Джоана Линдзи
Сърцето на воина (46)

Глава 45

Британи реши да зададе на Далден няколко въпроса, но той така и не се върна в стаята си. Вместо него се появи прислужница от расата Дараши, която да й помогне да се облече за вечеря. А тя наистина имаше нужда от помощ за обличането на чаурито.

Облеклото всъщност бе куп ленти, направени от тънък, полупрозрачен материал. В горния си край бяха привързани една до друга във възли на раменете й, надолу се спускаха свободно, прикривайки всичко, което трябваше да бъде скрито, и долната част на лентите бе пришита към широк колан. Полата бе направена по почти същият начин, ленти, пришити за колана които се спускаха свободно до глезените й.

Ако не ходиш бързо или ако няма вятър дрехата вероятно изглеждаше доста прилично. Дрехата бе много женствена, държеше прохладно, нямаше ръкави, имаше V-образно деколте и приличен колан, а начина, по който се спускаше по тялото й, бе доста приятен. Вместо обувки, й дадоха да обуе едни странно изглеждащи сандали, които обаче се оказаха доста удобни. Единственото нещо, което не изглеждаше на мястото си, бе свръзката, закачена на колана й. Младата жена дори се замисли дали да не я остави в стаята, но не посмя, въпреки че Марта мълчеше от доста време.

Прислужницата Талана, която донесе бялото чаури й каза, че за нея са направени още дрехи и ще бъдат доставени още сутринта на следващия ден. Дребният й размер и тъмната й коса свидетелстваха за това, че е от расата Дараши, ако простата бяла туника без ръкави и дълга пола, не показваха ясно, че момичето се числи към прислугата.

Британи не бе свикнала с прислужници, но и Талана не се държеше много роболепно. Тя бе весела, постоянно се усмихваше и явно имаше миролюбив характер. Ако не я наричаше постоянно „господарке“, Британи можеше да мисли за нея просто като помощник в обличането.

Освен това Талана бе натоварена със задачата да я отведе в залата за вечерята. Минаваха през малката вътрешна градина, когато Британи се закова на място, в мига, в който я осени факта, че нямаше проблем да разбира какво й говори Талана, разбираше идеално и Чалън и Тедра, както и всички останали, с които бе говорила, откакто пристигна сутринта.

Не можеше да повярва, че бяха пропуснали нещо толкова просто, и скептицизма ясно се долови в гласа й, като каза:

— Вие, хора, най-после се издънихте, нали?

— Господарке?

— Как можеш да обясниш факта, че хората тук могат да ме разберат, ако се предполага, че са различна раса и говорят различен от моя език.

Талана я изгледа неразбиращо, прекалено объркана, за да отговори, но Марта доказа, че е била там през цялото време, като заяви:

— Отне ти доста време да забележиш, момиче. Но тук отново си в грешка. Те не говорят твоят език, ти говориш техния.

— Какво?

— Нужна е само една нощ на Сюблим, за да научиш езика на цялата планета. В твоя свят са започнали да използват нещо подобно, макар и доста по-примитивно. Вместо една сесия, аз отделих цяла седмица, за да научиш възможно най-добре езика. По тази причина ти отне толкова време да осъзнаеш, че в ума си имаш не един, а два различни езика.

— Марта, защо въобще се занимаваш? — попита Британи с въздишка. — Знаеш, че няма да се хвана на това?

Марта се засмя високо.

— Поне веднъж, хлапе, нямам намерение да те убеждавам. С малко мислене сама ще осъзнаеш истината. Вземи например думата чемар. Знаеш какво означава тя, нали?

— Разбира се, че…

Британи не довърши. С този последен въпрос Марта бе превключила на собствения й език, и тя й бе отговорила напълно естествено, без да се замисли, точно както бе говорила новият език от първия момент, в който чу да й говорят на него. Тъй като го знаеше толкова добре, тя отговаряше автоматично на това, което чуваше.

— Жалко, че ти дадохме обикновена свръзка, за да комуникираш с мен, вместо комбинирана свръзка с камера — отбеляза Марта. — Бих дала всичко да видя колко бяло е станало лицето ти.

Цветът веднага се върна на лицето й.

— Искрящо розово, ако искаш да знаеш.

— Най-после те изумихме, нали? И това е нещо, за което не можеш да кажеш, че е фалшиво, нали?

Британи изскърца със зъби.

— Глупости. Сюблим, друг път, имаше цели три месеца да ми пускаш записи на новия език всяка нощ. Определено не е станало за един ден.

— Ако имах търпение, което да загубя, точно сега щеше да се случи.

Това изненада Британи.

— Предаваш ли се? Значи всичко свърши?

— Щом никога няма да повярваш на това, което ти казваме, поне повярвай на това. Никоя няма „да се свърши“. Това тук няма да има „край“. Всичко е тук и сега. Затова свиквай. Започвай да се приспособяваш. Имаш нов живот, който да живееш тук, започни да го изграждаш.

— Просто така? „Боже, как може да съм грешала така?“ Това ли се очаква да кажа?

— Това твое твърдоглавие наследствено ли е? И родителите ти ли са такива?

— Родителите ми са си съвсем добре. Когато не се карат, те се целуват и натискат.

— Нали каза, че са свободомислещи.

— Пораснаха.

— Аха, най-после частта от пъзела, която ми липсваше. Добре, слушай, кукло, защото моите вероятности ми показаха какъв ти е проблема и за твое щастие, все още съм в настроение да споделям с теб. Първият ти страх е от непознатото. Свързваш извънземните със странно изглеждащи същества. Този страх досега трябва да е приспан. Ша-Ка’анците не са точно като хората, с които си свикнала, но са достатъчно близо. Вторият страх е по-личен и от него все още не си се отървала.

Британи не желаеше да слуша повече.

— Това няма да…

Марта обаче я прекъсна.

— Страхуваш се да приемеш щастието, което ти предлага Далден, защото дълбоко в себе си, мислиш, че е прекалено хубаво, за да е истина. Той е всичко, което си търсила в един мъж, всичко… и поради тази причина мислиш, че има нещо нередно. В твоите представи никой не може да извади такъв късмет. Емоциите ти забушуваха. Дали не докоснах точния нерв?

— Върви по дяволите.

— Мерси, но ще пропусна — кискайки се, каза Марта. — Но твоя воин ще пристигне всеки миг, за да те вземе. Той си поговори надълго и нашироко с баща си, и в крайна сметка решиха, че двамата се нуждаете от малко време, което да прекарате заедно само двамата. Което значи, че ще бъда зарязана. Успех, кукличке. Ще имаш нужда от него.

Това последното не прозвуча много обещаващо, затова тя бе доста напрегната, щом Далден се появи. На лицето му имаше решително изражение. И когато младият мъж просто хвана ръката й и я поведе нанякъде, без да каже и дума, напрежението ескалира.