Виктор Левашов
Изчезнал безследно (5)

IV

Процесът вървеше към края си. Вече можеше да се пише присъдата. С това реши да се заеме и съдията Сорокин, след като се върна в кабинета си и съблече тогата. Но не му лежеше на душата това дело. Не му лежеше и това си е.

— Дойде господин Перегудов — съобщи секретарката. — Казва, че сте искали да го видите.

— Поканете го — нареди съдията, радвайки се, че се намери повод да отложи тягостното занимание.

— Учуди ли ви молбата ми да наминете? — попита той, като покани с жест посетителя на креслото пред своето бюро и го заразглежда любопитно.

— Не много — последва спокоен отговор.

— От какво според вас е продиктувана?

— По-добре ще е, ако вие го кажете.

— Да, резонно — съгласи се съдията. — Защо се заинтересувахте от този процес?

— Калмиков беше мой пациент.

— И какво?

— За лекаря всеки пациент е като детето за майката. Колкото по-тежък случай е, толкова повече. Калмиков беше много труден болен. Бълнуваше страшно. Цели денонощия. Държеше ме за ръката и бълнуваше. Не можех да го оставя. Той щеше да умре. Кой знае защо бях сигурен в това.

— Вие ли го оперирахте?

— Не. Аз съм военен хирург, но отдавна не практикувам. Повече от година се опитвах да го върна към живота.

— Успяхте ли?

— Да. Той се върна към живота. Дори започна да се усмихва. Тази история го уби.

— Кои са младежите, които седят до вас? — продължи съдията, опитвайки се да разбере какво му се стори необичайно, дори странно в този доктор Перегудов и неговите млади приятели. — Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин — изброи ги той, надзъртайки в листчето, донесено от началника на охраната.

— Мои приятели. Заедно воювахме в Чечня.

— Какви са те?

— Преди офицери десантници. Сега различно. Пастухов има малък дърводелски цех край Москва. Хохлов и Мухин са съсобственици на частна детективско-охранителна фирма. Злотников е актьор.

— Високият, русият, с червената кола — той ли е?

— Той.

— Спомних си — каза съдията. — Мяркал ми се е в някакви рекламни клипове. За прахове за пране или някакви дъвки. Нали не греша?

— Правилно, за „Стиморол“ — насмешливо потвърди доктор Перегудов. — Само че не му споменавайте. Много му досажда бремето на славата.

Нормален мъж. Набит, силен. Спокоен. Държи се спокойно, с достойнство. Съдията разбра: точно това беше странното — тяхната нормалност, обикновеност. Тези млади мъже бяха от обикновения живот, от самата му сърцевина, незасегнати от психозата на съвременната рок култура, нито от трескавия хазарт на бизнеса, от живота на ръба на катастрофата. Нито от високомерието на богатството. Нито от бедняшката горделивост. Чувство за собствено достойнство? А защо да е странно? Това също е нормално!

Съдията Сорокин осъзна, че не те, а той живее в странен свят. Обичайният за него свят навярно се струва странен, дори кошмарен за човека от обикновения живот. Това, което е нормално, рутинно за него, може би изглежда съвсем иначе отстрани. И затова той зададе въпроса, който изобщо не се канеше да задава:

— Какво мислите за всичко това?

Доктор Перегудов неодобрително поклати едрата си, оплешивяваща глава, която правеше челото му грамадно, монументално:

— Нищо хубаво.

— Казали сте на следователя, че не вярвате във вината на Калмиков — напомни Сорокин. — Така е записано в протокола. И сега ли не вярвате?

— Не. Той не е убиец. И вие самият не го вярвате.

— Но той се призна за виновен.

Доктор Перегудов сви силните си рамене, опънали кафявото кожено яке.

— Не знам защо го направи.

— Какво според вас значи това?

— Изглежда, са го използвали като лост за натиск срещу Мамаев. А после са го предали. Ако не беше изплувал този апартамент, щяха ли да го оправдаят?

— Едва ли. Най-вероятно щяха да върнат делото за доразследване.

— Ето ви и отговора. Някой никак не е искал това.

Съдията Сорокин мрачно се усмихна. В това беше разликата между него и човека от обикновения живот. Доктор Перегудов можеше да измисля всякакви, дори най-невероятни предположения. Те можеше да са верни или не, това нямаше никакво практическо значение. А от оценката на съдията зависеше съдбата на конкретния човек. Съдиите винаги са реалисти. Такава им е професията.

— Защо делото на Калмиков заинтересува приятелите ви? — попита Сорокин. — Вас защо, разбирам. А тях?

— Той е наш.

— Какво значи ваш? Заедно ли сте воювали?

— Не. Нашата война беше друга. Но той въпреки това е наш. Не знам как да ви го обясня.

— Не се мъчете, разбрах ви. Добре ли го познавате?

— Струва ми се, да.

— Той разказвал ли ви е за себе си?

— Малко. Не можеш да го наречеш приказлив човек.

— Защо тогава смятате, че го познавате добре? Той говореше ли за себе си в бълнуването?

— Не знам за какво бълнуваше. Не говореше на руски. Записах го на диктофон и пуснах после записа на лингвисти. Той говореше на пушту и на хинди.

— Виж ти? Откъде знае тези езици?

— Той е изчезнал безследно в Афганистан през осемдесет и четвърта година. В болницата са го докарали от таджикско-афганистанската граница през деветдесет и трета година. Къде е бил през тези девет години? Там е научил пушту и хинди. При това такъв диалект на хинди, който се говори само в Тибет.

— Не го ли питахте къде е бил през тези години?

— Питах го. Но той не каза. Заяви, че не иска да говори за това.

— Странна съдба — отбеляза Сорокин. — Знаехте ли, че има жена и син?

— Да. Той разказваше.

— Какво разказваше? Това не е празно любопитство. Аз не го разбирам. Той е съвсем затворен за мен. Това много ми пречи.

— Тъжна история — след кратка пауза отговори Перегудов. — След раняването няколко месеца беше в безсъзнание, после година изкара на легло. Едва преди половин година започнах да го пускам в Москва. Отначало го придружавах. После започна да ходи сам. Дежуреше край блока си в Соколники. Гледаше отдалеч. Сина си, жена си, нейния мъж. Видя, че той е грижлив, отнася се добре с момчето, обича жена си. На нея й е спокойно с него. Той разбра, че няма право да разруши живота им. Това всъщност е всичко.

— Да, тъжна история — съгласи се съдията. — Искам да ви задам още един въпрос. Но може и да не ми отговаряте.

— Питайте.

— Вие ли наехте Кучеренов?

— Да. Но не съм ви казвал за това.

— А аз и не съм чул. Защо точно него?

— Защо? Дори не знам. Известен адвокат. Показват го по телевизията. Сбъркахме ли?

— Не сте нито първите, нито последните. Много хора вярват на рекламата. Не питам колко сте му платили. Мисля, много. Защото без хиляда долара той и езика си няма мръдне.

— Без пет хиляди. И това не сте чули.

— Разбира се. С какво се занимавате във вашия рехабилитационен център?

— Някого учим отново да ходи. Друг — да живее отново.

— Толкова ли е богат центърът, че да наема скъпи адвокати за пациентите си?

— Не. Съществуваме благодарение на доброволни дарения. А сега и с тях е зле. Това са наши лични пари. Мои и на приятелите ми.

— По-добре да бяхте купили с тях пет хубави инвалидни колички за вашите пациенти.

— Три — поправи го Перегудов. — Хубави само три.

— Три да са. Искате ли да ме попитате нещо?

— Искам.

— Питайте.

— Вие вече отговорихте. Ще го затворят.

— Да. Но аз не съм ви го казал. Присъдата ще бъде произнесена утре следобед. Доведете жена му. Сигурен съм, че ще се откаже от последната си дума. Но пред нея може и да каже нещо.

 

 

На другия ден малката съдебна зала беше препълнена от телевизионери. Кучеренов блестеше с красноречието си. Самопризнанието на обвиняемия го освободи от задължението да иска оправдателна присъда. Той не направи дори опит да подложи на съмнение доказателствата на обвинението. Невъзможно беше да ги опровергае, но можеше да поиска да върнат делото за доразследване, тъй като не беше установено нито лицето, дало поръчката на Калмиков, нито онези, които бяха платили стаята му в общинската квартира и апартамента за бившата му жена. На снайперската винтовка и на куфарчето не бяха открити отпечатъци на подсъдимия. Тежко доказателство на обвинението беше тетрадката с маршрутите на Мамаев и схемите на вероятните покушения. Но и тук защитата имаше силен аргумент. Защо му е на убиеца да съставя такива схеми и да ги държи у дома си? Фактът, че схемите са подробно зафиксирани, потвърждава показанията на подсъдимия, че е смятал да предаде тази тетрадка на поръчителя като отчет за извършената работа по одита на сигурността.

Нищо такова нямаше в речта на адвоката. За него главното беше друго.

— Днес на подсъдимата скамейка не е моят клиент, а цялата държавна система на Русия, която обрича своите войници и офицери, мъжествените защитници на родината, на просяшко съществуване и това ги хвърля в прегръдките на организираната престъпност. Те са принудени да убиват, за да осигурят сносни условия за живот на своите семейства. Бездарните, престъпни войни, които водеше Съветският съюз и които продължава да води псевдодемократична Русия, насищат обществото с ядрен потенциал от злоба, омраза, презрение към човешката личност и човешкия живот!…

Онова, което говореше адвокатът, беше правилно, но това, защо и как го казваше, предизвикваше у съдията Сорокин само черна злоба. Пукаше му на Кучеренов за съдбата на нещастните защитници на родината, пукаше му за неговия клиент, не му пукаше за нищо, освен за парите и за репутацията му на смел борец с несправедливостта репутация, която ще му донесе нови пари. Правилните думи бяха произнесени от мошеник и поради това се превръщаха в някаква обидна, изтънчена лъжа.

Съдията с мъка се сдържаше да не прекъсне адвоката и да поиска да говори по делото. Но той знаеше, че Кучеренов точно това очаква и тогава на подсъдимата скамейка заедно с руската държавна система ще се озове и руското правосъдие.

Калмиков не слушаше речта на адвоката. Гледаше в ъгъла на залата, където редом с доктор Перегудов и неговите приятели седеше жена му. Той дори не разбра веднага, че му дават последната дума. Съдията повтори. Калмиков стана и вкопчи ръце в решетката.

— Не съм виновен, Галя — произнесе той в мъртвата тишина на залата. — Кажи на Игнат: не съм виновен. Кажи му!

— Ще му кажа, Костя — отвърна тя. — Не си виновен, знам. Ние те обичаме. Ще те чакаме!?

 

 

Когато вече беше станал от креслото, оглеждайки строго изправилите се и замрели в очакване хора в залата, вече извисил се над тях не поради ръста си и височината на катедрата, а поради своето положение на решаващ съдби, вече произнасяйки думите „В името на Руската федерация“, съдията Сорокин изведнъж си помисли, че всичко трябва да се започне отначало, да върне делото за доразследване. Но той разбираше, че това нищо няма да промени. Сега или след половин година Калмиков ще бъде осъден. И може би дори по-сурово.

Той обяви присъдата: шест години лишаване от свобода в колония със строг режим.

Това беше минимумът. Като се върна в своя кабинет след приключването на процеса, той съблече тогата.

Както палачът сваля червената мантия и качулката.