Джоана Линдзи
Сърцето на воина (48)

Глава 47

Британи се опита да приеме думите му като нещо съвсем обикновено. Не биваше да се хваща веднага за думата и прибързано да го осъжда. Тя идваше от свят, в който всяка независима жена сама е взимала решения от мига, в който е напуснала дома си. Но трябваше да се абстрахира от това и да не дава толкова голямо значение на един прост израз. Все пак тя не му се бе „подчинила“.

— Не го приех като заповед, а по-скоро като предложение.

— А ако беше заповед?

— Тогава вероятно щях да се позамисля, преди да го направя — отвърна тя.

— Защо?

— Защото не обичам някой да ми заповядва. Ако имаш нужда някой да те командори, това значи, че не си достатъчно интелигентен, за да взимаш сам своите решения. По тази причина не влязох в армията. Нямаше да мога постоянно да следвам нечии нареждания. И не ме гледай толкова изненада. Там, откъдето идвам, жените могат да бъдат войници. Не е ли същото и на родната планета на майка ти?

— Ще допусна, че там, където има напреднали технологии, подобно нещо би могло да се случва, ако ти признаеш, че в свят, където единствените оръжия са меча и грубата сила, една жена не би могла да се справи.

Думите му извикаха в представите й образ на това как тя се опитва да вдигне грамадният му тежък меч срещу някой от варварските му гигантски дружки. Картината бе толкова абсурдна, че я накара да се ухили, а после и да се засмее.

— Добра логика — съгласи се тя.

Далден изглеждаше изненадан. Вероятно защото очакваше да му възрази.

— Съгласна ли си?

— Разбира се, но това все пак не значи, че ще скачам в мига, в който ми наредиш да го направя.

— Дори и заповедта да е за твое добро? — притисна я Далден.

Тя се замисли за миг, преди да отговори.

— Някои заповеди са приемливи, не го отричам, но ти не си ми шеф, от който зависи работата ми, не си президентът или закона. Ти си мъжът, с когото споделям живота си. Защо въобще би искал да ме командваш?

— Не е въпрос на желание, а на необходимост — каза й той. — Мое право е да те защитавам. Никой друг няма това право, дори ти. Това не е нещо, което обикновено се нуждае от обяснение. Още от раждането си нашите жени са научени какво могат и какво не могат да вършат, и че трябва да се подчиняват на закрилника си, без значение какво поиска от тях. Един воин има нужда от сигурността, че ако жена му попадне в беда и той й каже да стори нещо, за да може да я защити, тя няма да се спре и да спори с него. Ако той няма тази сигурност, ще се принуждава да я ограничава повече, отколкото е необходимо, и за нито един от двамата няма да бъде приятно.

— Добре, разбирам какво имаш предвид. Щом вашите жени са били обучавани да скачат, щом им го наредите, значи вие го взимате за даденост. Но забравяш, че аз не съм научена така, затова вместо да опитваш да научиш стария кон на нови номера, защо просто не запомниш, че аз не съм една от вашите жени, и да се държиш различно с мен?

— Нима ми казваш, че не си следвала заповедите на баща си? — попита той.

Тя се намръщи.

— Не само на баща ми, ами и на майка ми. И на двамата. Трябваше се подчинявам на всички правила, които измисляха. Но това бе, докато живеех в техния дом и с пълното знание, че когато заживея в собствен дом, ще следвам собствените си правила. Виждаш ли разликата? Тези техни правила за мен бяха временни, правилата за едно дете. При нас децата растат със знанието, че един ден ще останат сами и единствено ще трябва да се подчиняват на правителствените закони. Ти, от друга страна, ми казваш, че продължавате да се отнасяте с жените си като с деца. Аз съм двадесет и осем годишна, Далден, в случай, че все още не си разбрал. Не съм дете.

Неочаквано ръцете му обвиха гърдите й и топлината на дланите му лесно проникна през тънкия плат на чаурито й.

— Не смятам, че си дете, керима.

Тя се изчерви. Той нямаше как да не го забележи, тъй като гаалският камък осветяваше цялата палатка. Младият мъж се усмихна. А тя се намръщи.

— Не заобикаляй проблема — каза му тя. — Сега не говорим за секс, а за ширещото се тук снизходително отношение. Чух за нелепите правила, които поставяте на жените си, това че трябва да се обличат по определен начин, това, че не могат да излизат от дома, без да ги придружава мъж. Замислял ли си се някога колко унизителни са всичките тези правила?

Сега бе негов ред да се намръщи.

— Казали са ти правилата, без да ти обяснят защо са съставени?

— Марта въобще не желаеше да ги обсъжда с мен, вероятно защото и тя, подобно на мен, ги намира за крайно обидни.

— Те не са създадени, за да обиждат жената, а за да я защитават.

— Ако вашият град бе цивилизован, тогава щях да мога да ходя по улиците, без да се страхувам, че някой ще ме притеснява. Нима ми казваш, че не сте цивилизовани?

— Колко пъти ти е казвано, че модерните светове смятат Ша-Ка’ан за варварски свят? Наистина ли реши, че тук ще намериш равнопоставеност между жените и мъжете?

Тя отново се изчерви. Беше забравила за това. Не че имаше голямо значение, тъй като тя не вярваше на тази история, но ако наистина бе решила да извърви докрай тази програма, или поне ако приемеше, че Далден наистина вярва във всичко това, то тогава трябваше да има едно наум — че нищо, което смяташе за нормално, няма да бъде такова и тук. Защо въобще се съпротивляваше? Единственото, което трябваше да измисли, бе, как би могла да живее с това — поне докато програмата приключеше.

— Добре, значи сте варвари. Съжалявам. Знам, че не харесваш тази дума, но ти повдигна въпроса. Каза, че тези правила са създадени за моята защита. Защо? Какво ще се случи, ако не ги следвам?

— Ще бъдеш наказана.

— Нима тук пращате в затвора за подобно провинение?

— Не.

— Бичуване?

— Не говори глупости, жено — наежи се той. — Аз ще съм този, който ще приложи наказанието ти, ако се стигне до там, но искам да знаеш, че никога не бих те наранил физически.

В това тя бе сигурна. Той винаги имаше едно наум и не забравяше страховитата си сила, затова бе невероятно нежен, когато я докосваше. Тя въздъхна и се наведе напред, полагайки глава на гърдите му.

— Този разговор започва да не ми харесва — каза му уморено.

Той на мига започна да я милва с ръце, за да я утеши.

— Трябва да довършим разговора си сега, за да може, когато си тръгнем оттук, да нямаш повече въпроси.

Тя бе с две ръце за това. Прекалено дълго бяха отбягвали тези въпроси.

— Сигурно с баща ти доста сте си поговорили.

— Откъде знаеш…

— Марта.

— Ах, Марта. Наистина тя бе там през цялото време. Говорих с двамата си родители.

— Разбирам, че си решил да игнорираш съвета й да имаш търпение с мен?

— Търпението ми не ти помогна да приемеш всичко случващо се — заяви той.

— Далден, никога няма да приема, че тази фантазия е истинска. Ако не можеш да го приемеш, то…

— Кажи ми нещо, керима — прекъсна я той. — Ако повярваше на всичко, което ти казахме, това щеше ли да промени чувствата ти към мен?

— Не — отвърна тя без грам колебание.

— Точно това посочи и баща ми. Прогнозите на Марта за това, че не бихме могли да изградим стабилна връзка, са погрешни, защото не е взела под внимание женското сърце. Тя така и не успя да разбере напълно чувствата, които изпитват хората.

— Затова ли ме доведе тук?

— За да ти помогна да ме приемеш напълно.

— Но аз…

Той сложи пръст на устните й.

— Ще се постарая да ти обясня какво имам предвид. Културните различия, за които се тревожи Марта, наистина са реални. Ти вече показа нежелание да приемеш културата ми. Това, което трябва да разбереш, е, че просто нямаме право на избор, нито ти, нито аз. Същото е като различните държави в твоя свят. Когато ги посетиш, отказваш ли да спазваш техните закони? Би ли очаквала тези закони да не важат за теб, само защото не си родена там.

— Не, но…

Още веднъж той я накара да замълчи.

— Тогава защо отказваш да го направиш тук? Защото всичко това за теб не е реално? В крайна сметка да не би твоето отричане да е същината на проблема?

— Какво общо има с това дали те приемам? — попита тя.

— Всичко, керима — нежно й прошепна той. — Ще трябва да се подчиняваш на законите ни. Ако не го сториш, ще бъдеш наказана. Трябва да приемеш това и да разбереш, че няма да ми е приятно да те накажа. Често воина страда много повече, че е трябвало да изпълни наказанието, отколкото жена му, която бива наказана.

Тя не изсумтя, макар че доста й се искаше да го направи. Те третираха жените си, все едно са деца, и вероятно наказанието им бе такова, с каквото наказваха децата си. Това, което го тревожеше, и това, което започваше да тревожи нея, бе дали би могла да приеме да й налагат детски наказания? Вероятно не би могла. Но можеше да направи компромис. Можеше да следва глупавите им правила и така никога да не се налага да бъде наказвана.

Това и му каза.

— Какво ще кажеш аз да следвам вашите правила и така да не се тревожиш, че ще трябва да ме наказваш? Това ще те успокои ли?

— Неимоверно доволен съм, че ще направиш усилия, керима — каза й той нежно.

Тя повдигна едната си вежда.

— Тогава защо не ми изглеждаш доволен? Не това очакваше да чуеш, нали? Да не би да искаш позволението и прошката ми, преди това да е станало факт?

— Това не е нужно — отвърна й той. — Това, което искам да получа, е твоето разбиране. Обясних ти какво може да се случи. Искам да знам, че разбираш защо са нужни подобни мерки.

Тя преброи до десет, преди да е изгубила търпение. После въздъхна.

— Мисля, че сега е момента да сменим темата. Даде ми доста материал за размисъл. Имам нужда от време да го обмисля.

Казвайки това, тя се опита да слезе от скута му и да се отдалечи от него. Но както и предишният път, той не й позволи. Британи погледна надолу към него.

— Не мисля, че е редно да имаш такова преимущество и да използваш огромната си сила срещу мен по този начин.

— Това е преимуществото на воина. — Той й се ухили, показвайки й, че това е само шега, но тя можеше да се обзаложи, че всъщност не е. — Защо искаш да се отдалечиш от мен?

— За да мога да се цупя, естествено — отвърна му тя.

Той поклати глава, все още усмихвайки се.

— Ако сме свършили с разискванията по важните въпроси, значи е време за нещо друго.

— Като например?

— Преимуществото на това да си жена. — Оказа се, че тази нощ това бе едно доста голямо преимущество.