Виктор Левашов
Изчезнал безследно (23)

II

Тя мълча през целия път. Аз също си мълчах, макар въпросите да шаваха у мен като китайските червейчета в стомаха ми.

Когато се приближихме до блока й в Соколники, вече тъмнееше. На приземния етаж светеха витрините на супермаркет. Паркингът беше претъпкан с коли. Между тях сновяха млади бизнесмени: помагаха да се прехвърлят покупките от количките в багажниците, събираха и връщаха в супермаркета кошниците и количките, бършеха стъклата и фаровете. Аз паркирах колата си под една лампа. Веднага изникна някакъв тарикат с обърната назад бейзболка, ловко отвори вратата на Галина и придържайки я за лакътя, й помогна да слезе от високата стъпенка. После заобиколи бързо джипа и жизнерадостно предложи:

— Ще пазим ли джипа, шефе? Такава красива кола! Ама без гуми няма да върви!

След като получи от мен десетачка, пожела на господата приятна вечер и тихо каза „Той е тук“. И изчезна. Сякаш изобщо не го е имало. Така можеше да изчезва само Мухата.

И това си беше Мухата.

— Вървете след мен — каза тя.

Минахме през тъмния вътрешен двор към гаражите, построени до висока бетонна ограда, отделяща жилищните квартали от парка. Между гаражите имаше проход. Старателно пробита дупка в оградата даваше на живеещите в околните блокове големи удобства за разходка в парка с деца и кучета. Сега чакълената алейка, осветена от редки лампи, беше пуста. Градският шум изчезна, под краката ни шумоляха нападалите листа.

— Искахте да ме питате за нещо. Питайте — каза тя.

— Самолетът — казах. — Що за самолет беше?

— Ох, не знам. Някакъв черен, страшен. Стоеше в отделен хангар, пред него имаше три КПП. От летището вкъщи ме върна един полковник. Той каза, че бил свръхзвуков изтребител-прехващач от четвърто поколение. Но аз трябвало да забравя за това.

— От кое летище?

— Представа нямам. Някакво военно летище. Пътувахме натам първо по Ленински проспект, после по Киевското шосе. Мислех, че отиваме във Внуково, но го отминахме.

— Кубинка?

— Може би.

— Вие казахте: „В онази страшна нощ.“ Защо страшна?

— Защото през онази нощ го видях за последен път. Вечерта бяхме в Болшой театър на „Дама пика“. Кой знае защо ми беше някак особено. Вкъщи той каза: „Какво ти е? Сега всичко ще бъде наред.“ Видях го отново след четиринадесет години. На процеса. Не ме разпитвайте повече, Сергей. Не е нужно. Моля ви. Пожалете ме.

Тя помълча малко и каза:

— Не! Питайте. Питайте за него. С никого не говоря за него. Не мога да говоря за него с мъжа си. Не мога да говоря за него със сина си. А искам да говоря. Искам да говоря за него безкрайно! Е? Какво мълчите? Питайте!

— Кога отлетя той?

— На петнадесети декември осемдесет и четвърта година.

Застанах нащрек. В досието му пишеше: „15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“

— Точно ли помните?

— Как няма да помня! Той се върна от Афганистан след три години. Каза: край, командировката му е приключила. За това време не си дойде нито веднъж, не изпрати нито едно писмо. От време на време ми се обаждаха по телефона, предаваха ми поздрави и казваха, че с него всичко е наред. Понякога звънеше генерал Лазарев, понякога някой друг. Аз питах къде е той. Отговаряха ми: на задача. И ето че той се върна. Дадоха му голяма отпуска, възстановиха го в академията. Той каза, че сега ще бъдем през цялото време заедно. Какво щастие беше. Дори се боях да се радвам, за да не го урочасам. Молех се. Как мислите, Сергей, има ли Бог?

— Има — казах аз.

— Не! — рязко възрази тя. — В един часа през нощта на петнадесети декември на вратата се звънна. Аз отворих. Отпред стояха двама млади полковници. Единият каза: пакет за майор Калмиков. Поканих ги в хола. Те отказаха. Той излезе. После се върна и каза: „Трябва да летя. Облечи се, ще ме изпратиш.“ Долу пред входа чакаше черна волга с антени. Полковникът каза: „Сбогувайте се тук.“ Той каза: „Тя ще ме изпрати.“ Полковникът възрази: „Не е разрешено.“ Той повтори: „Тя ще ме изпрати или ще ме закарате в ареста.“ Те се предадоха. Пред нас вървеше волга на военната автоинспекция със сирена и мигащи лампи на покрива, отзад някаква черна волга също с мигащи лампи. Самолетът вече чакаше. Това е всичко. След няколко дни ми прилоша. Лекарят каза, че съм бременна. Родих син. Той много искаше син. Но дори не го видя, защото изчезна безследно. Той така и не го видя. А вие казвате, че има Бог!

— Видял го е — казах. — Той е идвал тук, до вашия блок, и ви е гледал отдалеч. Вас и сина ви. Стоял е край блока и ви е гледал.

— Аз чувствах — каза тя. — Чувствах, че става нещо. Не разбирах какво. Той в Москва ли е?

— Да. Пуснали са го от лагера преди две седмици. Не се ли е обаждал по телефона?

— Не. Той няма да се обади. След процеса поисках свиждане с него. Разрешиха ми, но той отказа. Исках да отида при него в лагера. Написах му. Той не отговори. Пратих още две писма, и двете с обратни разписки. Писмата бяха стигнали, но той пак не отговори. Разбрах, че не иска да ме вижда.

— Не е искал да го виждате зад решетките.

— Не, Сергей, не е толкова просто. Юра ходи при него в колонията. Разбрах, че е ходил. Но така и не ми разправи нищо. Каза: „Имаме деца, хайде да живеем заради тях.“

— Вашият син нарича ли го „татко“?

— Не. Чичо Юра. Игнат мисли, че баща му е загинал в Афганистан. Юра го обича. Игнат също го обича. Юра много иска Игнат да му вика „татко“. Но не настоява, дори не го казва. А какво да кажеш? Тук само сърцето има думата.

Алеята свърши. В просвета между дърветата се плъзгаха фаровете на колите по някаква соколническа пряка. Над тъмния масив на парка светеше заревото на градските светлини. Влажната вечерна свежест натежаваше върху листата на кленовете и липите, те се откъсваха и безшумно падаха на земята.

— Хайде да се връщаме — каза тя. — Ние с него често се разхождахме из Соколники. Обичам това място. Тук съм израсла. Затова и той се е разпоредил да купят апартамент в Соколники.

Спрях и внимателно я изгледах.

— Какво има? — попита тя. — Защо ме гледате така?

— Според мен вие не разбирате какво казахте. Вярвате ли, че той се е съгласил на убийство, за да ви купи апартамент?

— Не искам да го вярвам. Но вече не знам на какво да вярвам. Вече нищо не знам. Мислех, че всичко страшно в живота ми е отминало. Но всичко се връща. Някаква кошмарна безизходица. Кошмарна, черна.

— Няма безизходни положения, Галя — споделих с нея жизнения си опит. — От всяка ситуация има изход.

— Какъв? — бързо попита тя. — Сега какъв? Всичко това е дяволщина. Да, дяволщина — ето какво е! Как мислите, Сергей, ако върнем този апартамент и се приберем в нашата комуналка, нещо ще се оправи ли?

— На кого ще дадете апартамента? — не разбрах аз.

— Не знам. На когото и да е. Ако ще на самия дявол.

— За първи път чувам, че от дявола се откупуват с апартамент. Галина Ивановна, на какво учите децата? От дявола се откупуват с душата си!

— Аз съм съгласна — тихо каза тя.

— На какво сте съгласна?

— Съгласна съм да дам душата си на дявола. Само нека на него да му е добре.

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Много сериозно?

— Да, Сергей, много.

— Добре — казах. — Ще му предам.

— Какво ще предадете?

— Предложението ви.

— На кого?

— Как на кого? На дявола.

— А вие…

— Ами да. Отдавна се знаем. Още от Чечня. Аз все му викам: „Как си бе, козел?“ А той се обижда.

— О, Господи! — каза тя и се засмя. — Сергей! Ама сте и вие!… Господи, как ме разсмяхте!

— И това е изход от безизходните ситуации. Не най-добрият, Галя. Но не и най-лошият.

— Помогнете му — помоли тя. — Ако можете.

— Ще опитам — обещах аз. — А ако не мога, ще го разсмея.

Изпратих я до входа и се върнах при джипа. И едва успях да отворя вратата, когато иззад блока изфуча червен запорожец, пуснал дългите фарове, и спря пред джипа ми. Фаровете угаснаха. От запорожеца излезе Юрий Сомов и се приближи до мен.

— А сега, младеж, чуй ме — каза той. — Не знам кой си и какво искаш от нас. Ние сме семейство. Аз заради семейството си ще ти прегриза гърлото. А на него предай: нека се държи по-далеч от нас. Ходих при него в колонията. Попитах го как ще живеем нататък? Той каза: връщай се, тя ще те приеме, а аз ще се махна. Така каза: живейте си както досега. Забравете за мен, аз съм безследно изчезнал, няма ме. А щом като е изчезнал, няма какво да се мярка тук! Тя се наплака заради него. Девет години. Девет години го чакаше и плачеше нощем. Стига! Така му кажи!

Запорожецът изрева, изстреля струя черен пушек и изфуча към гаражите. Аз седнах в колата си, сложих ръце върху арматурното табло като при командата „Горе ръцете! Не мърдай!“ и помолих, без да се оглеждам:

— Само без фокуси, Калмиков. Нямам оръжие, нито ти мисля злото. В Мурманск не те дебнехме, а те охранявахме. Чу какво каза Сомов. Чу и за какво говорих с Галина. В ресторанта говорехме за същото, за теб. Не се натискам да ти помагам, не ти е нужно. Не мога и да те разсмея. Но мога да ти помогна да разбереш какво се случи с теб. Ти знаеш нещо, ние също знаем нещо. Заедно можем да разберем всичко.

Млъкнах. Отзад беше тихо. Реших, че може да продължа:

— Не съм човекът, който да те учи как да живееш. Ще ти кажа само едно: върнал си се в страна, за която не знаеш нищо. Изхвърлиха те като бита карта. Продължават да те работят. Това устройва ли те? Тогава излизай от колата, а аз ще се прибера вкъщи. Ако не — седни нормално, за да виждам лицето ти.

Едва-едва изскърцаха пружините на седалката. В огледалото за задно виждане се появиха очертанията на глава. Не можех да го разгледам — пречеше ми светлината на уличната лампа в задното стъкло.

— Така е по-добре — казах. — Днес няма да говорим. Трябва да получа още малко допълнителна информация, тогава ще го обсъдим. А сега ще те закарам там, където никой няма да те търси. При мен, в Затопино. Не бива да оставаш в Москва. Ако не днес, утре ще те обявят за федерално издирване, всеки милиционер ще има снимката ти. Не искаш ли да попиташ защо?

— Защо? — попита той.

— Защото на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година военният съд в Кандахар те е разжалвал, лишил те е от всички награди и задочно те е осъдил на смърт. Знаеше ли го?

— Да, знаех.

— Присъдата не е отменена. И това ли знаеше?

— Не.

— Сега знаеш.

 

 

Пристигнахме в Затопино в два часа през нощта. Олга не спеше. Тя излезе при нас, поздрави, каза, че вечерята е в микровълновата, и веднага се върна в детската стая. Напоследък не си доспиваше, синът боледуваше, имаше температура, капризничеше. Калмиков отказа вечерята. Предложих да му постеля да спи на втория недостроен етаж или в банята. Той избра банята.

Седях в кухнята, пиех чай и се опитвах да разбера какво всъщност стана днес. Случи се нещо много значително. Баналната от гледна точка на днешното време интрига въпреки цялата й неясна вътрешна хитрост, в която беше въвлечен Калмиков, а заедно с него и ние, придоби многоизмерност, в нея се откри неочаквана дълбочина. Може би опасна.

Излезе Олга и приседна до масата. Лицето й беше уморено и сякаш учудено.

— Какъв странен човек — каза тя. — Кой е той?

И аз бих искал да зная. Но не й казах това, а попитах на свой ред:

— Защо ти изглежда странен?

— Кучетата не го залаяха. А те винаги лаят външен човек.

— Наистина — бях принуден да се съглася.

— И още нещо. Той заспа.

— Кой?

— Сергей Сергеевич-младши, кой! И температурата му изчезна.

Отидох в детската. Сергей Сергеевич-младши къртеше и премляскваше.

— Е? — попита Олга. — Убеди ли се?

— Обичам те — казах аз.

— Ето! И това! Кога си ми го казвал за последен път? Само че честно!

— Не помня.

— А аз помня. Нека той да поживее при нас по-дълго.

— Той какво общо има?

— Не знам. Но ми се струва, че има.

— Обичам те — повторих аз. — Искаш ли да ти го повтарям сутрин и вечер?

— Искам — бързо каза тя. — И през деня.