Виктор Левашов
Изчезнал безследно (21)

IV

Документите си струваха. Протоколът от съдебното заседание и присъдата заемаха изцяло една тетрадка с листове на квадратчета. Листовете се бяха степали, текстът беше избледнял, крайчетата на страниците — пожълтели. Нямаше никакво съмнение, че записките са направени преди почти двадесет години.

Заседанието на военния съд се беше състояло на 16 декември 1984 година в Кандахар.

— Проблемът е свален — с облекчение заключи Мамаев. — Русия е правоприемничка на СССР. Смъртната присъда остава в сила. Той е лишен от всички награди. Значи няма никакво право на амнистия.

Тюрин не споделяше оптимизма му.

— Докато не получим истинското дело, проблемът остава.

— Ще го получим. А засега и това стига. За да бъде обявен за издирване, стига.

— Не стига, Петрович. При кого ще отидеш с това?

— Знам при кого.

— И какво ще ти каже той? „Дай ми основания. Дай ми истинските документи, тогава ще обявя, ако щеш, и операция «Залавяне» по цялата страна.“ Това ще ти каже. Ами ако не се намери архивното дело? Направо ще му свалят пагоните!

— Как може да не се намери? — възмути се Мамаев.

— Смъртна присъда! Такива дела се съхраняват вечно!

Но Тюрин се оказа прав. Милиционерският генерал, който беше много задължен на Мамаев, пъшкаше, мънкаше, биеше се в гърдите, кълнеше се във вечна дружба, но категорично отказа да обяви Калмиков за федерално издирване.

— Дай ми присъдата на военния съд, истинската — почти буквално повтори той думите на Тюрин. — Има ли го на хартия — всички ще изправя на нокти. Без нея не мога.

Мамаев заповяда на Тюрин да събере най-добрите си хора и да се заеме с архивите на Военната колегия:

— Зарежи всичко друго! Всичко! С носа си рови, но не се връщай без документите!

— Ще ги намерим, Петрович — увери го Тюрин. — Ако ги има, ще ги открием.

„Ако ги има.“ Уговорката не се хареса на Мамаев. Но той разбираше, че и тук Тюрин може да излезе прав. Няма спор, такива дела трябва да се съхраняват за вечни времена. Но „трябва“ още от съветско време се разбираше като „иска ни се“. „Продавачът трябва да е вежлив с клиента.“ „Икономиката трябва да е икономична.“ „Иска ни се продавачът да е вежлив с клиента“. „Иска ни се икономиката да е икономична.“

Дявол знае какво може да се е случило с тези архиви за петнайсет години!

Мамаев приемаше посетители, вършеше си работата, но от главата му не излизаше: ами ако архивите са изчезнали? Може да е станало как ли не? И в самия Афганистан. И в хаоса около извеждането на нашите войски. А и после — по време на безкрайните постсъветски пертурбации.

Като се прибра вкъщи, той седна пред телевизора, но разбра, че не е в състояние да гледа пърхането на политиците на екрана. А когато се появи и президентът Путин, ядосано угаси телевизора и отиде в кабинета си. Докато вадеше от барчето бутилка „Хенеси“, си помисли, че не бива да пие, докато не се изяснят нещата. Но все пак пи, без да усети нито вкуса, нито градуса на коняка. Наля си пак. Походи из кабинета и най-после се реши — набра номера на мобилния телефон на Пастухов. Никак не му се искаше да се обажда, но трябваше. Не биваше да пренебрегва дори най-слабата възможност да си изясни ситуацията.

— Слушам — прозвуча в слушалката кой знае защо неясният глас на Пастухов.

— Добър вечер, Сергей Сергеевич. Мамаев е.

— Минутка, господин Мамаев, сега ще си доям хапката.

В слушалката нещо звънна — метално или стъклено. Чуваше се шум от разговори, после ги заглуши музика.

— Извинете — пак се чу гласът на Пастухов. — Слушам ви.

— Не може ли да намалите музиката? — вежливо помоли Мамаев.

— Не. Това е джазът на Гаранян. Аз съм при китайския летец Джао Джа. Има такъв…

— Ресторант! — раздразнено го прекъсна Мамаев. — Знам, че е ресторант! Какво, по дяволите, правите там?!

— Не разбирам тона ви — учуди се Пастухов. — Но щом толкова ви интересува… Вечерям тук с една мила дама. С Галина Ивановна Сомова, бившата жена на Калмиков. Ядем някакви червейчета. Името е непонятно, видът им подозрителен, обаче вкусът е страхотен. Сега ще изляза във фоайето. Ето, тук е тихо. На какво се дължи обаждането ви?

— Научихте ли нещо за Калмиков?

— Може би.

— Какво?

— Странен въпрос. Нашият договор е прекратен. А отношенията ни не са толкова приятелски, че да си бъбрим вечер за общи познати.

— Аз не бях прав. Моля за извинение. Поразгорещих се. Петте хиляди долара аванс ще бъдат преведени в сметката на центъра на доктор Перегудов утре сутринта.

— Двадесет, господин Мамаев — поправи го Пастухов.

— Какво двадесет?

— Двадесет хиляди долара. Цената на договора нарасна. И никакви аванси. Всичко кеш.

— Не е ли твърде яко?

— Законите на пазара. Всяка стока струва толкова, за колкото може да се продаде.

— А ако не я купя?

— Като има стока, ще се намери и купувач. И кой знае защо ми се струва, че този купувач няма да се пазари.

Червендалестото лице на Мамаев потъмня от ярост. Ама че гадина! Обижда го в пряк текст! И от това, че Пастухов говореше вежливо, със спокоен и делови тон, обидата беше още по-оскърбителна. Но Мамаев се сдържа. Не беше в положение да се впряга от дреболии.

— Съгласен съм, двадесет — каза той след кратко забавяне. — Какво научихте?

— Ще поговорим за това, когато доктор Перегудов ми съобщи, че парите са получени.

— Ще се получат утре сутринта.

— Тогава ще поговорим.

— Не ми ли вярвате?

— Разбира се, че не. Вие не сте надежден партньор, господин Мамаев. Днес сте в едно настроение, утре в друго.

— Това, което научихте за Калмиков, важно ли е? Това поне можете ли да ми кажете?

— Засега мога да ви кажа само едно. Но не мисля, че ще ви зарадва.

— Давайте — изръмжа Мамаев. — Няма да припадна.

— Направили сте много голяма грешка, когато сте го избрали за ролята на килъра. Огромна, господин Мамаев.

В слушалката се чуха сигналите за „свободно“. Мамаев захвърли слушалката върху телефона, изпи на една глътка чашата с „Хенеси“ и излезе на ложата, палейки в движение цигара.

И застина.

Прозорецът на шестия етаж в насрещната стара сграда, третият отдясно, светеше.