ако е наистина добър актьор, играещ роля, ще предположа, че е ядосан, задето не може да ме заблуди. Но ако вие, хора, просто разберете, че никога няма да повярвам, че сте ме довели в друга звездна система, то двамата с него няма да трябва да страдаме от нещо, което не би трябвало да чувстваме.

От конзолата прозвуча въздишка.

— Наистина ли искаш да си отидеш у дома и да не го видиш никога повече? Не че той ще го позволи, но така ли смяташ, че трябва да свърши всичко?

— Защо трябва да ни разделяте? Просто признайте истината и аз ще се съглася, че всичко това е било направено за добро, и ние двамата ще си останем заедно — толкова ли е трудно?

— Жените в тази част на света живеят тук със своите мъже, няма друг начин. За да си с него, трябва да живееш тук, в неговия свят.

— О, разбрах. Нищо досега не сработи, затова ще се опитате да го използвате срещу мен? Емоционална атака? Ако не се влюбя в него, го губя, така ли?

— Кръвното ти налягане се покачва, хлапе.

— Кръвното ми налягане си е много добре.

— Изумително е как вие, хуманоидите, можете сами да се разстройвате без никаква външна намеса, освен факта, че сте самотни. Сърцето ми кърви, като те гледам как се бориш с всички тези противоречиви емоции.

— Съдейки по това, което си ми казвала, ти нямаш сърце, което да кърви.

— Изгарят ми платки тогава, все същото е.

Британи издаде отвратен звук и обърна гръб на вратата, през която бе излязъл Далден. Не знаеше защо продължава да говори или по-скоро да спори с Марта. Жената даваше ново значение на думата упорит. Държеше на теорията си и Британи започваше да подозира, че точно тя е мозъка на този проект.

Като се замисли, Далден никога не бе опитвал да я убеди в каквото и да е било. Той просто бе там, грижеше се за нея и я утешаваше, за да я разсея, да държи ума й далеч от хаотичните мисли, които не й даваха мира. И ако сега това се променеше, подозираше, че ще полудее за по-малко от месец.

Чак сега, тя забеляза, че „праисторическото чудовище“ все още е в стаята. Господи, беше огромно, почти колкото кон. Но знаеше, че генетичните изменения биха могли да накарат живо същество да удвои размера си.

Дали можеха да повторят процедурата? И отново? И отново? Докато резултатите не доведат до същество с тези размери? То бе красиво, гладко, пропорционално и вероятно щеше да е благодарно, ако няма хлъзгави подове, които да му вгорчават живота.

Иронията в това бе, че тя наистина харесваше котки. Когато бе малка, бе имала няколко домашни любимеца. Дори, когато взе първия си апартамент, си бе взела котка, която обаче избяга през вратата един ден и така и не се завърна. След това се оказа, че Джан е алергична към котки и това бе причината повече да не си вземе любимец. Но бе решила да си направи цяла менажерия, веднага щом построи собствения си дом, за да има място, където да ги държи. Но това тук не бе нормално. Вероятно бе изрод, роден след експерименти. И тези зъби…

— Сега вече се държиш глупаво. — Отбеляза Марта, виждайки как Британи внимателно отстъпва назад, далеч от котката. — Ако имаше и миниатюрна вероятност това животно да е опасно за живота ти, Далден никога нямаше да те остави сама с него.

Това бе самата истина. Бе станало ясно, че той държи изключително много на безопасността й. Затова реши, че няма да е проблем да игнорира звяра.

Без значение как бе създадено, очевидно бе домашен любимец, както твърдяха.

Но след това Марта добави:

— Има повече от един фембеър, обикалящ из палата. Тедра и Чалън ги развъждат, тъй че ще се срещнеш с още от тях. Опитай се да не хукваш в противоположната посока, ако попаднеш на някой.

— Защо? — тревожно попита Британи. — Ще ме нападнат ли?

Марта се изкиска.

— Не, просто не искам останалите да разберат каква страхливка си.

Британи замръзна.

— Вече с обидите ли ще започваме?

— Какво, да не лъжа? — изпухтя Марта. — Ужасяваш се да се изправиш пред истината, което е доста глупаво, ако питаш мен. Това е един прекрасен свят. Варварски, да, но си има и своите добри страни.

Британи се отпусна. Беше типично за Марта да я жегне, само за да я накара да изслуша още някоя от нейните истории за „отваряне на очите“. Вече би трябвало да й е свикнала.

— Назови само една и не започвай отново с чистия въздух, защото такъв може да се намери на всяка планина.

— Ами какво ще кажеш за умерения климат на планетата? Тук няма сезони като при вас. Климатът на цялата планета си е един и същ през цялата година. На юг е малко по-топло, на север е малко по-студено, но нищо екстремно.

— Все едно у дома няма такива температурни зони — изсумтя Британи.

— Тук болестите са нещо непознато. Голяма част от това е благодарение на чистия въздух, който не желаеш да споменавам — сухо заяви Марта.

Британи щеше да бъде удивена, ако наистина бе така.

— Заради въздуха ли?

— Не знам — призна си Марта. — Никога не съм го анализирала. Със същата лекота може да е и заради Ша-Ка’анските гени. Но няма нужда да се тревожиш. В палата има Медитех, ако се разболееш от нещо.

— Дяволски добре знам, че това нещо не е истинско. Жалко, че не хванах настинка или грип, за да докажа най-после, че тази машинария е само ваша измишльотина.

— Мога да ти поръчам някой вирус, с който да те заразим. Но ще отнеме няколко седмици да го доставят.

— Умно, наистина умно. Досега само си хабиш дъха, Марта.

— Какъв дъх? Компютрите нямаме дъх!

— Знаеш какво имам предвид.

— Добре, нека тогава поговорим за верността.

— Моля?

— Вероятно ще го намериш за интересно. Когато воин си вземе другарка в живота, той й остава верен до края на дните си. И аз самата го намирах за уникално в началото, тъй като това не може да се каже за много култури, включително и твоята.

— Нима обичат толкова силно?

От конзолата прозвуча имитация на смях.

— Забравяш, че според тях те не са способни да изпитват любов.

— Ти каза, че някои изпитват.

— Някои, да, и все пак, всички воини, които имат другарки в живота, са им верни. Всичко идва по-скоро от защитническата им природа. Те приемат своя дълг напълно сериозно, затова не само гледат да защитят от физическо нараняване половинката си, но и да й спестят емоционален дистрес. И от страха. Колко пъти Далден ти е казвал, че ще направи така, че да не се страхуваш?

— Сякаш това е нещо, което би могъл да контролира — изсумтя Британи.

— Не се самозалъгвай. Той може и ще ти помогне да се изправиш пред страховете си и да ги превъзмогнеш по един или друг начин. Методите му може да не ти се сторят нормални, но ще са ефективни. Воините твърдо вярват, че човек трябва да се учи, като му се дава пример. Да видиш нещо нагледно е много по-ефективно от всякакви думи. Ето защо философията за наказанията действа толкова добре тук.

— Да не би най-после да реши да обсъждаме законите наоколо?

— Не, просто реших, че малкото допълнителна информация, която ти давам, не ти помага особено и вероятно това е част от проблема. Не си имала време да асимилираш всичко това, което научи. Освен това знаеш най-базисната информация, която ще ти помага да не се забъркваш в неприятности. Никакви панталони, те обиждат воините. Никога не излизай сама без ескорт или без да носиш наметалото с цветовете на този дом, за да знаят всички кой е твоят защитник. Уважавай останалите воини и се подчинявай на твоя. Виждаш ли? Много е просто.

— И наричаш това закони?

— Е, всъщност — Марта отново се разсмя, — не ги наричам така, но те, да. Правила може би е по-подходящия израз. Тук няма такива закони, с които си свикнала, тъй като няма престъпност. Кражбата тук е по-скоро спорт. Размяна на разни неща. Ако нещо или някой бива откраднат, те просто го купуват, крадат си го обратно или се радват, че вече не е тяхно притежание.

— Значи нищо не се краде, със знанието, че ще го задържи? Тогава защо си правят труда.

— Както казах, за тях е нещо като спорт, забавляват се с това. Освен това, тук не може да се случи убийство. Етиката на воина не може да допусне подобно нещо. Ако някой бъде предизвикан на двубой, може да има смъртен случай, но това се случва много рядко. В повечето случаи победеният изтърпява унижението да служи на победителя. И за това те имат собствени правила. Всички спорове се отнасят към шодана, който решава всичко. Но стига с това, доста ме отклони от мислите ми.

— Нима е възможно? При теб?

— Ау, днес сме малко саркастични, а?

— Имам добър учител.

— Нямам его, което да поласкаеш, кукло, но все пак оценявам усилията ти. Сега нека се върнем на темата, която беше жените. Жените са отговорност на техния защитник, бил той баща, другар в живота или шодан. Без защитник, те могат да бъдат поискани от всеки воин, а поисканата жена не е толкова желана позиция, колкото свободната жена със защитник.

Британи изсумтя, чувайки това.

— Защо? И защо чак сега за пръв път чувам за това?

Марта се постара тона й да прозвучи безгрижно.

— Не е споменато, защото не е нещо, за което ти трябва да се тревожиш, или поне, докато не спазваш простите правила, които ти изтъкнах преди минута. Колкото до „нежелания“ статус, вероятно защото се доближава прекалено много до робството. Поисканата жена може да бъде продадена или с нея да не се държат както подобава и правата им са толкова малко, че може да се счита, че са робини. Повечето жени наоколо биха предпочели да бъдат свободни.

— Свободни? Каква свобода е това да не можеш да излизаш, без някой да те води за ръчичка като дете?

— Малко сме агресивни, а?

— Дяволски си права. Много добре знаеш, че няма да мога да приема това, след като там, откъдето идвам, съм имала пълна свобода на избора.

— И Тедра беше така, но се адаптира без особени проблеми. И ти ще свикнеш. Просто трябва да мислиш рационално и да видиш логиката зад всички тези мерки за безопасност. И се кълна, че повече няма да ти давам никаква информация. Започни да отправяш въпросите си към Далден. Отговорите, които ще ти даде той, ще ти помогнат да го разбереш по-добре. Всичко хубаво, кукло.

— Чакай! Марта? — Никакъв отговор, а фембеърът бе все още там, гледайки я с тези свои огромни сини очи. — Махай се, коте. Махай се, къш.

Животното не се махна, но вдигна глава, погледна назад и се ослуша, сякаш чу, че някой го вика. Тя не чу нищо, но животните имаха много по-добър слух от хората. То скочи толкова бързо, че се пързулна по лъскавия под, след това успя да запази равновесие и притича към балкона, скачайки от него и изчезвайки по същия начин, по който бе дошло.

Британи въздъхна облекчено, а през това време Марта се смееше в контролната си зала.