Джоана Линдзи
Сърцето на воина (19)

Глава 18

Преди Британи да успее да се разубеди, тя влезе в чакалнята на кмета. Очакваше най-лошото, защото все още не можеше да повярва, че Променящата палка наистина действа така, както й бяха казали. И все пак, най-лошото в този случай бе да й се изсмеят в лицето и да й покажат вратата.

— Аз съм Британи Калъхан и имам среща с кмета.

— Направо влизайте, госпожице — каза секретарят, без почти да я погледне. — Очаква ви.

Разбира се, това не беше така. Далден вероятно не бе казал на секретаря да уведоми кмета, че ще има посетител, което вероятно бе стандартната процедура. Кметът щеше да иска предварително да знае с кой се среща, за да се подготви въз основа на това към коя политическа партия е посетителят. Кметът Съливан се разстрои доста, когато тя нахълта без предупреждение в офиса му и го завари, докато похапваше обяда си между срещите.

Той извика охраната. Британи се паникьоса. Не можеше да каже нито дума. Преди да влезе, си бе измислила няколко правдоподобни оправдания, но точно сега не й дойде нито едно на ум и сега стоеше пред един доста ядосан кмет.

И в следващия миг намери до себе си Далден, който се бе върнал по-рано, отколкото бе очаквала и той й обясни набързо, докато я водеше към кмета.

— Не се наложи да ходим до ръждивата ти кофа. Сентурианецът бе изпратен при Марта, тъй като тя изяви тревога, че може би не съм се погрижил за всичко тук.

Кметът се изненада от новия посетител, но Далден успя да стигне при него, преди да успее да попита.

— Кой…?

Палката го докосна и Далден каза спокойно:

— Ти очакваш тази жена — каза му той. — Ще отговориш честно на въпросите й и ще ги забравиш, след като си отидем. Мен ме игнорирай.

След това той се стовари на един от столовете на кмета и стола се счупи. Далден изръмжа раздразнено и, хилейки се, седна на другия, като този път бе по-внимателен. Кметът повече не погледна към него, дори когато стола се счупи, и Британи имаше достатъчно време да затвори устата си, преди Съливан да заобиколи бюрото си и да я поздрави с добре дошла. Сега той й се усмихваше и питаше с какво би могъл да й бъде полезен.

Чак сега осъзна колко мощни са тези палки и колко вреда биха могли да нанесат, ако се окажат в грешни ръце. Което вероятно бе причината да бъде малко по-рязка, докато „разпитваше“ кмета. Спокойна след обяснението, че кмета няма да си спомня нито нея, нито разговора им, тя сметна, че не е нужно да се чуди как да подхване деликатно темата, която я интересуваше, а започна направо със съществените въпроси.

Попита го дали е забелязал да има повече чужденци в града им, дали наскоро е правил радикални промени, дали има някаква промяна в рутината му, която не може да си обясни. Тя разпита за всичко, за което се сети, както и още няколко неща, които й подхвърли Далден.

Когато напуснаха офиса, беше повече от ясно, че хората на Джоран са започнали да обработват Съливан, макар да не бяха направили никакви по-сериозни промени. Да, той познаваше Джоран. Двамата били добри приятели. Не, не можел да си спомни къде са се запознали, не, той нямаше идея как изглежда Джоран, и не смяташе, че това е странно. Очевидно го подготвяха скоро да се срещне с Джоран, но все още срещата не се бе състояла.

Далден провали плановете на Джоран, като от своя страна накара Съливан да вярва, че Джоран е негов враг и трябва да го избягва на всяка цена. Това, разбира, се бе само временна мярка, която нямаше да издържи дълго време. Но това щеше да им спечели малко време, което може би бе всичко, от което се нуждаеха.

— Джоран ще се погрижи да неутрализира всички хора в сградата, преди да се появи, за да сведе риска до минимум — обясни Марта, когато излязоха от сградата. — Но вече може и да е сторено.

— И къде ни води това?

— Трябва да се навъртаме наоколо, за да го забележим, преди да се доближи до кмета. И трябва да продължите да залавяте хората му и да ги изпращате при мен.

Британи предположи, че мъжа, който бяха заловили по-рано, бе изпратен с такси, понеже Далден се бе върнал много бързо, а тъй като мъжа бе под влиянието на палката, той щеше да прави това, което му бъде наредено. Сигурно е отишъл при Марта, което значеше, че тя вероятно е някъде на близо.

— Какво ще кажеш да вечеряш с нас, Марта? — Думите на Британи бяха последвани от весел смях, който я обърка. — Нима казах нещо забавно?

Ако се съдеше по мълчанието, което последва, Марта нямаше да отговори, затова Далден се намеси.

— Тя не се храни.

— Той иска да каже, че нямам много време за социални визити — каза Марта. — Но ти знаеш как е, нали, кукло. Никога няма достатъчно време, за да се погрижиш за нуждите си и така нататък, и така нататък.

Британи въздъхна.

— Да, така е. Може би, когато всичко това свърши?

— Не — заяви Марта.

— Да — поправи я Далден, и повдигна лицето на Британи така, че да я погледне в очите. — Когато всичко това свърши, керима, ще те взема у дома с мен. Искам от теб да загърбиш всичко, което познаваш. В замяна аз ще ти посветя живота си, да си го пазиш до деня, в който умра.

— Защо си мислех, че щеше да я питаш, а не да й заявяваш? — чу се гласа на Марта.

Далден се усмихна сияйно.

— Всичко бе решено от мига, в който тя заспа в прегръдките ми, без да се бои от мен.