Джоана Линдзи
Сърцето на воина (54)

Глава 53

Марта се извини, задето не я бе предупредила, че Далден слуша целият й разговор с Джоран, но това бил единственият начин, по който нейният другар в живота щял да се съгласи тя да остане насаме с мъжа. Британи не бе особено доволна от това. Не бяха говорили, откакто я наказа. Щеше й се да се наслади малко на това, че той се чувстваше зле, задето я наказа, преди да бъде така добра да му прости, а сега той бе чул, че въпреки всичко, тя прелива от любов към него.

Не че го спомена. Когато се видяха на същия ден, той нямаше никакво намерение да говори. Далден просто я завлече в стаята им, където прекараха остатъка от деня и голяма част от следващия, правейки всичко възможно да се убедят, че никой от тях не страда от последиците след нелепото наказание от предишния ден.

Тя се зачуди дали няма да стане нещо обичайно да я повлича нанякъде, без да отрони нито дума, защото го стори и следващият следобед. Той наметна бяло наметало около раменете й, хвана я за ръка и я повлече навън от палата, през целия град, до нещо, подобно на парк на самия край на планината.

Далден застана зад нея, обви ръце около тялото й и не каза нито дума, докато тя обхождаше с поглед невероятната гледка пред тях. Зелената долина се простираше в подножието на планината Раик и от мястото, където стояха, можеше да се види всичко — величествени гори, зад тях прекрасни сини езера, а в далечината останалата част от планината, която бе само виолетова мъглявина.

Бе толкова красиво, че можеше да спре дъха на човек. И тогава Далден каза:

— На това място ще построиш къщата ни.

Тя се обърна, за да го погледне изумена.

— Какво? — възкликна тя.

— Дизайнът й ще бъде изцяло твой — заяви спокойно той, сякаш не я бе изумил достатъчно. — Но няма да забравяш, че един воин има нужда от голямо пространство, за да не се чувства притиснат.

Тя му се усмихна с любов.

— Значи да разбирам, че говорим за една голяма къща?

— Да.

— Много голяма къща?

— Да.

Вътрешно тя заподскача екзалтирано, докато осъзна, че на тази планета нямат подходящ дървен материал.

— Не съм сигурна, че бих могла да работя с материалите, с които разполагате тук.

— Марта ме увери, че може да ти набави всичко, от което имаш нужда.

— Ще ми отнеме цяла вечност да построя нещо с гигантските размери, които искаш — посочи му тя.

— Ще имаш помощници. Кодос и другарката му в живота Рурико, биха искали да ти помогнат. Освен това, на твое разположение ще бъде и Корд II. А аз винаги ще бъда плътно до теб, керима. Вероятно ще има и още доброволци, след като хората в града видят какво вършиш. Ша-Ка-Ра е непроменен от векове. Промените не се срещат често тук, но не са и забранени, а много от хората съжаляват, че нямат знанието как да създадат нещо сами. Кодос показа ясно, че много би искал да научи твоят занаят.

— Нима той наистина се съгласи да позволи на другарката му в живота да работи рамо до рамо с него, след като тук на жените не им е позволено да имат истинска работа?

Далден я изгледа обидено.

— За да поддържа мира в дома си, той бе длъжен да се съгласи. Направи грешката да й разкаже твърде много за вашата култура. Тя се оказа доста заинтересована.

Британи се засмя.

— Няма да е проблем, нали? Не искам да остана в историята като жената, която сложи началото на женско движение на Ша-Ка’ан. Не че нямате нужда от женско движение, но ми бе обяснено, че трябва сами да се досетите за това, а не някой да ви налага собствените си вярвания.

Той хвана лицето й в ръце.

— Имаш ли намерения да създаваш проблеми?

— Никакви.

— Тогава няма да има никакъв проблем.

— Да, сигурно — промърмори тя.

Далден се засмя в отговор.

— Просто се шегувам с теб, чемар. Искам да ти кажа, че осъзнах как сякаш от плещите ми бе свален тежък товар. Много отдавна взех решението да следвам напълно стъпките на баща си, игнорирайки тези на майка си. По онова време това бе добро решение. Не ми беше лесно, когато бях млад, да бъда разкъсван между две толкова различни цивилизации. Не можех да се почувствам цял. Но да те открия, да те познавам, да те обичам, това ми показа…

Тя подскочи пред него, обвивайки с ръце врата му.

— То го каза! Каза, че ме обичаш!

Той я накара да стои мирно и я изгледа строго.

— Не си играй с търпението ми, жено. Много добре знаеш колко дълбоки са чувствата, които изпитвам към теб.

— Да, знам — ухили се тя без грам притеснение. — Но все пак е много приятно да го чувам от време на време.

Той извъртя очи и отново я притисна към себе си.

— Това, което исках да споделя с теб, е, че вече не се чувствам раздвоен. Част от мен е Кистранска и аз съм готов да я приема със знанието за другите светове и техните различни вярвания, включително и твоят свят. Повече няма да игнорирам тези неща, само защото са непознати за мен.

— Да не би да ми казваш, че ще се опиташ да ме разбереш? — попита тя.

— Казвам, че не е нужно да се променяш напълно, само защото вече ще живееш тук. Казвам ти, че приемам твоите разбирания, и че когато мога, ще се съобразявам с тях. Но това не означава, че може да игнорираш това, което е прието тук. Никой воин не би си позволил да посегне на жена, за която е очевидно, че е заета, затова ще спазваш тези наши правила, за твоя собствена защита.

— Добре, съгласна съм.

— Докато света ни не се освободи от зверовете, които биха могли да те наранят, ще правиш това, което ти нараня.

— Добре, съгласна съм.

Той се намръщи.

— Защо не спориш с мен?

— Защото това е Ша-Ка’ан. Тези правила вършат работа тук. Не биха били удачни никъде другаде, но тук вършат идеална работа. Освен това — добави тя с усмивка, — след подаръка, който ми даде днес, ще има да ти се отблагодарявам доста време.

Той я целуна дълбоко, но нежно, все пак скоро нямаше да могат да се усамотят.

— Ще ти позволя да ни построиш стотици къщи, стига това да те прави толкова щастлива.

— Говорех за признанието ти, че ме обичаш — заяви тя с нежен тон.

Това му беше достатъчно. Той отново я сграбчи за ръката и я повлече обратно към палата и стаята им, където биха могли да намерят малко усамотение.

Британи се смееше вътрешно. Нейният другар в живота наистина не бе варварин. Воин, ДА. Непреклонен, когато ставаше въпрос за сигурността й, ДА. Малко деспотичен, но все пак, разбран. Нежен. Грижовен.

Как, по дяволите, бе извадила толкова голям късмет?