Джоана Линдзи
Сърцето на воина (52)

Глава 51

Смяната на дрехите нямаше да е достатъчна. Британи все още бе покрита със засъхнала кръв, въпреки че нямаше никаква следа от раните, които бе получила. Тя имаше време само да се потопи в банята и да се изтърка набързо, а после да източи водата на басейна — все пак не бе добра идея Далден да види оцветената в розово вода — и се намъкна бързо в едно синьо чаури. Не успя да си изсуши косата, но това не бе от съществено значение. Не се опитваше да скрие от Далден това, че е била наранена, просто се стараеше да не има визуално потвърждение на случилото се.

Тедра остави свръзката си и й каза, че ако някой има нужда от Трансфер, докато се охладят емоциите, просто да уведоми Марта. На този етап Британи нямаше идея кой от двамата щеше да има най-голяма нужда от подобен Трансфер, тъй като и нейните емоции в момента се изплъзваха от контрола й.

До мига, в който Далден влезе в стаята, тя бе по-изнервена от всякога. А това, което не спираше да си повтаря наум, бе, че той е истински, наистина, абсолютно истински. Той не беше просто актьор, правещ се на варварин — той бе варварин! И как, по дяволите, щеше да се справи с архаичния му манталитет, който, вместо да я утеши за това, което е преживяла, смяташе да я накаже?

Той не изглеждаше ядосан. Но познавайки го достатъчно добре, тя знаеше, че емоциите му много рядко се отразяваха на лицето му. Обвит в своето воинско спокойствие, трябваше да се вгледаш много дълбоко, за да търсиш обичайните признаци и тя ги видя — скованост, стиснати устни, нито искрица топлина в златистите му очи.

Проблемът й сега, когато се бе отървала от оправданията и заблудите си, бе, че не знаеше какво би могла да очаква от него на този етап. Той се закле, че никога не би й причинил физическа болка, и тя му вярваше, но не каза нищо за емоционалната? Точно каква беше варварската идея за наказание, щом не е камшик и вериги? Зарязването в някоя дълбока черна дупка за седмица? Или за месец? Изолирана в затвора? Единствената й защита бе гнева и тя се обви около него.

— Свали си дрехите.

Тя премигна, настръхна и го погледна в очите.

— Няма начин.

— Махни ги — заповяда той, тръгвайки през стаята към нея. — Искам да се уверя, че си цяла.

Това трябваше да я успокои. Той просто искаше да се убеди, че е добре. Ако той бе ранен, тя вероятно също щеше да иска визуално потвърждение. Но това не бе нормална ситуация.

— Забрави — каза тя и отстъпи крачка назад от него. — Няма да се поставя в такава уязвима позиция, когато си си наумил да ме накажеш. Да не би да ти изглеждам, сякаш съм си загубила ума?

Тя му даде възможност да го отрече. Той не го направи. Гневът се обви още по-плътно около нея.

— Може да спреш точно там — каза му тя. — Добре съм, като нова съм. Имаш думата ми. Вече научих урока, който би искал да ми предадеш, и няма нужда да ме наказваш. За в бъдеще ще се подчинявам на заповедите ти.

— Тогава се подчини на тази заповед. Свали си дрехите!

Той повиши тон, досега не го бе чувала да говори толкова високо. Невероятно, но това породи в нея желание да му се подчини, което беше лудост.

Тя поклати глава, но страха бързо започна да измества гнева. Тя продължи да отстъпва назад.

— Тази заповед няма нищо общо с безопасността ми, точно обратното. Предупреждавам те, нямам намерение да приема леко наказанието ти. Напълно отказвам да го приема. Затова дори не си помисляй да…

Вече нямаше къде да избяга, бе опряла гръб в стената. Не че имаше някакво значение, дългите му крака вече го бяха отвели до нея. Нужни му бяха точно две секунди да я притисне към стената и да смъкне чаурито от тялото й. След това я завъртя, първо на едната, после на другата страна, раздалечи ръцете й, и прокара внимателно ръце по цялото й тяло.

Британи се изчерви от тази близка инспекция, бе прекалено възмутена, за да се засрами. Той трябваше да приеме, че му е казала истината.

Тя притисна длани към гърдите му и се опита да го избута. Обикновен мъж вероятно щеше да се наклони поне малко назад, тъй като приложи в натиска всичката сила, събрана в тялото й. Далден не се отмести и на милиметър. Но пък нея я заболяха ръцете.

— Доволен ли си? — озъби му се тя. — Казах ти, че съм добре! Защо не можа просто да ми повярваш?

Той падна на колене пред нея, обвивайки ръце около тялото й. Главата му се притисна между гърдите й. Тя бе напълно объркана от действията му, прекалено изненадана, за да стори каквото и да е било.

— Съжалявам, че се държах така, но трябваше да се убедя с очите си — каза той, а гласа му преливаше от чувствата, които изпитваше. — Съжалявам за болката, която си преживяла — добави той. — Съжалявам, че не бях там, за да те предпазя.

— Далден, спри — каза тя, обвивайки ръце около главата му.

Но той не спря.

— Съжалявам, че не можеш да ми се довериш достатъчно, че не бих ти наредил нещо, ако нямам наистина добре причина за това.

— Далден моля те, вината ме убива — проплака тя. — Няма за какво да съжаляваш. Виж, трябва да знаеш, че когато чух, че навън има някакво животно, аз се надявах, че ще бъде нормално животно. Излизането ни в природата не беше планирано и така мислех, че ще разкрия, че всичко свързано с Ша-Ка’ан е една фантазия. Смятах само да задоволя любопитството си, като надзърна бързо и след това отново се прибера в палатката. Но то ме видя и ми показа колко много съм грешала.

Прегръдката му се стегна около нея.

— Съжалявам, че едва не умря, за да приемеш истината.

Тя се усмихна, но той не видя усмивката й.

— За това съжаляваме и двамата.

— И най-много съжалявам, че сега трябва да направя така, че да съм сигурен, че никога повече няма да следваш любопитството си, когато съм ти наредил да направиш нещо, което да те запази в безопасност.

Беше започнала да се отпуска. Сега мускулите й отново се стегнаха. Той се изправи и я вдигна на ръце.

— Не! — проплака тя.

Но той бе напълно решен да изпълни дълга си и нищо, което му кажеше, нямаше да промени решението му. Той не искаше да я наказва, но трябваше да го направи за нейно добро. Знаеше защо е решил да го стори, вярваше, че е убеден, че го прави само и единствено заради нейната бъдеща безопасност. Нищо, което кажеше или стореше, нямаше да може да предотврати случващото се.

Трябваше да се предаде и да го приеме като мъж. Все пак колко ли лошо можеше да бъде, след като нямаше намерение да й причини физическа болка? Но, по дяволите, въпроса бе принципен. Беше прекалено голяма, че да бъде наказвана, все едно е непослушно дете.

За бога, не бе нарушила проклет закон. Това можеше да разбере, ако беше нарушила закон, щеше да си понесе последствията. Но правило, което засягаше единствено нейната безопасност, беше такова, каквото сама би трябвало да реши да следва или не. А това, че го бе нарушила, въобще не трябваше да се коментира. Всичко, което трябваше да й каже, бе, че в тези гори има зли, месоядни чудовища и тя нямаше дори да помисли да излезе от палатката.

Той я отнесе до леглото, положи я на него и легна при нея, прегръщайки я силно. Тя бе готова да се бори, докато не осъзна, че той просто иска да я прегръща. Явно преди това се опитваше да я успокои. Сигурно бе забелязал, че цялата се бе стегнала. Но предвид обстоятелствата, нямаше никакъв начин, по който да я накара да се успокои.

Вероятно и той го бе осъзнал, защото започна да я целува. В тялото й се зароди ново притеснение. Вече не мислеше, че той я целува, само за да я успокои. Как би могъл, след като целувките му имаха напълно обратният ефект? Сега започна да мисли, че той се опитва да й се реваншира предварително за това, което смяташе да й стори.

Тя се бореше с чувствата, които предизвикваше той в тялото й, бореше се отчаяно. Нямаше да го остави да му се размине. Трябваше да му устои. Но бе невъзможно. Никога не бе успявала да устои на целувките му. Какво я караше да мисли, че сега ще бъде по-различно?

Само след миг тя го целуваше, отвръщайки му с цялата страст, която притежаваше. Въпреки отчаянието, което трябваше да изпитва, точно сега, в този миг, само той съществуваше за нея. Мъжът, който обожаваше — или поне, обожаваше го, като не се държеше толкова варварски. А точно в момента той определено не беше варварин.

Щателно и внимателно, той събуди за живот всеки неин нерв, карайки я да тръпне от желание от главата до петите. Не му отне много време да запали пламъка на желанието в тялото й. Той я отвеждаше високо, почти до върха на удоволствието, но вместо да я задоволи, той я успокояваше и започваше да я възбужда наново.

По безброй начини тя му казваше и показваше, че е готова, но той бе напълно решен да продължава да я възбужда до такава степен, че тя бе сигурна, че ще свърши в мига, в който го поемеше в себе си. И изведнъж ръцете му изчезнаха, топлината на тялото му до нейната също. Отне й известно време да осъзнае, че той стана и напусна леглото.

Излизайки от замайването, тя седна в леглото и изръмжа.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — Той не просто бе напуснал леглото й, той бе излязъл от стаята.

Марта, обаче, бе все още там и весело отговори на въпроса й:

— Току-що беше наказана.

— Как?

— Ако ти не знаеш, то…

— Не се шегувам. Как?

— Ша-Ка’анските жени са силно сексуални. Воините, или поне тези в Ша-Ка-Ра, много отдавна са измислили най-безболезненото наказание за своите другарки в живота, когато нуждата на жената достигне най-големите си висоти, мъжът става и излиза, оставяйки я с тяло, крещящо за освобождение. Но тъй като и мъжете са силно сексуални, не могат да изпълнят тази задача сами, без помощта на сока от Дхая, който за кратко приспива сексуалните им желания.

Британи започна да се смее. Значи все пак Далден се оказа варварин до мозъка на костите си.

— Намираш, че сексуалната незадоволеност е забавна? — попита любопитно Марта.

— Не, но не е точно нещо, което е непознато на моята планета. Истината е, че по време на срещите повечето двойки се въздържат и изпитват такава неудовлетвореност.

Марта изсумтя.

— Знам вашата дефиниция за среща и това не включва…

— Чакай малко, имам предвид онова време, в което двама души се опознават. Няколко срещи могат да доведат до голяма възбуда, докато мъжът очаква да отбележи точка, но жената все още не е сигурна и така напрежението се натрупва с всяка среща. Разбира се, те биха могли да избегнат това напрежение, но докато се опознават, предпочитат да избегнат по-интимни контакти.

— Довери се на изостаналите раси да правят нещата по най-трудния начин.

— Да разбирам ли, че по-напредналите раси са намерили решение на този проблем? — попита Британи.

— Естествено. Едното е компютърното съчетаване на двойките, върши чудеса.

— И ние имаме срещи чрез компютъра и мога да те уверя, че това не върши никаква работа.

— Древни глупости — заяви Марта. — И дори нямат общо с нашия разговор. Значи доказано ефективното Кан-ис-Транско наказание не те тревожи, нали? Ако е такъв случая, ще трябва да споделя, че да имаш такова преимущество над моето момче, не е никак забавно.

— Как се досети?

— Фактът, че тяхната представа за наказание не те обърка. Фактът, че той ще се прояжда от вина и ще се поболява всеки път, когато се наложи да те накаже. Бих казала, че това ще те постави на шофьорското място.

Погледнато така, Британи не се стърпя да се усмихне.

— Ще му кажеш ли?

— Аз? Е, за какво да го правя? По някаква случайност обичам да се заяждам с тези момчета. Просто е безценно, когато тяхната култура се сблъска в логиката им, която обикновено не е тема на дискусии. Развесели деня ми, това е сигурно.

Британи изсумтя, тъй като Марта се изкиска. Но след миг Марта добави:

— Между другото, Далден не взе нищо, което да му помогне да те накаже. Стандартна процедура е воините да пият сок от Дхая, преди да накажат жените си. Но той не го направи. Беше решен, че щом ти трябва да страдаш, то и той трябва да страда с теб. И твоето тяло може да е свикнало с подобна незадоволеност, но неговото не е. В този момент той изпитва ужасен дискомфорт. Това момче не спира да ме изненадва със силата, с която желае да се грижи за теб. Вече каза ли ти, че те обича?

— Не.

— Може би никога няма да чуеш тези думи, но никога не трябва да се съмняваш, че те обича.

Британи се усмихна. Не, никога не се е съмнявала в чувствата му.