Джоана Линдзи
Сърцето на воина (24)

Глава 23

— Както и очаквах — каза Марта, докато отиваха към лобито на кметството. — Хората на Джоран са разхвърляни из цялото ви малко градче. Тримата, които заловихте, нощуваха на три различни места, далече един от друг. Но и тримата са пристигнали тук още рано-рано, за разлика от някои хора…

— Понякога може да игнорираш Марта — каза Далден на Британи, обвил ръка около талията й. — Ако беше толкова важно да дойдем тук рано, тя щеше да ни събуди.

От приемника му се чу сумтене.

— Всъщност, ако те бях събудила сама, или ако бях направила нещо, което да те събуди, щеше да ни изгуби много повече време. И двамата ли се изчервихте? Виждате защо не ви събудих, аз изпратих вместо това Корд II.

— Ще има ли време, когато ще може да я изключиш? — попита намусено Британи.

— Да, но не и в следващите няколко месеца.

Британи се намръщи.

— Нима смяташ, че ще ни отнеме месеци да заловим Джоран?

— Не — каза той. — Не мога да се отърва от Марта, преди да се прибера у дома, а тогава тя ще досажда само на майка ми.

— Тедра не мисли, че й досаждам — намеси се обидено Марта.

— Баща ми може ли да каже същото?

— По дяволите, не — дочу се смях, което показа, че Марта не е истински наранена от последните му думи.

Британи спря да чува разговора им, след думите „няколко месеца“.

— Значи няма да си ходиш направо у дома, когато свършиш задачата си тук?

— Напротив.

Очите й се разшириха.

— Нима ще ти отнеме няколко месеца да се прибереш у дома? Уау не мислех, че пътуването по океана още отнема толкова много време. Сигурно кораба, с който пътувате, е някой много стар и бавен.

Сега не само Марта се разсмя и Британи се почувства така, сякаш отново е изпуснала някоя шега.

— Нима греша? Да не би да сте решили да плувате до дома?

Сарказма й бе очевиден, но Далден не го разпозна, затова каза:

— Това би било невъзможно.

Тогава се намеси и Марта.

— Не е нужно да се затормозяваш с мисли за това, кукло. Много скоро ще разбереш за какво става въпрос, и вероятно ще ти се иска да си изживяла живота си, без да научаваш това. Междувременно, какво ще кажете вие двамата да се залавяте за работа? Същият сценарий като вчера. Британи, започни с кмета и продължавай от там надолу по веригата, докато Далден обикаля из останалите офиси.

Въздишайки, Британи кимна, и се запъти към офиса на кмета. След като вчера бяха конфискували три палки, сега тя имаше своя собствена, и охраната на Съливан я пусна при него, без да й създава проблеми.

Все още се изумяваше от тоталния хипнотичен ефект на палките. Тя бе изпратена в офиса на кмета, но този път съобщиха за идването й, за да не го стресне отново. Само дето не се сети да попита дали той вече няма уредена среща, какъвто бе и сегашния случай.

Къде й бе акъла? Вероятно все още бе потънала в спомени от миналата нощ и по тази причина не внимаваше особено какво върши. Но това не бе никакво извинение.

Около бюрото на кмета имаше още четирима мъже. Те не разговаряха, просто се бяха отпуснали на столовете пред бюрото и изглеждаха доста отегчени. Щом я видя, Съливан й се усмихна и я поздрави, сякаш не бе прекъснала срещата му.

Дали все още бе под контрола на вчерашното третиране с палката, и дали пак щеше да отговори на въпросите й и после да забрави, че е била тук? Дори да не бе така, не можеше да го зашемети с палката пред погледите на тези мъже. Нито пък можеше да я използва на всички едновременно, затова нямаше как да успее да ги обезвреди, преди някой от тях да се досети, че става нещо нередно и да повика охраната.

Осъзна, че ще се наложи да се оттегли, и преди да е задълбочила кашата, в която се намира, още повече, тя реши да действа.

— Някой явно е объркал графика на срещите, нали? Ако искате, ще изчакам навън, докато свършите работата си с кмета Съливан и…

— Да свърша с кое? — попита объркан кмета. — Аз ви очаквах, нали така?

— Да, но…

— Тогава седнете, моля, седнете — каза той и изви устни в репетирана усмивка. — Какво мога да направя за вас днес?

Тя се изчерви силно. Четиримата мъже сигурно бяха част от асистентите му. И те все още не бяха казали нищо, просто стояха и гледаха отегчено. Това наистина я обърка. Очакваше ли се от нея да обсъжда бизнес проблемите си в тяхно присъствие? Дали това бе нормално, кмета да бъде обграден от хората си по време на срещите му? Все пак последния път го бе прекъснала, докато обядваше. И ако това е стандартна процедура, защо те дори не се бяха представили, за да не се тревожи?

Раздразнена, че те нямат намерение да й помогнат с мисията й, тя реши да отвърне на грубостта им, и сама да попита кои са те.

— Кои сте вие?

— Наблюдатели.

Голяма информация, няма що, помисли си тя и подаде ръка към мъжа, и макар той да я игнорира, тя все пак каза:

— Аз съм Британи Калъхан, а вие?

— Наблюдател — изрепчи се отново той. — Свършвай със срещата си, жено, и да те няма.

Този път тя забеляза акцента му. Беше подобен на акцента на Далден, но не точно същия. В главата й сякаш се включи аларма. Налагаше се веднага да се омете оттук и да предупреди Далден, че вероятно удариха джакпота, и използва последните му думи, за да се направи на обидена.

— Извинете ме, мога добре да разбера кога не съм желана някъде — заяви тя и се обърна към Съливан. — Ще назнача нова среща, кмете, когато няма да имате наблюдатели.

Тя се обърна и се накани да си тръгне, само за да забележи, че един от мъжете се е преместил и блокира пътя й. Той не бе достатъчно дребен, че да успее да го избута от пътя си. Всъщност бе висок колкото нея, но телосложението му бе като на бияч от нощен клуб, целият в мускули, които показваше с радост. Етикетът с цената на костюма, висящ на ревера му бе доста разсейващ, но не достатъчно, че да не забележи застрашителното му поведение.

Тогава чу зад себе си.

— Трудно е да се скрие страха под останалите емоции. Повечето хора не могат да го правят. Вие също не сте способна. И тук изниква въпроса какво бе казано в тази стая, че да ви накара да се изплашите?

Тя се обърна. Този, който бе разпознал страха й, бе същият, с който бе говорила преди миг. Наблюдателят. Той изглеждаше много по-важен от останалите трима отегчени мъже, и точно затова тя се обърна към него. Нима това бе Джоран?

Сега се бе изправил на крака и заповедническата му аура сега сякаш бе по-силна и осезаема, сякаш се бе обвила около него като наметало. Висок, слаб, със светлоруса коса и изумруденозелени очи, той се държеше като кралска особа, липсваше само короната му, за да му придаде завършен вид. Но и от неговия ръкав висеше картончето с цената и разваляше цялата визия, която се бе опитал да изгради. Тя го забеляза, когато мъжа скръсти ръце. С кратък, нервен поглед тя огледа и другите двама мъже и забеляза същото издайническо картонче с цената на костюма. Каква беше тази странна мода? Или просто в тяхната страна бяха толкова изостанали, че не знаеха, че когато закупят нова дреха от магазина, трябва да й махнат етикета с цената? Те всички носеха модни костюми и тя се зачуди защо им е било нужно да се преобличат. Да не би да са носили пустинни роби преди това?

Тя отново се задълбочаваше да прави предположения, когато просто трябваше да задоволи с това, което знае и да се справи с проблема. Бедата бе в това, че те бяха толкова елементарни. Подобно невежество относно модерния свят бе достатъчно да я накара да забрави за страха си. Как се очакваше да остане сериозна, при положение, че тези хора не знаеха нищо за държавата й и въпреки това се опитваха да завземат властта?

Той очакваше отговора й. Без да спира да се усмихва, тя каза:

— Нямам идея за какво говорите.

Раздразнена въздишка показа, че не й вярва.

— Разбира се, че знаете. Можете да ми кажете истината, или ще направя така, че да ви арестуват за опит за покушение над мистър Съливан. Той, разбира се, ще се закълне, че сте опитала да го убиете.

Той блъфираше. Трябва да блъфираше. Да я изпрати в затвора и то с това скалъпено обвинение с помощта на палката, само защото не желаеше да му отговори?

Паниката се примеси с възмущението, когато попита:

— Чувате ли това, кмете?

Съливан й се намръщи.

— Единственото, което чувам, е, че си говорите сама.

Въздишката на Джоран отново привлече вниманието й към него.

— Много жалко, че той спомена за това. Аз просто бях любопитен от какво се изплашихте. Сега ще се наложи да ви задържа.

Значи наистина е било блъф. Разбира се, той не искаше да причини толкова голям скандал, като така ще привлече вниманието върху себе си. Но това, че смяташе да я задържи, й звучеше доста зле.

— И не питай защо той не може да ни види или чуе, жено — каза той, докато сядаше отново на стола. — Твоето любопитство е без значение.

И просто така, той пренебрегна присъствието й. Именно това успя да я ядоса. Тя бе незначителна, само прашинка под подметката му. За техните планове тя не представляваше никаква заплаха.

— Да питам? Не е нужно да питам — каза тя, имитирайки отегченият му маниер. — Много добре знам защо той не ви вижда, нито ви чува.