Джоана Линдзи
Сърцето на воина (36)

Глава 35

Те потеглиха към Ша-Ка’ан. Или поне се опитаха да я накарат да повярва в това. Всички чуха обявлението, че поемат по пътя към дома.

Британи беше в спалнята на Далден, когато го чу, и хвърли дълъг поглед навън през прозореца. Първият път през тези прозорци бе видяла само водна повърхност. След това й показваха черен космос, изпълнен с безброй звезди. След обявяването, че потеглят, някои от звездите започнаха да се движат. Виждаше или плавният полет на кораба през космическото пространство, или една много добре направена компютърна илюзия.

Стига с обмислянето на това, беше мислила достатъчно дълго. Нямаше намерение повече да се терзае с тези мисли. Макар да не вярваше наистина, че напуска Земята, тя все пак имаше такова чувство. А не бе като че за пръв път е далеч от дома. От доста време не се бе прибирала в Канзас, за да се види с роднините си, но винаги можеше да скочи в колата и да отиде при тях. Имаше голяма сигурност в това да има тази възможност. Но сега възможността я нямаше.

Вратата се отвори безшумно зад нея. Но тя я чу и без да се обръща, знаеше, че Далден е влязъл в стаята. Депресията, която винаги я налягаше, останеше ли сама, сега като с вълшебна пръчица изчезна на мига. В тялото й се завихриха толкова много емоции, колебания и страхове, а в центъра им неизменно бе той.

Той стоеше пред нея. Изглеждаше загрижен, вероятно защото щом го видя, тя бе на крачка да се разплаче. Истински ли беше? Как можеше да е? Варварин от друг свят бе просто прекалено много, за да е истина. Но той вярваше ли в това? Както можеха да я накарат да забрави, дали можеха да му дадат и спомени за нещо, което в действителност не съществува, цял един живот от спомени, който са го направили мъжа, който е сега? Наистина й се искаше да повярва, че е така, а не че просто е поредния актьор в тази продукция, който само играе ролята си.

— Значи ти няма да приемеш всичко това, както една покорна поискана жена би го сторила? — попита я той.

— Знам, че нищо от това не е реално — каза му тя тъжно. — Ти казваш, че е. Но фактите говорят красноречиво, че не е така.

Ръцете му обгърнаха раменете й и я придърпаха към себе си, за да може да я докосва по-лесно. Хвана задната част на главата й и нежно я издърпа назад, за да я накара да повдигне лице към него и да го погледне. Тези негови прелестни аметистови очи бяха пълни с тъга.

— Няма да направя така, че да забравиш всичко това — каза й той. — Няма да го направя, защото не го желая. Защото това ще значи, че се отказвам от теб, а това е единственото нещо, което никога не бих сторил.

— Говориш за това как Марта може да накара човек да забрави какво се е случило, нали?

— Да.

— Не, и аз не бих го искала. — Тя отпусна глава на гърдите му и го прегърна силно през кръста. — Но за мен е много трудно да приема всичко това, защото, ако това е истина, значи никога няма да видя отново семейството си. Можеш ли да разбереш защо всичко това е толкова плашещо за мен?

— Разбирам, но тук грешиш. Твоята звездна система наистина е доста далеч от моята, но все пак не е недосегаема. Стига да пожелаеш, обещавам ти, че ще те заведа да видиш отново семейството си.

Тя отново погледна нагоре към него.

— Наистина ли го мислиш?

— Никога не бих те откъснал безвъзвратно от всичко, което познаваш, просто за момента ще бъдеш далече от тях — отвърна й той. — Вече имаш ново семейство. Имаш мен.

Той го правеше отново, изумяваше я с лекотата, с която насочва емоциите й. Той твърдеше, че не изпитва никакви емоции, но много добре умееше да манипулира нейните. Само няколко негови думи и тоновете тревоги се свлякоха от плещите й.

И не го правеше за пръв път. Всъщност това явно бе неразделна част от него. Начинът, по който я гледаше, я караше да мисли, че поставя нея над всички останали, казваше й каквото има нужда да чуе… нищо чудно, че си падна по него толкова силно и толкова бързо от самото начало. Може и да не я обичаше, възможно бе да не е способен да изпитва подобно чувство, но определено знаеше как да я накара да се чувства обичана. И всеки път щом го направеше, превземаше още една част от сърцето й.

Дали го правеше само по задължение? Умишлено? Част от плана ли бе това? Британи побърза да прогони съмненията си, потапяйки се в успокоението, което й носеше той. Тя го прегърна силно, благодарейки му без думи. Той може да бе прекалено перфектен, за да е истински, но бе една фантазия, с която би могла да живее до края на дните си.

— Ти си невероятен.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не се надувай — каза му тя, като се отдръпна, колкото да го погледне в лицето и да му се усмихне. — Не казвам, че си перфектен. Близо си, но не напълно.

Ръцете му се стегнаха нежно около нея, но само с намерението да я държи до себе си, да я чувства, без сексуален подтекст. Дали още се тревожеше, че тя ще се прекърши емоционално? Или следваше съвета на Марта и се опитваше умишлено да се въздържа? Наистина се надяваше да не е второто.

— А какво радва погледа ти? — попита го тя, като се стараеше да не звучи секси, а просто леко любопитно.

И само след миг изражението му се промени, в очите му лумна страстен огън и бе нужен още само миг, преди той да й се нахвърли, целувайки я жадно. Марта понякога грешеше. За освобождаване от стреса правенето на любов с Далден бе изживяване, стократно надминаващо това, което бе изпитала в масажора. Дори би го оприличила като единствено по рода си, защото Далден можеше да я плени, без дори да използва ръцете си, само няколко негови целувки, и както винаги, всички мисли, тревоги и страхове отлетяха от ума й. Тя се съсредоточи върху усещането да чувства устните му върху своите.

Той я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и я постави нежно на него. Бързо се настани върху нея, така че тя да не успее да се разсее от адаптацията, която леглото щеше да започне. Но точно в този миг нямаше нищо, което би могло да я разсея. Той успя да доведе тялото и духа й до такава висока степен на релаксация, каквато не бе изпитвала никога до сега. Топлината му я обгърна, а страстта му се вля в нея.

Начинът, по който я обграждаше с любовта си, бе отговорът, който тя търсеше, и все пак, по-късно той й отговори:

— Радва ме, когато виждам, че ме желаеш. Радва ме това, да те държа близо до сърцето си. Всичко в теб, любима, ме радва извънредно много. Но най-много ме радва това, да знам, че си моя.

Сълзи напълниха очите й.

— Одеве май казах, че не си перфектен, нали? Е, можеш да го забравиш.

Той се засмя и я придърпа отново към себе си, а тя си помисли, че ако всичко това е сън, то не искаше никога да се буди.