Джоана Линдзи
Сърцето на воина (16)

Глава 15

— Не може да ме целуваш, за да ми отвлечеш вниманието всеки път, щом те попитам нещо, на което не желаеш да ми отговориш. Ако е тайна, просто ми го кажи. Ако не бива да го научавам, добре. Ясна ли съм?

Двамата бяха в колата на Британи на път към центъра на града. Беше доста по-късно, отколкото бяха планирали да отидат там. Преди да тръгнат, бе нахранила Далден и сега трябваше да мине през някой супермаркет за провизии, защото сякаш у дома имаше мамут, който трябва да изхранва.

Когато излязоха от дома й, имаше един забавен момент, в който тя се извини, че колата й е стара ръждясала кофа, но обясни, че я поддържа много добре и че тя направо мърка. Той, разбира се, не я разбра и започна да се оглежда наоколо за котки и фембеъри, за които тя по-късно научи, че всъщност са вид котки.

Вече бе почти обед. Отбиването им през мола се бе превърнало в обикаляне на всички магазини за мъжки дрехи, след като се бе разбрало още в първия магазин, че ще им е трудно да намерят дрехи за Далден. Истината бе, че те така и не намериха. Попаднаха на няколко много грамадни тениски, които му бяха станали, но те просто не му отиваха, тъй като оставяха силните му ръце разголени и така по-скоро привличаха вниманието на хората около тях, отколкото ако носеше туниката си.

Все пак имаха надежда, макар и за утрешния ден. Една шивачка в голям магазин за дрехи, се почувства предизвикана, виждайки тялото на Далден, и след като му взе набързо мерки, бе обещала, че до края на деня ще му ушие джинси и прилична памучна тениска.

Британи очакваше Далден да предизвика някакво внимание, базирайки се на впечатлението, което й бе направил първият път, щом го видя вчера в мола, но действителността надмина всичките й очаквания. Последният път не бе обърнала внимание, дали другите го гледат, защото бе запленена и не можеше да откъсна погледа си от него. Но сега ефекта от появяването му бе невероятен. Без значение къде бяха, накъдето и да погледнеше, всички гледаха към него с отворени усти и опулени очи. Той предизвикваше задръствания по пешеходните пътеки. Едно детенце дори му поиска автограф и не можеше да повярва, че той не е някоя знаменитост. Да не бие на очи? Да бе, да.

Нямаше много време за разговори, докато пътуваха от апартамента й към мола, а и освен това бе заета да наблюдава как Далден изучава обстойно колата й, сякаш досега не се бе возил на автомобил. Обаче успя да дочака да го попита за това, след като се качат в колата, за да не му остави време да й отвлече вниманието с целувки.

Тя не очакваше отговор от него. Предположението й бе толкова разумно, че не оставяше място за спорове. Но той все пак й предложи своята гледна точка.

— Много по-приятно е и за двама ни да те целувам, за да те разсея — каза й той.

Вярно бе, но не това бе темата на разговора им.

— Спомняш ли си? Да се поопознаем? Част от опознаването е да отговаряме на въпросите, не да ги избягваме.

— Когато те направя моя, Британи Калъхан, ще може да получиш всички отговори, които искаш. Обаче ми казаха, че отговорите ми съвсем няма да ти харесат.

Слава на бога, че светофара светеше червено, защото за миг Британи забрави как се шофира. Когато я направи негова ли? Това отново бе декларация от негова страна, че иска да са заедно за дълго. Не каза „когато правят любов“. Нито „когато свършат работата“. Той каза „когато я направи своя“. Тези думи имаха бърз и примитивен ефект върху нея.

Точно сега, докато шофираше по булеварда, не бе времето да говорят по този въпрос. Тя се опита да прогони думите му от ума си, но просто не се получаваше, след това си спомни, какво й каза по-рано днес: „Отговорите няма да ти харесат“. Добре, това проработи.

Тя му хвърли бърз поглед, след това и един по-дълъг към кутията до бедрото му, вярвайки, че камерите на Марта със сигурност са включени.

— Марта, това „казаха ми“ неговото мнение ли е, или изразява това, което си му казала ти?

— Ти не искаш наистина да чуеш неговото мнение, кукло — отвърна й Марта.

В тона на възрастната жена ясно се долавяха весели нотки, което раздразни Британи.

— Всъщност искам — заяви тя твърдо.

— Наистина не искаш — възрази Марта, след което заяви: — От информацията, която събрах до момента, твоята култура и неговата се намират на противоположни места една от друга, направо на светлинни години една от друга, бих казала.

— Да бе, много добре знам, че преувеличаваш — отвърна Британи.

От приемника се дочу кикот, преди Марта да заяви:

— Ако това може да е някакво успокоение, и културите на родителите на Далден са на светлинни години една от друга, и все пак успяха да се справят с това, или по-скоро майка му успя да се приспособи. Мъжете от Ша-Ка’ан не се променят особено много.

— Да приемам ли думите ти като предупреждение?

— О, да.

Британи изсумтя. Започваше да мисли, че Марта си играе с нея, и ако продължаваше така, щеше да я срита. Но я разтревожи това, че Далден дори не направи опит да опровергае думите на Марта. Всъщност, той не й изглеждаше добре, май леко бе позеленял.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Запознат съм с останалите превозни средства, в които човек не използва краката си, за да се предвижва, но не ми допада постоянното тръгване и спиране, което прави твоята ръждива кофа.

Тя игнорира името, с което той нарече колата й, и попита развеселена:

— Да не ти се повдига? Попаднахме в малко по-голямо задръстване от обикновено, предполагам, че сега е час пик. Но почти стигнахме. Само още една-две минути. Ще издържиш ли?

— Какво да издържа?

— Да не ми оповръщаш цялата кола — обясни тя.

На лицето му се изписа възмутено изражение след думите й, което бе цяло геройство, след като му се повдигаше.

— Един воин има голям контрол над тялото си и може да задържи прекрасната храна в стомаха си.

— Забрави за това — чу се от свръзката гласа на Марта. — Това, което иска да каже, е…

— Схванах идеята, Марта, но нека още да не забравяме частта с воина. Той да не е от армията?

— Може и така да го кажеш.

— Аз мога, но какво ще кажеш ти? Как се нарича във вашата страна?

— Мъжете на Ша-Ка’ан са винаги в готовност, нещо като вашата национална гвардия, като полицията ви или…

— Схванах — прекъсна я Британи. — Не е от армията, но е на разположение, ако се наложи.

— Именно!

— И къде е тази държава?

Марта не просто се засмя, цели тридесет секунди от свръзката се чуваха различни звуци за смях, преди жената да отговори.

— Доста си упорита, а? Иска ти се да чуеш малко секретна информация, нали? Да, точно това искаш да чуеш.

— О, хайде, нали вече ми каза името й. Мога да отида да разгледам някоя карта и сама да намеря къде се намирате.

— Можеш, но само ще си изгубиш времето. Няма да ни намериш на никоя карта.

— Нима държавата ви е толкова нова, че я няма на картите? — попита изумена Британи.

— Не е нова — възрази Марта. — Но все пак „нова“ е много субективно казано. Каквото е нова за теб, няма да е нова за него и обратното.

Британи можеше да допусне, че по света има места, които все още не са били открити и изследвани. Но да има цяла държава, за чието съществуване не подозират? Добре, беше възможно. Всъщност Далден и хората от народа му бяха живото доказателство, че е възможно.

— Как са успели да скрият съществуването си? — попита Британи.

— Може да се каже, че границите им са затворени за посетители. Никой не може да влезе без изрично позволение, а то се дава много рядко.

— Въобще за държава ли говорим? Може би бъркате понятията град и държава?

— Всъщност ти обърка понятията — каза й Марта. — Ти нарече Ша-Ка’ан държава. Далден просто нито го потвърди, нито го отрече. Понякога, макар и много рядко, той слуша съветите и препоръките ми.

Последното бе предназначено за Далден, но той не реагира по никакъв начин. Той изглеждаше така, сякаш въобще не слуша разговора им. Очите му бяха затворени, лицето му все още бе с пепеляв цвят и по челото му бяха избили ситни капчици пот. Британи не се и съмняваше, че той напълно се е концентрирал над задачата да задържи закуската си там, където беше.

Но тя знаеше, че така или иначе, няма да получи отговор от него. Докато Марта й подхвърляше по едно-две зрънца истина, тя смяташе да се придържа към опитите да изкопчи информация от нея.

Сега реши да опита нова тактика.

— Не искам да ми казваш някоя голяма тайна. Просто искам да знам на кой помагам. В нашия свят има някои радикални секти и организации и не ми се иска по-късно да разбера, че съм помагала на някоя от тях.

— Добре, слушай ме внимателно, защото смятам да наруша собствените си правила, но ще го направя само веднъж. Ша-Ка’ан не е държава. Нека я наречем просто едно място, от което хората на Далден са получили името си. Държавата се казва Кан-ис-Тра, и не, нея също няма да я намериш на картите ви. Градът, в който живее Далден, се казва Ша-Ка-Ра. Никой от хората, живеещи там, нямат политически разпри с вашето правителство, затова може да си спокойна. Информация за местонахождението няма да получиш, затова ще трябва да се задоволиш с това, което ти казах. Просто остави нещата такива…

— По дяволите! — раздразнено каза Британи. — Поне ме ориентирай в кой регион се намирате. В някоя пустиня, на Антарктика, в Тропика? Иглута, палатки, или нещо друго?

— О, значи затова не спираш да разпитваш за страната ни. Много добре, архитектурата ни е много впечатляваща, някои от сградите биха могли да бъдат сравнение със султански палати, и не, няма да намериш Ша-Ка’ан в онази част от света — добави, кискайки се. — Сега се предай, кукло. Ако той реши да те просвети, когато всичко това свърши, така или иначе няма да можем да ти позволим да запомниш цялата тази информация и тя ще ти е безполезна. Каквото и да ти каже, ще трябва да ти изтрия паметта, преди да тръгнем за дома.

— Да ми изтриете паметта? — изпищя Британи. — Да не искаш да кажеш, че някак ще ме накарате да забравя?

— Да, така трябва.

Британи бе възмутена.

— Така ли сте останали незабелязани? Нима триете паметта на всеки, който ви открие?

— Нима ще обсъждаме начините ни за самосъхранение?

Британи се поколеба.

— Да се бърникаш в нечий мозък е опасно…

— Никак даже — прекъсна я Марта. — Нашите начини са ефективни и безвредни. Премахват се само тези спомени, които трябва да се премахнат. Всичко останало остава непокътнато.

— Да не ми говориш за хипноза? — попита Британи вече по-спокойна.

— Нещо подобно. Това успокоява ли те?

От една страна да, а от друга не.

— Нямаш намерение да изтриеш и него от паметта ми, нали? — попита тя тихо.

— За щастие не притежавам никакви сантиментални разбирания. По-добре ще си, ако не си го спомняш, хлапе, повярвай ми.

— Не бива да се страхуваш, че ще те накарат да ме забравиш, керима — обади се Далден.

— Нито дума повече, воине, докато не обсъдим отново Ша-Ка’ански начин на живот — предупреди го Марта със сериозно раздразнен тон.

— Марта, ще бъде изслушано това, което имаш да кажеш, но все пак ще е без значение, след като взема решение — отвърна Далден.

— Не можеш да го направиш.

— Прекалено късно е.

— Кълна се, с всеки изминал ден заприличваш все повече на баща си.

Отвращението в думите й бе повече от очевидно и все пак, когато Далден отговори, в гласа му ясно се долавяше гордост от този факт.

— Радвам се да го чуя.

— Къде изчезна всичко, което си наследил от майка си? Няма значение — додаде с въздишка. — Ще говорим за това по-късно. Ръждивата й кофа спря да се движи. Завършете задачата си и после ще обсъдим темата за онова, което, по дяволите, няма как да стане.