Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пропавшие без вести, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Виктор Левашов. Безследно изчезнал

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2005

ISBN: 954-729-210-2

История

  1. — Добавяне

III

Дьо Финес недоверчиво изслуша разказа ми как Мамаев искал да ме наеме, за да му строя къщата на Истра, но не сме се разбрали за цената.

— Е, щом не искате — не говорете. Но на ваше място бих бил много предпазлив с него. Не мога да кажа нищо лошо за Мамаев. Той е твърд човек, но си държи на думата и не е уличен в съмнителни операции.

— Но има едно „но“? — предположих аз.

— Има. Смята се, че е свързан с организираната престъпност.

— Ами? А на вид толкова приличен човек. Шофьорът му — да, така изглежда. Но самият Мамаев…

— Въпреки това е така. Той не е престъпник, не, господи. Връзката му с престъпния свят е в известен смисъл функционална. Знаете ли какъв е бизнесът му?

— Не.

— Компанията му „Интертръст“ реорганизира производствената база на ГУИН. Всички затворнически горски стопанства, фабрики, работилници. Налага се да контактува с престъпните босове, за да функционира нормално бизнесът му. Редът в лагерите и така нататък. Но той решава цивилизовано проблемите си. До степента, в която изобщо може да се нарече цивилизован съвременният бизнес в Русия.

— Като казвате, че решава цивилизовано проблемите си, какво имате предвид? — предпазливо пуснах кукичката. — Че не е поръчал ничие убийство?

— Да. За това веднага щеше да се разбере и никой нямаше да иска да работи с него.

— Едва ли пишат по вестниците за такива неща.

— Всичко това се изчислява, Сергей. И то много лесно. Ако виждате водни кръгове, значи някъде са хвърлили камък.

— Чувах, че веднъж са поръчали убийството му — пуснах по-наблизо стръвта. Банкерът клъвна:

— Откъде знаете?

— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.

— Имаше репортаж по телевизията. За процеса срещу килъра.

— Това е странна история, Сергей. Извънредно странна.

— С какво?

— Знаете ли как пише в учебниците по криминалистика? „Да вземем прост случай: мъжът убива жена си с брадвата.“ Приложена към руския бизнес, тази фраза би могла да звучи така: „Да вземем прост случай: възниква необходимост да се премахне конкурентът.“ Намират изпълнител, предплащат поръчката. Когато покушението е подготвено, конкурентите се споразумяват и в знак на доверие към партньора изпълнителят бива предаден.

И получава шест години затвор при строг режим — подсказах аз.

— Съвсем вярно. Всичко е разбираемо, просто, логично. Нали? А сега да наложим тази схема върху конкретната ситуация. Всичко това стана преди около три години. Беше обявен конкурс за обслужване сметките на ГУИН. Подадоха документи две банки — „Евро Аз“ на Мамаев и Народна банка на Буров. Парчето си беше лакомо…

— Защо?

— Знаете ли защо ми е интересно да си говоря с вас? Чувствам се мъдър. Това е приятно. Къде другаде бих могъл да намеря такъв благодарен слушател? В нашите среди разбират такива неща от половин дума. Мечтата на всеки банкер, Сергей, е да яхне бюджетни пари. Не за да ги краде, както е прието да се мисли. Съвсем не. Пускат се в оборот. Бюджетните пари са водата, която върти воденичните камъни. Колкото е била, толкова си остава. Но брашното прибирам аз. Чрез обслужването на бюджетни пари се наляха всички големи банки. Затворите и лагерите, разбира се, не са селското стопанство и военнопромишленият комплекс. Но все пак са лакомо късче. Разбираемо ли обяснявам?

— Абсолютно.

— Така значи — продължи банкерът. — Нашата схема би съхранила простотата и логичността си, ако всички шансове да спечели конкурса бяха на страната на Мамаев, на неговата банка „Евро Аз“. Буров наема килъра, после се договаря с Мамаев и предават наемния убиец. Прост случай: мъжът убил жена си с брадвата. Обаче работата е там, че всички шансове да спечели търга имаше не „Евро Аз“, а Народна банка. Къде е простотата? Къде е логичността?

— Как свърши това?

— Сметките на ГУИН получи Мамаев, а Буров оттегли заявката си.

— След което фалира?

— Ама вие не четете ли вестници? — шашна се банкерът. — След което Буров стана заместник-министър на финансите в правителството на Примаков. След година подаде оставка. Но за този период преведе за обслужване в своята банка такива бюджетни потоци, че с тях може да се построят пет Красноярски ВЕЦ-а. Сега Народна банка е една от най-големите в Русия.

— Значи всички са останали доволни?

— Както виждате.

— Каква е връзката между резултата от конкурса и назначаването на Буров за заместник-министър на финансите?

— Връзката? — учуди се банкерът. — За каква връзка говорите?

— А няма ли? Вие казахте: „след което Буров стана заместник-министър на финансите“.

— Е, и какво? „След което“ въобще не означава „вследствие на което“.

— Буров не би ли могъл да поръча Мамаев?

— Буров? Мамаев? Боже опази! Защо?!

— За какво ли не. Заради неприязнени отношения.

— Това е смешно. Заради неприязнени отношения си разбиват един друг мутрите, а не наемат убийци. И трябва да познавате Буров, за да оцените колко е нелепо това предположение. Ще ви кажа повече. Като заместник-министър на финансите Буров помагаше на Мамаев, поддържаше неговите проекти. Неприязнени отношения? Не, пълна дивотия. Дори да се допусне нещо подобно, Буров би избрал за това друго време. Всеки скандал около името му щеше да торпилира неговото назначаване. Какво говорите? Това е фантастика откъдето и да го погледнеш!

— Добре ли познавате Буров?

— Не си дружим семейно, но се срещаме от време на време.

— Що за човек е той?

— О, Игор Сергеевич Буров е легендарна личност! — засмя се банкерът, сякаш го бях попитал нещо много весело. — Прякорът му е Флибустиера. Ще ви разкажа само един епизод от неговата дейност. Той прекрасно го характеризира. Сигурно помните, че в съветско време имаше дефицит на ширпотреба. Впрочем едва ли. За вашето поколение „ширпотреба“ е архаизъм. Както и „дефицит“.

— Защо? Помня — възразих. — Влезеш в магазина, всичко пълно, а няма какво да купиш.

— За това си имаше причина. С постановление на Министерския съвет всички предприятия от група „А“ бяха задължени да произвеждат така наречените стоки за народно потребление. Стоки за народно потребление! Сякаш има стоки за „антинародно“ потребление! Но тогава това изглеждаше нормално. В танковите заводи правеха велосипеди. Яки като танкове. В авиационните заводи — тигани. Олекотени, за да се увеличи товароподемността на летателния апарат. А в металургичните заводи лееха чугунени ютии и тенджери с масивни капаци. Виждал съм такива тенджери, всички магазини за домашни потреби бяха затрупани с тях. Като всеки нормален човек, аз само свивах рамене. На кого са притрябвали в такива количества? Веднъж и Буров видял такава тенджера. Тя струвала тридесет и шест копейки. Но той не свил рамене. Купил тенджерата, занесъл я в пункт за вторични суровини и получил за нея четиридесет и пет копейки. Тя тежала около три килограма. А сега смятайте. Ако купуваш тези тенджери и веднага ги предаваш на вторични суровини, всеки килограм носи по три копейки печалба. Но това още не е всичко. „Вторични суровини“ продава тенджерите на металургичния комбинат вече по осемнадесет копейки за килограм. Комбинатът претопява тези метални отпадъци и пак произвежда тенджери с цена тридесет и шест копейки. На загуба, обаче затова пък изпълнява плана за производство на стоки за народно потребление. Досещате ли се вече какво е станало нататък?

— Буров организирал изкупуването на тенджерите и предаването им за вторични суровини?

— Не искам да ви огорчавам, Сергей, но никога няма да станете олигарх. Не, Буров построил съвсем друга схема. В оборот се въртели не тенджери и ютии, а бумаги. Комбинатът изпълнявал плана за стоките за народно потребление на хартия. „Вторични суровини“ изпълнявали своя план за събиране и предаване на метални отпадъци също на хартия. Дори ако не се смятат икономиите на метал, разходите за транспорт и всичко от сорта, всеки килограм носел по шест копейки чиста печалба. Един тон — шестдесет рубли. Хиляда тона — шестдесет хиляди рубли. Три нови волги по цени на черно. А там ставало дума за десетки хиляди тонове. И продължило няколко години.

— И как не са изгърмели? — учудих се аз.

— Наивен човек сте вие — подсмихна се банкерът. — Как да не изгърмиш при такива печалби? Схемата може да е идеална, но в нея работят нормални хора — наши хора. С вродения им стремеж да направят по-малко, а да гризнат повече, при това да се напият и леко да изпързалят партньора. Не от корист, а просто така, от душевна топлота. Какво отличава нормалния руснак от някакъв си, простете за израза, немец? Неприемането на правилата. На всички. Независимо какви — кодекс на честта или кодекс на безчестието. И това е благо за Русия, Сергей, велико благо. Иначе отдавна да са разграбили всичко. До дъно. Изгърмели естествено. През осемдесет и девета година. Но и тук Буров постъпил посвоему. Нормален човек би започнал да пробутва подкупи на следователя. Но не и Буров. Той дал пари за избори и станал член на Върховния съвет на РСФСР от листата на „Демократична Русия“. Останалото е ясно. Сега Народна банка контролира цялата черна металургия. Как ви хареса тази новела?

— Прилича на легенда.

— Може и да е легенда — съгласи се банкерът. — Но в нашите среди й вярват. Това е в характера на Буров. Той е човек с голям размах. И с много нестандартно мислене.

— А защо му викат Флибустиера?

— Защото не дай боже някой кораб да се озове на курса му.

— Ще го ограби?

— Мигновено го приватизира.

Надигнах се от стъпалата пред входа, където водехме тази съдържателна беседа, и направих на Дьо Финес съвсем заслужен комплимент:

— Винаги когато си говорим, научавам много нови и интересни неща.

— Завиждам ви — призна си банкерът. — Все още сте във възрастта, когато научавате много нови и интересни неща. Аз също научавам много нови и интересни неща. Но това, което е интересно, не е ново. А това, което е ново, не е интересно. Уви. Наминавайте, винаги ми е приятно да ви видя — доброжелателно каза той и се заизкачва по своята парадна стълба без перила.

— Не се ли боите да паднете и да си счупите врата? — попитах аз.

— За този случай си имам застраховка — отговори руският банкер Луи дьо Финес. — А към думите ми за Мамаев се отнесете сериозно. Той е опасен човек. От тези, които са готови на всичко. Прието е да се смята, че руският бизнес живее по законите на вълчата глутница. Не, Сергей. Приликата е само в едно: отслабналия водач го разкъсват на парчета своите. А във всичко останало… в сравнение с нашите бизнесмени вълците в прегладняла глутница са просто кутрета. Добродушни палета. Ето какво е съвременният руски бизнес. Имайте го предвид.

— Благодаря. Ще го имам. А Буров? И той ли е готов на всичко?

— Зависи каква е цената на въпроса. Защо попитахте за него?

— Е, как? Интересно ми е.

Казах истината на Дьо Финес. Буров наистина ме интересуваше. Но не му казах цялата истина. Попитах за Буров, защото точно той беше човекът, който ни нае да осигурим безопасността на Калмиков, след като го пуснат от лагера.