Джоана Линдзи
Сърцето на воина (40)

Глава 39

Британи започна да се успокоява, докато пътуваха към Ша-Ка-Ра, родният дом на Далден. Вече не й показваха нови неща, защото вероятно бяха разбрали, че така просто хабят време и усилия. Това вероятно обяснение на поведението им бе доста зле скалъпено, но тя не се интересуваше.

Освен сградата, от която току-що бяха излезли, тук не се виждаха никакви други постройки, а хълма пред тях бе достатъчно голям и достатъчно близко, за да закрие всяка вероятна гледка. Освен това хълмът можеше да е илюзия, тъй като не й позволиха да се приближи достатъчно, че да се увери сама.

Имаше три превозни средства, които бързо се напълниха с хора.

Наричаха ги Аеробуси. Може би бяха подобрени обикновени автобуси. Бяха махнали гумите им, и отдолу изглеждаха напълно плоски, освен това бяха два пъти по-широки от обикновените автобуси и изглеждаха наистина странно.

В предната част, където стоеше шофьора, имаше няколко удобни седалки, а отзад беше напълно празно. Британи беше научила, че по-често се използват за извозване на различни стоки из цялата планета, и като цяло се смятаха за напълно невидими, тъй като обикновено пилотите ги пилотирали високо над земята, така че никой на повърхността да не ги вижда. Аеробусите се управляваха от хора, които ги пилотираха, гледайки през голям монитор на мястото на предното стъкло. Нямаше никакви прозорци — нито отпред, нито отстрани, това било направено специално за случаите, в които се превозват воините, които не обичат новите технологии, и така няма как да видят, че наистина летят във въздуха. Освен това, нямаше и никакви звуци, не се чуваше, нито се усещаше нещо, когато машината се вдигаше от земята и започваше да се движи. Едва се чуваше тихичко съскане. Площадките за кацане на тези аеробуси се наричаха станции и на голямо разстояние от всеки голям град имаше по една такава станция, отново с цел да не се напомня на населението за съществуването им. Преди да стигнат до тяхната станция, Британи не бе разбрала какво точно имаха предвид.

Гледки. Невероятни, спиращи дъха панорамни гледки. Станцията се намираше в подножието на планина на име Раик, чийто върхове бяха покрити с лед, въпреки, че климата тук бе субтропичен. Пред тях се простираха необятни поля, засети със зърнени култури и зеленчуци. На известно разстояние се виждаха и гори с дървета, оцветени в червено, зелено, жълто, синьо… синьо ли? и всички нюанси между тях. Тя забеляза голяма лилавееща сянка, която вероятно бе друга планина, но бе прекалено далече, за да прецени правилно. Видя и поляна с диви цветя, в средата на която имаше прекрасно езеро.

Нямаше телефонни стълбове, никакви пътища, само отъпкани пътеки, никакви сгради или самолети, прелитащи над главите им, закривайки прекрасното небе. А въздуха бе невероятно чист, никакъв пушек не се виждаше накъдето и да погледнеше. Къде на земята бяха успели да открият подобно място?

После отново насочи поглед към трите аеробуса, които стояха на станцията, а пред тях се виждаше криволичещ път. Намираха се прекалено близо до планината, и затова не виждаха града Ша-Ка-Ра, или поне така й бе обяснено.

— Пеша ли ще отидем до града? — попита тя.

— Баща ми е уредил транспорта.

— Къде е?

Той хвана ръката й и я отведе зад аеробусите, които блокираха гледката. Сега вече пред тях се виждаше малко стадо от хатаари, около четиридесет на брой, които стояха на поляната. Някои от воините вече ги бяха яхнали, а други стояха до тях, показвайки й нагледно точно колко грамадни са животните — главите им бяха едва педя по-високи от гърбовете на животните, от което следваше, че те са по-високи от самата Британи. Хатаарите бяха покрити с рунтава козина, при повечето черна на цвят, а при други кафява, но всички с бели гриви и опашки, които стигаха до земята. Животните имаха дълги тънки крака и масивни огромни тела, много по-широки от на обикновен кон… вероятно така биха изглеждали праисторическите коне. Животните хем приличаха на коне, хем нямаха почти нищо общо с тях.

Изглеждаха толкова смешни с дългата си козина, че Британи започна да се смее. Вероятно нарочно са ги направили да изглеждат така, какво бяха? Вероятно Шотландски тежковози, нали толкова големи ставаха конете от тази повода? Но на някой въображението доста се е развихрило, измисляйки тези костюми. Подложките, които караха гърба на животното да изглежда толкова широк, бяха добре направени, но просто изглеждаха нелепо.

— Кое ти е толкова забавно? — попита Далден, като я отведе до един хатаар и я качи на гърба му.

Щом неочаквано се озова на гърба на това нещо, веселието й се изпари на мига. Нямаше никакво седло, само одеяло, което покриваше гърба му и някаква измишльотина, наподобяваща сбруя с юзди и извита дръжка, за която тя се хвана, докато Далден яхваше животното.

— Да, естествено — заяви тя недоволно. — Не ми давай възможност да открия ципа на този костюм.

Той я обгърна със силните си ръце и я притисна към гърдите си, просто ей така, без никакви усилия я успокои и я накара да забрави за раздразнението си. Той не й поиска обяснение, макар че ако я бе разбрал, щеше да поиска. Марта обаче не остави нещата така.

— Разочарована съм от теб, кукло — чу се гласа й от свръзката. — Сама знаеш, че в момента се хващаш за сламки, измисляйки абсурдни обяснения за всичко.

— А ти очевидно си толкова сигурна в себе си, че чак преиграваш. Ако някой тук е разочарован, това съм аз. Очаквах нещо по-добро след детайлните ти обяснения на борда на кораба.

— Не осъзнаваш ли, че няма как те да не са истински? Да, наистина изглеждат доста смешни. Виждала съм на вашите компютри животни, които са много грациозни и красиви. Но не всеки свят е щастлив да има такива животински форми. Вярваш или не, има светове, в които имат много по-нелепо изглеждащи животни от нашите хатаари.

— Разбира се, аз пък имам летящ фантастичен мост и ще се радвам да ти го продам.

— Този навик да казваш неща, които няма да направиш, трябва да престане, керима.

Британи се навъси на сериозния тон на Далден, но преди да успее да отреагира, се чу развеселеният глас на Марта:

— Горе главата, момиче. Той си е вече у дома и започва отново да се държи като воин.

Британи се обърна назад, за да погледне Далден.

— Какво има предвид тя? — Не получи отговор на въпроса си. — Марта, защо караш думата „воин“ да звучи толкова зле? — Отново никакъв отговор, нито от Далден, нито от Марта. — По дяволите, я се стегнете, да не сте посмели да ми вадите нови изненади чак сега! Да не би да съм се влюбила в мъж, който ми е показал само половината част от същността си? Другата половина да не би да е чудовище, което ще намразя?

Изражението на Далден на момента се смекчи, вероятно поради факта, че току-що за пръв път му бе признала любовта си. Тя всъщност нямаше намерение да го прави точно сега. Не бе готова да сложи картите си на масата, преди проекта да свърши и преди да разбере какво я очаква след него. Но вече бе прекалено късно да си върне думите назад. Все пак, тя наистина го обичаше, или поне обичаше мъжа, за който го смяташе. Но кой бе той в действителност? Мъж, който се преструва на извънземен? Мъж с промит мозък, който наистина вярваше, че е извънземен? Или истински извънземен, който досега потискаше своите вродени наклонности и сега, след като си бе отново у дома, щеше да ги пусне на воля? Затова ли тези хора биваха наричани варвари?

Нейният варварин постави длан на бузата й и придърпа устата й към себе си. Целувката му бе нежна и топла. Едно от нещата, които тя обичаше в него, бе това, че въпреки силата и размерите си, той винаги бе изключително нежен с нея. Той не бе никакъв варварин. Не, нямаше начин да е такъв.