Виктор Левашов
Изчезнал безследно (41)

III

Когато Николай насочи дулото на глока към корема на Буров, Мамаев се вцепени от ужас. Всеки изстрел взривяваше кълбо от болка в мозъка му. Държейки пистолета с малките си като на хлапе ръце, озъбен като вълк, Николай натискаше ли натискаше спусъка и сякаш никога нямаше да спре. Гилзите изскачаха и безшумно падаха на килима. С всеки изстрел дългото, кльощаво тяло на Буров се сгъваше като дърводелски метър, той се смаляваше, докато не заприлича на просната на пода чапла с прекършени крака и крила.

За миг Мамаев бе обхванат от злорада, животинска ярост. Осемдесет и един милиона ти се приискаха, а? А пет куршума? Не искаш ли? Лапай, гадино! Лапай, мръснико! Лапай, лапай! Но в този момент долови с периферното си зрение появилата се на вратата черна фигура на охранителя с малък черен автомат в ръцете и закрещя, без да осъзнава защо, но разбирайки, че трябва да крещи точно това:

— Не стреляй в мен! Не стреляй! Не стреляй!

На лицето на Николай се появи детинска обърканост, той протегна ръка към Мамаев, сякаш да го успокои. В дясната си ръка, както и преди, стискаше глока. Той така и се строполи с него на килима, прерязан през краката от откоса на охранителя — със същата детинска обърканост на лицето.

Мамаев седеше зад бюрото на Буров и не разбираше какво искат от него запълнилите кабинета хора, първо в черно — охраната на банката, после в синьо — ченгетата, и в бяло — лекарите.

— Шок — каза някой в бяло.

Заведоха Мамаев в пушалнята, сложиха го на дивана, запретнаха до голо ръкава му. Той усети хладината от тампона със спирт, после убождане и за известно време се унесе.

Върна се в съзнание веднага, без преход. Главата му работеше ясно, точно. Видя крачещия напред-назад из стаята познат генерал от „Петровка“ и веднага затвори очи. Трябваше му малко време, за да осъзнае положението си.

 

 

Първата му мисъл беше: пистолетът. Неговият телохранител застреля президента на Народна банка. С пистолет „Глок“. Проклет идиот! Проклет изрод! Нали Мамаев му заповяда да изхвърли на майната си този пистолет! Заповяда му веднага когато се прибираха вчера вечерта от офиса след разговора с Тюрин. Специално му нареди да спре на крайбрежната и да изхвърли глока в Москва река. Сам трябваше да го направи, но не намери сили да излезе от колата. Николай излезе, каза, че го е изхвърлил. Показа му празния кобур. Не го е изхвърлил, боклукът! И направи ситуацията безизходна. Безизходна! Защото на този „Глок“ виси следователят от Таганската прокуратура!

Тюрин беше прав: следователят беше ликвидиран по заповед на Мамаев. Стана опасен със своето натягане. Люска щеше да пропее на първия разпит. А и нямаше да скрие нищо, веднага щеше да каже, че Мамаев я е помолил да изпрати дванадесетте хиляди долара. След което механизмът на неговата комбинация щеше да лъсне и за най-големия глупак. А следователят изобщо не беше глупак. И не се знае какво можеше да се очаква от него. Той беше разбрал, че е попаднал на златна жила. Малко му беше новото беемве. Намекна, че за него трябва и гараж. Получи си гаража.

Мамаев никога не искаше отчет от Николай кой изпълнява заповедите му. И този път беше уверен, че всичко е направено от някой солнцевски или подолски бандит. Не, сам решил да го свърши. Кеф му е било да очисти ченгето!

Но това после, спря се Мамаев, после. Ще мине време, докато прострелят глока, докато го проверят по гилзотеката и стигнат до Николай. Той няма да пропее лесно. Кой ще му подслади пандиза, ако предаде Мамаев? Ще си признае, разбира се, ще го изстискат, но не днес и дори не утре. Така че този проблем е на втори план.

Ама що за черна дупка! Дори в най-дребното не му провървя! Какво му пречеше на тоя охранител да вдигне цевта по-нагоре и да пререже Николай с откоса не през краката, а през гърдите! И нямаше да има сега никакви главоболия!

 

 

Генералът продължаваше да крачи от стена до стена с вид на човек, подготвящ се за важен разговор. Мамаев си представяше какво му се върти сега из акъла. Тия продажни ченгета винаги мислеха само едно: как да одерат повече от изпадналия в трудна ситуация бизнесмен. Е, ти ще ме одереш! Ще ти дам едно дране, гадино!

Мамаев седна, напипа в джоба си кутията „Житан“ и запали цигара. Генералът надвисна над него и попита със съчувствието, с каквото питат престъпник, чиято вина е очевидна и не изисква доказателства:

— Как стана така, Петрович? А?

— Какво е станало? Какво? Според теб аз съм заповядал на тоя изрод да застреля Буров?

— Знам, че не си. Аз знам. Обаче как изглежда отстрани? Твоят охранител пред теб убива президента на банката. Дошъл си при него по работа с куфар зеленички. Не сте се споразумели…

— Колко бях в безсъзнание? — попита Мамаев.

— Почти два часа.

Мамаев погледна часовника си. Десет и петнадесет. Два часа и нещо пропаднаха. Откъртиха се като парче мазилка. Потънаха. Два часа от живота му.

— Калмиков? — попита той.

— Търсим го. Търсим го твоя Калмиков. Но сега не става дума за него. Делото е взето под контрол от главния прокурор. Всички наши са на нокти. Шега ли е: застрелян е самият Буров. В собствения му кабинет! Резонансно престъпление, Петрович. Как да се приглуши? Само по един начин: да се стовари всичко върху теб. Трудничко ще бъде да те измъквам от това дело. Направо ти казвам: трудничко.

— Мен? Да ме измъкваш! — излая Мамаев. — Не мен ще измъкваш, а себе си! Разбра ли, копеле? Себе си!

— Я по-полека! — отскочи генералът. — По-кротко! По-кротко, господин Мамаев!

— Млъквай! На първия разпит няма да говоря за своите отношения с Буров. Ще те предам. По пълната програма. Имам за теб компромат до тавана. За десет години. Ясно ли е?

— Я не ме плаши! Не ме плаши! — викна генералът. — Той ще ме заплашва, разбираш ли!

В пушалнята надникна някакъв полковник от милицията:

— Другарю генерал, може ли за минутка?

Генералът излезе. Върна се след час. Постави на масичката ключовете от мерцедеса и регистрационния талон и меко го укори:

— Неправилно се държиш с мен, Петрович. Така не се държат с приятели. Но аз не се обиждам. Разбирам, стрес. Ще я уредим тая история. За твое щастие, разговорът с Буров се е записвал. Току-що прегледах лентата. Там има едно лошо място. Излиза, че твоят Николай се е застъпил за теб.

— Изрежи го — отсече Мамаев.

— Тогава става непонятно защо изведнъж започва да стреля.

— Всичко е ясно. Видял е парите, откачил е, решил да ги задигне.

— Става — след като помисли, кимна генералът. — Версията е: опит за въоръжен грабеж. Николай ще потвърди ли?

— Къде ще ходи? Ще му намекнем чрез адвоката, че аз го съветвам така. Всичко ще потвърди.

— Става — повтори генералът. — Така и ще направим. Там се мотае твоят Тюрин…

— Тюрин? — учуди се неприятно Мамаев. — Как се е вмъкнал тук?

— Тюрин ще се вмъкне, където си поиска. Не искаш ли да го видиш?

— Не.

— Може би искаш да му предадеш нещо?

— Не! Впрочем… Кажи му под секрет, че са ме задържали по подозрение в съучастие. И че ще лежа при вас на „Петровка“.

— Защо ти е?

— Не го мисли!

— Както кажеш. На „Петровка“ все пак ще се наложи да дойдеш. Сам разбираш: свидетел си. Ще дадеш показания.

 

 

Милиционерските формалности приключиха чак към пет часа следобед. Първо гледаха видеозаписа и разпитваха Мамаев в следствената част на градското управление, после дойде следовател по особено важни дела от Главна прокуратура, процедурата беше повторена. Мамаев не проявяваше никакво недоволство от забавянето. На „Петровка“ се чувстваше защитен. Страхуваше се да излезе оттам и да остане сам срещу опасността, която можеше да го очаква зад всеки ъгъл.

Когато всички протоколи бяха подписани, Мамаев покани генерала на обяд в „Арагви“. Пак поради същата причина: за да не остане сам. Оня охотно се съгласи. Както винаги, много яде, пи много, много говори, учудваше се, че Мамаев не хапва нищо, уверяваше го, че всичко ще се нареди, няма за какво да се тревожи.

Когато на улицата се стъмни, Мамаев привика настрани сервитьора, плати за обяда, даде му щедър бакшиш и помоли да го изведе от ресторанта през кухнята. Криейки се зад кофите с боклук, той внимателно се огледа. Не се забелязваше нищо подозрително. Той хвана такси и каза да го закара до Народна банка. Мерцедесът му стоеше в уличката пред служебния вход. Охранителят подозрително изгледа Мамаев и се накани да тръгне към него, но като видя как той натисна бутончето на дистанционното си, за да изключи алармата, се върна на своя пост.

Мамаев смяташе да отиде до Истра с такси, но трябваше да вземе нещо от мерцедеса. Това беше граната Ф-1, „лимонка“, която Николай криеше в специално издълбано място под шофьорската седалка. Николай беше донесъл лимонката от една военна част в Подмосковието. Прапоршчикът, който му продаде тогава винтореза, бе поискал прекалено висока цена, не желаеше да отстъпва и му даде като бонус „лимонката“, за да не се чувства купувачът съвсем прекаран. Мамаев освирепя и му заповяда да изхвърли „лимонката“, но Николай се запъна и в края на краищата убеди шефа си, че ако стане нещо, тя няма да попречи, а от обиск на ченгетата може да не се опасяват, защото мерцедесът на Мамаев беше с правителствени номера. Сега „лимонката“ можеше да потрябва.

След като се отдалечи от Народна банка, Мамаев спря мерцедеса и искаше да прехвърли гранатата в куфарчето си. Но мисълта, че ще напусне удобното купе и пак ще се озове като гол на враждебните московски улици, го накара да промени решението си.

На изхода на Москва имаше подсилен наряд от ОМОН, претърсваха всички коли наред. Пуснаха Мамаев, без да чака ред, но независимо от правителствените номера подробно провериха документите му, надзърнаха в купето и го помолиха да отвори багажника.

— „Залавяне“? — поинтересува се той.

— Наши си работи — неохотно отговори омоновецът. — Минавайте.

 

 

Мамаев остави мерцедеса покрай селската поща и тръгна към своя парцел, като се стараеше да отминава по-бързо неосветените от редките улични лампи места. Пътят беше посипан с навяти сухи листа, те шумоляха под краката му, сякаш удвояваха звука от неговите крачки. През цялото време му се струваше, че някой върви след него. Той рязко спираше, вслушваше се, крачките замлъкваха.

Лампите свършиха, отстрани на приличащата на горска просека уличка чернееха недовършените вили. Из върхарите на боровете тревожно шумеше вятърът, плъзгаше се ниска тежка луна.

Тъмнината беше враждебна, шумоленето на листата под краката му бе враждебно, лунната светлина беше враждебна, дори далечните светлини на санаториумите бяха враждебни. Успокояваше го само тежестта на „лимонката“, която Мамаев стискаше в джоба си.

Влезе в своя парцел през задната портичка. Преди това предпазливо обиколи покрай оградата, като постоянно спираше, вглеждаше се в мрака, ослушваше се. Нищо подозрително нямаше. Подозрително беше всичко.

Прозорчето на един от строителните фургони в ъгъла на двора светеше, къщата бе тъмна. Чак когато се вгледа, Мамаев видя в огромния прозорец на втория етаж слаб жълт отблясък — приличаше на газена лампа или свещ. Над входа светеше лампа, паркирана бе някаква бяла лада. На стъпалата седеше мъж с шлифер и пушеше. Мамаев с изненада разпозна в него члена на Съюза на писателите на СССР с еврейската фамилия.

— Какво правиш тук? — попита той. — Люска ли те нае за пазач?

— Не — отговори писателят. — За пазач нае таджика. От тия, дето са работели тук. А мен помоли да постоя, страхува се.

— И стоиш така от вчера?

— Е, защо? Ходихме и по магазините. Ще поседя до дванадесет, после ще пази таджикът. Време имам много. А и тук е хубаво да си мисли човек.

— За какво?

— За какво може да мисли днес съветският писател? За суетата на живота.

На светлината от лампата Мамаев отброи пет стодоларови банкноти и ги подаде на писателя.

— Благодаря ти, можеш да си тръгваш.

— За такива пари мога и да остана. До дванадесет ще подежуря. Ами ако изведнъж ви се наложи да отидете някъде?

— Е, както искаш — равнодушно се съгласи Мамаев. — Само че стой на тъмно.

Той угаси лампата над входа и се качи на втория етаж.

— Най-после! — радостно го посрещна Люска. — А аз вече място не си намирах. Какво става, папа?

— Нищо. Сега вече нищо.

На масата в студиото гореше свещ. Мебелите бяха внесени и поставени безредно. Само огромната спалня беше вкарана на мястото си в нишата. На масата имаше бутилки, бяха наредени мезета, мандарини, банани, киви. Едър ананас увенчаваше натюрморта. Едната бутилка беше „Хенеси“. Това се хареса на Мамаев — Люска помнеше навиците му.

Той се преоблече в купената му от Люска пижама, отпусна се на креслото, наля си половин чаша коняк и най-после се почувства в безопасност.

 

 

Събуди се внезапно — от странното чувство на тревога и от пустотата до себе си. Люска я нямаше. В прозорците сивееше разсъмването. Боровете едва се виждаха сред гъстата мъгла. Силно, на дъжд, грачеха враните.

— Люска! — повика я Мамаев. — Къде си?

Никой не му отговори. Той опипа леглото. Възглавницата беше студена, чаршафите — също.

— Люска! — в паника се развика той. — Люска!

Някакъв мъж се появи на вратата.

— Няма нужда да викате — каза той. — Людмила замина за Москва.

— Защо? За какво? Кой е разрешил? Ти кой си? А, пазачът! — досети се Мамаев.

— Не съм пазачът — отвърна мъжът. — Аз съм Калмиков.