Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ли-Сан-Тер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heart of a Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 68 гласа)

Информация

Редакция и форматиране
ganinka (2015)

История

  1. — Добавяне

Глава 41

Макар че минаваха само през главната улица на града, Британи не пропусна нищо от гледката около себе си. Ша-Ка-Ра бе доста по-голям, отколкото очакваше след обясненията на Марта, че градовете не са толкова големи, колкото е свикнала. Градът не бе толкова голям заради сградите в него, а заради широките пространства които имаше между всяка отделна сграда. Той бе разположен в една равнина в самото подножие на планината.

Главната улица бе доста широка, оградена от разноцветни дървета, които тя дори разпознаваше, макар да не бе градинар, а между тях стърчаха улични стълбове. Стълбовете изглеждаха като онези, които са се използвали през осемнадесети век, като онези, в които вечер някой минаваше, за да запали свещите на върха им, но тук вместо свещи използваха Гаалски камъни, които не се нуждаеха от запалване, а само трябваше да се махне покривалото им, за да се разкрие светлината, която струеше от тях.

Тя гореше от нетърпение да види някой от тези гаалски камъни, за които й бяха казали, че за лична употреба се използват най-вече малките камъчета, тъй като светлината, излъчваща се от големите каменни късове била толкова силна, че можела да ослепи човек. Да, друг път, някои неща нямаше как да изфабрикуват, щеше да й е много интересно да види как са се опитали да скрият отвора за батериите в някой мъничък камък.

Точно сега тя изпитваше разочарование от факта, че нито една от постройките не бе направена от дърво. Всичко тук бе светло на цвят, покрито с мазилка или камък — не бе достатъчно близо, за да различи кое от двете. Повечето къщи бяха на един етаж, тук-там се виждаше някоя на два, всяка сграда имаше прелестни арки, а прозорците бяха във всевъзможни големини и форми, и всяка къща си имаше собствен двор, обор и градина. На някои покриви дори имаше балкони като слънчеви тераси. И беше чисто. Никъде не се виждаше дори един отпадък — нито по земята, нито в дворовете.

Всичко наоколо бе смесица от ново и старо. Сградите изглеждаха модерни, но не и обитателите им, които сега бяха наизлезли навън, за да ги посрещнат. Петдесет мъже от града им бяха далеч от много време, затова семействата им бързаха да ги приветстват у дома. От тълпата започнаха да се отделят по двама-трима души, които да посрещнат някой воин. Странното бе, че винаги посрещачите бяха минимум двама, никога един, да кажем само другарката в живота. Още по-странно бе, че наоколо не се виждаше нито една жена, която да е сама.

До всяка жена стоеше мъж. Всяка от тях бе облечена в тази странна одежда, която наричаха чаури, и всяка имаше наметало на раменете си. А наметалата от своя страна бяха във всевъзможни цветове. Освен това, цветовете на никоя от дрехите не бяха еднакви с тези на другите жени.

Чак сега, тя осъзна, че единствената причина да не й дадат наметало бе, че е облечена с бяла тениска и сини джинси, които бяха двата цвята, оприличаващи дома на Далден. Това, че й позволи да остане с дънките си, след като на жените в града им бе забранено да носят каквито и да е панталони, бе едно изключение, тъй като тя не бе Ша-Ка’анка и защото искаше хората в града да знаят това. Освен това, правилото си имаше и изключения, тъй като например в родината на Фалон жените обикновено носеха панталони, както и посетителите от другите светове и по тази причина за местните не бе кой знае колко невиждано жена да носи панталон. И все пак, щом се очакваше от нея да живее тук, я бяха уведомили, че ще се наложи да свикне да носи такива дрехи и че скоро щеше да има изцяло подновен гардероб.

Тя не възразяваше. Определено се бе отегчила от дънките, след като носеше своите цели три месеца, въпреки, че всеки ден биваха почистени, когато Далден „повикаше“ гардероба. Често й бяха предлагали да облече корабна униформа, но тя отказваше. Не смяташе, че ще изглежда добре с еластичния костюм от една част.

Отново забеляза нещо старомодно, пазар, като излязъл от средновековен роман, с малки тенти, където стоката бе наслагана на земята върху разноцветни черджета. След това пред погледа й се показа прекрасен парк с езеро, в което се плискаха и играеха деца, гледка, която можеше да се види във всяко американско домакинство.

Улиците бяха прави и сякаш всяка от тях водеше до една и съща грамадна сграда от бял камък. Британи зяпна изумена. Не бе замък като тези, които познаваше, а такъв, който по-скоро би излязъл от фентъзи роман. Не бе просто голяма бяла сграда, а такава, строена на различни нива, част от нея бе кръгла, друга квадратна, а трета правоъгълна. Всяка част бе на различна височина и форма и нито една не бе същата като някоя друга, но бе построена така, че да има пирамидална структура, като най-външните части бяха най-ниските, а тези в средата на постройката бяха най-високите. Покривите също бяха разнородни — някои бяха като конуси, други спираловидни, трети бяха нормални, а четвърти плоски, а на някои от кулите дори имаше стълбища.

Високи бели стени обграждаха замъка с няколко широко отворени порти, водещи към улицата. И малката им процесия се бе насочила именно към една от тези порти. Очевидно Далден и семейството му живееха тук.

Това й дойде прекалено много. Не бе възможно да построят всичко това само заради проекта, вероятно тази сграда и целият град въобще си бяха тук и те просто ги използваха за проекта си. Сигурно се намираха в Русия, или някъде в онази част на света. Май че там имаха сгради, изглеждащи толкова странно като тази? А имаха ли красива, недокосната природа? И градове, които изглеждаха по-различно от всичко, което човек е виждал?

Тя реши, че обяснението е добро и се отпусна, почувствала отново твърда почва под краката си, затова си позволи да се наслади на гледката, докато минаваха през двора на замъка. Пред тях имаше голяма правоъгълна сграда, имаше няколко стъпала, които вероятно обграждаха целият замък, а над тях огромни двукрили метални врати, пазени от двама воини.

Малко встрани от палата се виждаше ограждение, пълно с хатаари и дребни на вид мъже, които се грижеха за тях. Всъщност мъжете не бяха точно дребни, просто при сравнението с грамадните воини изглеждаха ниски, освен това бяха и облечени по доста по-различен начин с бели широки панталони и ризи. Вероятно бяха от прислужническата класа Дараши, за която й бяха казали. Те произхождаха от народ, който е бил поробен преди много дълго време.

Не бяха точно слуги, а нещо средно между средновековните крепостни селяни и платената прислуга от седемнадесети век в Англия. Бяха работническа класа, вършеха всичко, което според воините бе под нивото им, но за това не им се плащаше. Имаха закони и някои права, които ги защитаваха, но не можеха, ако им скимне, да си вземат багажа и да заминат някъде, където да работят, каквото пожелаят. Освен това й бяха казали, че те са доволни с живота и задължението си и че дори се чувстваха горди от това, което вършеха, тъй като без тях воините нямаше да се оправят с всички ежедневни задължения.

Родителите на Далден първи влязоха в замъка. Шанел щеше да остане тук само няколко дни, преди да тръгне за Ба-Хар-ан. Държавата преди е била на три месеца езда с хатаар, но вече благодарение на аеробусите, разстоянието се взимало за броени минути. Точно голямото разстояние било причината никой да не знае за съществуването на Ба-Хар-ан, докато Чалън не поискал контакт с тях във връзка с търговските отношения с Лигата, тъй като в региона на тази държава се добивало голямо количество злато, от което останалите планети живо се интересували.

Всъщност обаче не далечното разстояние бе държало двете държави далеч една от друга, а това, че Ша-Ка’анците бяха уседнал народ на воини. Без проблем си живееха на отделни групи и между тях нямаше много изследователи. Те предпочитаха да останат там, където са, да растат и да се развиват на собствена почва, вместо да покоряват непознатото.