Джоана Линдзи
Сърцето на воина (44)

Глава 43

Далден положи внимателно Британи на леглото си, гледайки я напрегнато. Той седна до нея и нежно отметна косата, паднала на лицето й. Прекрасният цвят на косата й бе напълно чужд на неговата планета. Бе неповторим.

— Тя дали се нарани, като падна, Марта? — попита той, а загрижеността си личеше ясно в гласа му.

— Човешките същества имат вродения рефлекс при падане да нагласят тялото си така, че възможните наранявания да бъдат минимални, като избегнат счупвания и синини.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— О, искаш да съм конкретна ли? — сухо попита Марта. — Тя е добре.

Поне за това можеше да е благодарен. Всичко останало изпитваше границите на търпението му.

Марта му бе казала да не следва воинските си инстинкти, докато другарката му в живота не го приеме такъв, какъвто е. Но кога щеше да се случи това? Когато пристигнаха в дома му, тя трябваше да си отвори очите и да осъзнае действителността, но това не се случи. Дори виждайки хатаарите им, тя настояваше, че са обикновени животни от нейния свят, които са дегизирани. Фембеъра я изплаши толкова много, че тя припадна, виждайки го, но дали нямаше да настоява, че и той е животно от нейния свят?

Започваше да вярва, че сестра му наистина го е проклела преди месеци, когато я бе предал във властта на Фалон в момент, в който тя не желаеше да е с него. Тя бе напълно побесняла, за да обмисли думите си, когато му изкрещя: „Звезди, надявам се жената, която пожелаеш един ден, да не е от Ша-Ка’ан и да не ти даде миг спокойствие!“. Това бе най-ужасното нещо, което можеше да му пожелае, и то вече се сбъдваше.

Жена му не бе от Ша-Ка’ан. Твърдоглавието й бе издигнало непреодолими стени между тях. Тя го обичаше, в това Далден не се съмняваше, но отдаването й нямаше да бъде пълно, докато продължаваше да оспорва кой е той. Цялата тази ситуация вече бе разбила спокойствието му. Беше сгрешил. Бе приел уверенията на Марта, че веднъж стигнат ли на неговата планета, тя ще приеме истината. Но това не се случи.

— Марта, повикай Шанел да дойде и да прибере любимеца си — нареди той.

— Няма начин, хлапе — отряза го Марта. — Тази топка косми не можа̀ да пристигне в по-подходящ момент. Дори да исках, нямаше да успея да наглася нещата толкова добре.

— Няма да позволя тя да се изплаши отново — ядоса се Далден.

— Тя не беше изплашена, просто шока бе прекалено голям, за да успее да го преодолее — отвърна, смеейки се, Марта. — Ако изведем Шанк от тук, преди да се е събудила, жена ти ще реши, че е поредната илюзия. Остави я да го види, да го опознае, това вече няма как да отрече. Ще прозре истината.

— Пристигането ни тук трябваше да я накара „да прозре истината“ — напомни й той.

Марта изимитира въздишка.

— Добре, малко подцених твърдоглавието й. Но тя вече е на границата. Вече е близо и й трябват още няколко побутвания, за да признае това, което е пред очите й. Веднага щом осъзнае, че извиненията, които измисля, са напълно нелепи, ще види истината и ще си отвори очите.

— Но колко време ще отнеме? — поиска да узнае той.

— Поупражнявай малко това прословуто воинско търпение. Дай й още една седмица. Нейният сценарий за „тайният проект“ й служи като защитно одеяло. Вкопчила се е в него, тъй като истината я плаши.

— Няма причина да се страхува — раздразнено заяви младия мъж.

— Да, ние с теб го знаем — съгласи се Марта. — Но тя не може да го види.

— Смея да твърдя, че зрението ми е изрядно — промърмори нацупено Британи с дрезгав глас. — Което вероятно е хубаво, тъй като тук едва ли имате очни лекари и очила, нали?

— Добре дошла отново — поздрави я весело Марта.

— Не съм сигурна, че искам да съм тук.

— Замисляш ли се дори за миг, преди да кажеш нещо, създадено специално да нарани твоя воин?

Очите на Британи се отвориха ужасено, чувайки този въпрос. Тя забеляза Далден, който седеше до нея. Изправи се бързо в седнало положение и обви ръце около него.

— Марта греши — увери го тя, — Това, което казах, е заради нея, не се отнасяше за теб.

— И все пак е очевидно, че не искаш да бъдеш тук — посочи той.

— Не, ако ще оставаме тук, значи ще свикна. Не е нужно да ми харесва. Важното е, че ще съм тук заедно с теб. Къде сме, е без значение. След като всичко това свърши, ще съм щастлива да останем заедно.

Той се отдръпна от нея.

— Казах ти, че за нас няма да има край. Ти си моят живот и аз съм твоят. Това значи другар в живота. Кога ще го приемеш?

— Аз… аз мисля, че го приемам. Просто всичко останало просто се изпречва на пътя ни.

— И всичко това е вярата ти, че не съм Кан-ис-Трански воин от Ша-Ка’ан, както ти казах, така ли? Тогава кой съм?

— Объркваш ме.

— Сама се объркваш, жено.

Тук Марта реши да се намеси.

— Предупредих те, че щом се приберем у дома, твоя воин ще се превърне в диктатор.

— Млъквай, Марта! — изкрещяха и двамата в един глас.

В раздразнението си той се изправи. Тогава Британи забеляза фембеъра, който все още беше в стаята и сега се излежаваше на пода близо до леглото. Докато седеше до нея, Далден бе закрил с тялото си гледката на животното. Като се изправи, тя отново го видя. Този път не припадна, но страха й отново се върна.

— Марта, разкарай това! — изписка тя, решавайки отново, че това е илюзия.

— В разрез с твоите вярвания, нямам контрол върху местната популация, било то хора или животни. Ако искаш, обаче, може да погалиш Шанк. Няма да те ухапе.

Това ни най-малко не я успокои. Но в този случай Далден не можеше да я вини за недоверието й. Фембеърът бе хищник, най-голямото месоядно животно на планетата, информация, която й бе спестена. Тези, които живееха в палата, бяха питомни, но всеки, който ги видеше и не знаеше за съществуването им, щеше да реагира точно като Британи.

Беше лесно да ги разпознаеш. Видът им не се доближаваше до вида на никое друго животно. Дългите им гъвкави тела бяха покрити с къса, много мека бяла козина, главите им бяха големи и кръгли, с невероятно сини очи. И огромни зъби. Далден досега не си бе взимал фембеър за домашен любимец, защото му бе известно, че те обичат да спят в леглата на стопаните си, а преди да срещне Британи, той нямаше желание да споделя леглото си с когото и да е било.

Обикновено Ша-Ка’анците се изненадваха, ако видеха хищника в града или в нечий дом. Освен това, тъй като на планетата климатът бе почти еднакъв навсякъде, фембеърите можеха да живеят, където пожелаят, с тази разлика, че обикновено избираха дивата природа, далеч от хората и градовете.

Хората в Ша-Ка-Ра бяха свикнали да виждат фембеъри в и извън града и намираха за забавно, че техният шодан е решил да направи домашно животно от този хищник. Но всичко това вероятно щеше да е без значение за неговата другарка в живота, тъй като тя отказваше да повярва в каквото и да е било. Но все пак той бе длъжен да опита да я убеди.

— Шанк принадлежи на сестра ми — каза той на Британи. — Тя го отглежда от бебе, още откакто самата тя бе дете, затова е напълно питомен.

— Щом е неин, какво прави тук?

— Това беше една игра, когато бяхме малки. Аз го прилъгвах да дойде тук, като му давах лакомства, а Шанел не можеше да го открие. Явно му стана навик да идва тук. Все още очаква да му дам някакво лакомство.

— Аз… надявам се да имаш нещо под ръка, което да му дадеш — каза тя с треперещ глас.

— Вече се научи да се задоволява само с галене.

Той седна на пода, кръстосал крака точно до фембеъра. Животното моментално изви дългото си тяло около него. Далден го почеса зад ушите, а след това и под брадичката. В същия миг стаята бе огласена от шумно мъркане.

— Ела тук — повика я Далден. Поглеждайки към нея, той я видя да клати глава. — Ела — повтори той с тон, който би накарал всяка Ша-Ка’анка да скочи и да побърза да изпълни нарежданията му, но не и неговата жена. — Ще накараме страха ти от животното да изчезне — обясни й спокойно той.

— По-добре накарай котката да изчезне — предложи му тя.

Марта не пропусна да се намеси.

— Нали смяташ, че е илюзия. От кога една илюзия може да наранява?

Думите й накараха Британи да се намръщи. Далден на мига се възползва от възможността.

— Не чуваш ли звуците на удоволствие, които издава.

И полуглуха да беше, нямаше как да не чуе шумното мъркане, което отекваше из стаята. Тя се изправи вдървено и пристъпи напред, заставайки до Далден, но на безопасно разстояние от любимеца на Шанел. Далден я прегърна и поставяйки я в скута си, и я сложи непосредствено близо до Шанк. Тя не откъсваше очи от хищника, а тялото й бе изпънато от страх, въпреки решителността й. Жена му бе наистина смела, беше дошла, въпреки че умираше от страх.

Той взе нежно ръката й, постави я на главата на Шанк и махна своята. Британи не се отдръпна. И щом веднъж докосна животното, вече искаше да го проучи по-подробно. Тя леко повдигна главата на животното, поглеждайки в огромните му сини очи и двата огромни зъба, стърчащи от устата.

— Саблезъбите отдавна са изчезнали — каза тя с глас, изпълнен със страхопочитание.

Далден нямаше идея за какво говори. Марта, обаче, бе напълно наясно.

— На нашата планета не са.

— Саблезъбите не са били чак толкова големи — прошепна Британи.

— Внимавай, кукличке, или ще вземеш да повярваш, че се намираш на друга планета.

Британи изръмжа и скочи на крака.

— Знам какво сте направили. Намерили сте това място и някак сте успели да скриете съществуването му от останалата част от света. Да не би да има нещо във водата тук, което да кара хората и животните да израстват толкова много? Или са генетично създадени? Как се справяте с природните аномалии тук?

Без значение дали си направеше труда да отговори или не, Далден знаеше, че тези въпроси не са отправени към него. Каквато и нова теория да си бе създала, сега тя се обръщаше към Марта за обяснение. Никога към него. Винаги се обръщаше към Марта. Ако се обърнеше към него, това значеше, че ще трябва да обсъди с него своето недоверие.

Без да го искат и двамата от доста време „клатеха лодката“, както би се изразила Марта. Вероятно вече бе време тази лодка да потъне. Болката от това да знае, че тя иска да бъде с него, но с неговото аз, което сама бе измислила, бе непоносима. Тя не можеше да го приеме такъв, какъвто е.

Имаше нужда от съвет от някой, който има голям опит с чуждоземците.

Имаше нужда да поговори с баща си.